page contents Книжен Ъгъл: Защо сме безпомощни пред тялото си
Предоставено от Blogger.

Защо сме безпомощни пред тялото си

21.6.20

Петко Тодоров
   
„Жената, живяла най-дълго, е Жан Луиз Калман от Арл, Прованс, която умира през 1997 г. на почетната възраст от 122 години и 164 дни. Тя не само е първият човек, стигнал до 122, но също и първият, който е надвишил 116. Калман имала охолен живот: баща й бил богат корабостроител, а мъжът й бил проспериращ бизнесмен. Никога не е работила. Надживяла е съпруга си с повече от половин век, а единственото си дете, дъщеря, с около 63 години.

Калман пушела през целия си живот, а на 117, когато най-после спряла да пуши, все още пушела по две цигари на ден и изяждала по един килограм шоколад всеки ден, но била активна до самия край и се радвала на силно здраве. На преклонна възраст обичала гордо да се шегува: „Винаги съм имала една-единствена бръчка и седя върху нея”, припомня Бил Брайсън в „Тялото. Наръчник за употреба” (Сиела, превод Анна Карабинска-Ганева).

Американо-английският писател Брайсън, който почна с пътеписи от сорта „Записки от един малък остров”, после сервира „Кратка история на почти всичко” в две версии, „У дома: кратка история на личния живот”, успява да направи от всичко, до което се докосне словесен спектакъл. Горният цитат е белег за характерния му подход: напред с парадокса, който сам по себе си е с почти сигурен ефект...

Разказва по глави издълбоко и преднамерено в плана на любопитното за човешките мозък, скелет, стомах и останали органи, действия и състояния – ходене, зачеване, сън, болка и т.н...

Повърхността на белите дробове има разгъната площ колкото тенискорт, а дихателните тръби в тях ще се проточат от Лондон до Москва, изчислява Брайсън. Не, той само цитира изследователи. Значи можем да си представим трудоспособността на коронавируса...

Премигваме 14 000 пъти на ден. През това време една на всеки пет клетки от тялото ни се превръща в ракова, но имунната система ги изтребва. А защо децата понасят много по-добре студ, отколкото горещина?...

Но почти задължителната констатация „Никой не знае точно какво го предизвиква” задължително извиква въпроса: Къде сме тръгнали към Луната и Марс като още сме безпомощни пред тялото си?