page contents Книжен Ъгъл: „Загадката на клиника „Стийн“ – съвършена мистерия от П. Д. Джеймс
Предоставено от Blogger.

„Загадката на клиника „Стийн“ – съвършена мистерия от П. Д. Джеймс

14.4.20

Първо издание на български на „Загадката на клиника „Стийн“ от класическата авторка на британски криминалета П. Д. Джеймс повежда читателите по пътя на нова заплетена мистерия.

За първи път на български излиза втората книга на британката П. Д. Джеймс – „Загадката на клиника „Стийн“ (Сиела, превод Явор Недев), където инспектор Адам Далглиш отново се впуска в напрегнато търсене на истината. И какъв по-добър начин за прогонване на скуката от класическа английска кримка?

На пръв поглед психиатричната клиника „Стийн“ е една от най-уважаваните институции в Лондон. Но бляскавата фасада скоро започва да се разпада, когато директорката на администрацията е открита в стаята на архивите с длето, забито в сърцето. Кой е имал достъп до архивите този ден? На практика всички.

Главен инспектор Адам Далглиш от Скотланд Ярд се отзовава на секундата. И също толкова бързо се оказва въвлечен във вихър от измами, цяла плетеница от тайни, желания и лъжи. Както пациентите, така и техните лекари крият редица загадки. Но готов ли е някой от тях да убие, за да ги запази в тайна?

Времето изтича. В сенчестите коридори дебне хитроумен убиец, който няма да се поколебае да действа отново.

Първият роман на П. Д. Джеймс – „Убийството на прислужницата“ (Сиела), променя пейзажа на британската криминална литература и веднага нарежда Джеймс до други класици в жанра като Агата Кристи. Кариерата ѝ на автор на детективски загадки ѝ носи Ордена на Британската империя за постижения в литературата и най-високата награда на Асоциацията на писателите криминалисти – Диамантен кинжал.

„Загадката на клиника „Стийн“ поднася на читателите съвършената мистерия, в която мотиви и възможност рисуват цяла плетеница, но истината е само една. В духа на Луиз Пени, Агата Кристи и Лий Чайлд, П. Д. Джеймс продължава да предизвиква читателите си да достигнат до развръзката на загадката заедно с неповторимия инспектор Далглиш. Средва откъс.

Вратата се отвори още преди пръстът му да бе докоснал звънеца. Беше очакван. Едър млад мъж в униформа на портиер отвори вратата и го пусна, без да каже нещо. Залата пламтеше от светлина и в есенната хладна нощ изглеждаше много топла. Вляво от вратата се намираше остъклена рецепция с телефонна централа. Втори много по-стар портиер седеше пред централата в пълно отчаяние. Озърна се и за миг загледа Далглиш със замъглените си очи, но после се върна към съзерцанието си, сякаш пристигането на инспектора бе последната капка на непоносима тежест, която, ако бъдеше пренебрегната, може би щеше да се вдигне сама от раменете му.
В основната част на залата се появи комисията по посрещането – медицинският директор с изпъната напред ръка, като че посрещаше свой гостенин.
– Инспектор Далглиш? Много се радваме да Ви видим. Да Ви представя моя колега д-р Джеймс Бейгли и секретаря на управителния съвет на болницата г-н Лаудър.
– Дойдохте много бързо, сър – каза Далглиш на Лаудър.
Секретарят каза:
– Не знаех за убийството, докато не пристигнах преди две минути. Мис Болам се обади днес на обяд и каза, че иска спешно да ме види. Нещо се случвало в клиниката и имала нужда от съвет. Дойдох възможно най-скоро и открих, че е била убита. При тези обстоятелства имах повече от една причина, за да остана. Изглежда, че се е нуждаела от съвет много повече, отколкото си е мислила.
– Каквото и да е било, страхувам се, че сте дошли твърде късно – каза доктор Етъридж.
Далглиш забеляза, че той бе много по-нисък, отколкото телевизионният му образ предполагаше. Голямата му куполовидна глава, с ореола си от бяла коса, мека и фина като на бебе, изглеждаше прекалено тежка, за да може тялото му да я поддържа, което от своя страна като че бе остаряло самостоятелно и това му придаваше странно разпаднал се вид. Трудно беше да се познае възрастта му, но Далглиш прецени, че трябва да е по-близо до седемдесет, отколкото до шестдесет и пет години, нормалната пенсионна възраст за консултант. Имаше лице на неразрушим гном, бузите му грееха толкова ярко, че изглеждаха боядисани, а веждите се издигаха над пронизващо сини очи. Далглиш имаше чувството, че очите и мекият, убедителен глас не бяха най-незначителните професионални качества на медицинския директор.
За разлика от него, д-р Джеймс Бейгли беше висок метър и осемдесет, почти колкото Далглиш, а непосредственото впечатление, което създаваше, беше на силна умора. Беше облечен в дълга бяла престилка, която висеше от отпуснатите му рамене. Въпреки че беше много по-млад, той излъчваше същата жизненост както медицинския директор. Косата му беше права и желязно сива. От време на време той я зализваше над очите си с дълги пожълтели от никотина пръсти. Лицето му бе красиво и кокалесто, но кожата и очите бяха притъпени от постоянна умора.
Медицинският директор каза:
– Вие, разбира се, ще искате веднага да видите тялото. Ще помоля Питър Нейгъл, втория ни портиер, да дойде с нас, ако нямате нищо против. Неговото длето е едно от оръжията – не че е могъл да направи нещо по въпроса, горкият човек – и без съмнение ще искате да го разпитате.
– Ще искам да разпитам всички тук, когато дойде времето – отвърна Далглиш.
Очевидно медицинският директор бе поел ръководството. Д-р Бейгли, който все още не беше изрекъл и дума, изглеждаше доволен от позицията си. Лаудър очевидно бе решил да възприеме функцията на съгледвач. Докато се придвижваха към стълбите на мазето в задната част на коридора, той хвана погледа на Далглиш. Беше труден за анализиране, но на Далглиш му се стори, че забеляза блясък на веселост и сухо отчуждение.
Стояха мълчаливо, докато Далглиш коленичи до тялото. Той не го докосна, освен да раздели жилетката и блузата, които бяха разкопчани, за да се вижда дръжката на длетото. Беше забито докрай. Имаше много малко натъртвания по кожата и никаква кръв. Жилетката на жената беше навита над гърдите ѝ, за да се види плътта под коварния, премерен удар. Подобна умисъл предполагаше, че убиецът бе уверен в познанията си по анатомия. Съществуваха по-лесни начини за убиване, отколкото намушкване в сърцето с един удар. Но за тези, които имаха знанието и силата да го направят, съществуваха малко по-сигурни начини.
Той се изправи и се обърна към Питър Нейгъл.
– Това Вашето длето ли е?
– Изглежда. Прилича на него, а моето го няма в кутията.
Въпреки че липсваше обичайното „сър“, в образования и безразличен глас нямаше следа от нахалство или негодувание. Далглиш попита:
– Имате ли представа как се е озовало тук?
– Никаква. Но едва ли бих казал, ако имах, нали?
Медицинският директор се намръщи мигновено в знак на предупреждение или порицание и сложи ръка на рамото на портиера. Без да се консултира с Далглиш, той каза нежно:
– Това ще е всичко засега, Нейгъл. Изчакай навън, ако обичаш.
Далглиш не възрази, когато портиерът се отдели тихо от групата и си тръгна без нито дума.
– Горкият! Употребата на неговото длето съвсем естествено го е шокирала. Изглежда като неприятен опит да бъде замесен. Но ще откриете, инспекторе, че Нейгъл е един от малкото членове на персонала с пълно алиби за предполагаемото време на смъртта.
Далглиш не посочи, че само по себе си това бе много подозрително.
– Установихте ли предполагаемото време на смъртта? – попита той.
Д-р Етъридж отговори:
– Струва ми се, че трябва да е скоро. Това е мнението и на доктор Бейгли. Днес клиниката е много топла – току-що пуснахме централното отопление, така че тялото се охлажда по-бавно. Не съм правил още проби за вкочаняване. Аз, разбира се, съм слабо информиран по такива въпроси. Но впоследствие заключихме, че трябва да е умряла в рамките на последния час. От разговорите помежду ни, докато чакахме, излезе, че сестра Амброуз е била последният човек, който е видял мис Болам жива. Това е било в шест и двадесет. Къли, нашият старши портиер, ми каза, че мис Болам е звъннала по вътрешната линия около шест и петнадесет, за да каже, че отива към мазето и че ако мистър Лаудър пристигне, може да бъде поканен в нейния офис. Няколко минути по-късно, доколкото може да прецени, сестра Амброуз излязла от стаята за ЕКТ на приземния етаж и отишла до чакалнята, за да уведоми един господин, че жена му е готова да бъда заведена у дома. Сестрата видяла мис Болам да върви по коридора към мазето. Никой след това не я е виждал жива.
– С изключение на убиеца – каза Далглиш.