page contents Книжен Ъгъл: „Плячка” - кошмарът започва, където свършва приключението
Предоставено от Blogger.

„Плячка” - кошмарът започва, където свършва приключението

9.6.20


Шепа хора, попаднали под кръстосания огън на мистериозни преследвачи, трябва да се борят за оцеляването си в трилъра на Гейбриъл Бъргмоузър

„Плячка” е наелектризиращият дебют на австралиеца Гейбриъл Бъргмоузър, който противопоставя минало срещу настояще и отмъщение срещу воля за оцеляване. Носител на редица награди за пиесите си, Бъргмоузър за пръв път навлиза в територията на прозата, за да остави ярка следа в трилъровия жанр.
Сцената на „Плячка” (Сиела, превод Коста Сивов) е тиха магистрала дълбоко в сърцето на австралийската пустош. Франк просто иска спокоен живот, далеч от шума и хората. Като собственик на бензиностанция и ресторант на път, по който рядко минават коли, той може да страни от всичко и всички.
Но това лято е различно. Отчужденият му син неочаквано изпраща дъщеря си при него, за да получи урок за лошото си поведение. Макар двамата да са на практика непознати, дядото и внучката някак трябва да се научат живеят заедно.
Всичко обаче се променя, когато тежко ранена млада жена пристига на бензиностанцията на Франк. По петите ѝ я гонят няколко автомобила, чиито шофьори няма да спрат пред нищо, докато не хванат своята плячка. Франк и шепа нищо неподозиращи клиенти се оказват в смъртна опасност. Но кои са ловците, които преследват своята жертва, какво движи тяхната свирепа жажда за отмъщение? И дали има място за жал в сърцата им – или всеки свидетел ще бъде безмилостно премахнат?
Едно е ясно – можеш да се скриеш за малко. Но бягството е невъзможно.
Бързият, напрегнат стил на Бъргмоузър и ярките конфликти между героите носят със себе си ехото на класики на трилъровия жанр като филмите „Избавление” и „Кралска битка”. А неприветливата австралийска пустош, безразлична към страданието на обитателите си, напомня на друг дебют – този на Стивън Спилбърг, „Дуел”. „Плячка” потапя читателите в най-мрачния им кошмар, в примката на неумолимо зло, където значение има само силата на човешкия дух. Следва откъс.

Франк се спря за кратко на верандата, както правеше всяка сутрин. Къщата му представляваше лека постройка, която трудно можеше да се определи дори като скромна, но не му пукаше, защото не се опитваше да впечатли никого, а и не бе купил мястото заради нея. Пред погледа му, успоредно на извитата алея от пръст, която мракът скриваше чудесно, се простираше висока кафява трева, която се поклащаше лениво на вятъра. Тя беше единственото, което виждаше, чак до тъмния силует на гърба на крайпътния ресторант, невидимата магистрала от другата му страна и необятното небе над него, оживяващо от първите проблясъци на зората. Той си пое дълбоко въздух, който вече беше започнал да става горещ. Усещаше единствено аромата на пръст. Понякога след дъжд или след някой пожар миризмата се променяше. Тогава въздухът миришеше на живот, на свежо или на предупреждение. През повечето време миришеше просто на пръст. Пръстите на пълзящия червен изгрев бяха започнали да нарастват на хоризонта. Не бързаше заникъде и нямаше намерение да използва АТВ-то или колата. Обичаше сутрешните разходки, а и денят му щеше да мине за натоварен, ако някой се появеше преди обяд.
От къщата до крайпътния ресторант имаше по-малко от километър през суха трева и твърда пръст. Теренът беше осеян с неравни хълмове и изненадващи канавки. Франк ги познаваше достатъчно добре. Морето от трева скриваше очертанията на земята, но цяла година в ежедневни разходки намаляваше риска от непредвидени опасности. Когато купи мястото преди почти цяло десетилетие, предишният собственик му каза, че къщата е била началото на ферма, но земята се оказала прекалено трудна и инатлива за опитомяване. Този анекдот не беше най-добрата търговска стратегия, но на Франк му хареса. Тревата растеше много бързо, а пръстта под нея отказваше да се поддава на опитите да бъде загладена или оформена в нещо различно от настоящото си състояние. Трябваше нещо много повече от огромен късмет, за да отгледаш някаква култура, различна от вече растящите наоколо диви растения. Крайпътният ресторант и къщата се сливаха с пейзажа, а разположението на земята ги скриваше от онези, които не знаеха, че се намират тук. Особено по това време, рано сутрин, човек виждаше единствено разпрострялата се навсякъде трева, която приветстваше само змиите и нищо друго. Един от малкото въпроси на Али към него беше дали някога е бил хапан, но Франк отдавна се беше научил как да се пази от тези създания.

* * *
Али седеше на тясното си легло до стената. Чу тежките стъпки на Франк около къщата. От време на време дядо ѝ се спираше, но тя не помръдваше. Едва когато предната врата се затвори, стана от леглото и дори тогава изчака още малко, преди да излезе в коридора.
Не си харесваше стаята. Франк се беше постарал в чистенето ѝ и се бе опитал да ѝ придаде представителен вид с повехналите цветя във вазата и купчината намачкани стари книги, които бе наредил на нощното шкафче, но нищо не можеше да се справи с прашния мирис в цялата къща, който създаваше впечатлението, че не е обитавана. Мястото представляваше грозна развалина в средата на нищото и фактът, че родителите ѝ смятаха, че ще е добре за нея да прекара известно време тук, само показваше, че въобще не я разбират.
На Али не ѝ харесваха подобни мисли. Тя наистина смяташе да е мила с Франк, да се опита да се разбира с него – дори само за да вбеси майка си. Но проклятие, той не ѝ помагаше, като рядко казваше повече от две думи наведнъж, прекарваше по цял ден в крайпътния ресторант, а след работа се настаняваше пред телевизора, за да гледа някакво старо телевизионно шоу, за което беше сигурна, че дори не му харесва.
– Слушай, ако положението се влоши прекалено много, можеш да ни се обадиш – беше ѝ казала майка ѝ със същия изкуствен весел глас, който използваше всеки път, когато я уверяваше, че нещата между нея и баща ѝ са наред. – Очаквам от теб да се държиш като възрастна, разбра ли? Това е чудесен урок, защото понякога ни се налага да излезем от зоната си на комфорт.
За Али беше странно да чуе това от устата на майка си, понеже само преди няколко дни тя не мислеше, че е чудесен урок, докато спореше на висок тон с баща ѝ. Но такава си беше мама. Можеше да обърне всичко в скапан житейски урок.
Али отиде в малката кухня. В нея нямаше кой знае какво – мивка с шкафчета, стара готварска печка, ръмжащ хладилник, който беше една идея по-голям за тясното помещение, и маса с два стола. Франк разполагаше само с няколко чинии, чаши и прибори от различни комплекти. Тя погледна купичката и зърнената закуска, които бяха подредени перфектно, както всяка друга сутрин. Обикновено просто ги избутваше настрани. Не обичаше зърнени закуски, но смяташе, че ще прозвучи като неблагодарница, ако го каже на Франк. Издърпа си стола и седна. Онова ужасно чувство в стомаха ѝ се беше завърнало. Трудно бе да не му обръща внимание, след като бе затворена тук часове наред, заобиколена от паянтови стени, които не се различаваха по предназначение от дебелите и високи огради на затворите. Това прокрадващо се и неприятно чувство я караше да мисли, че без значение какво прави, някой друг винаги ще контролира живота ѝ. Беше се опитала да изрази мнението си и я бяха наказали. Беше се опитала да си трае и я изпратиха при Франк с неговото постоянно мълчание и зърнени закуски.
Колкото и да се беше изплашила в началото, Али нямаше нищо против през повечето дни да бъде събуждана рано от крясъците, които се носеха от стаята на дядо ѝ. Така поне го чувстваше жив.