Джоузеф Стиглиц: Неравенството е избор

Петко Тодоров

Нобелистът по икономика предлага алтернативна програма

„Бъфет, легендарният инвеститор милиардер, беше прав, когато каза: „Води се класова война, така е, но моята класа, богатата класа, води тази война и ние я печелим”, припомня Джоузеф Стиглиц във „Власт, народ, печалби” (Сиела, превод Елена Филипова). И допълва: „Той не го каза войнствено; каза го, защото смяташе, че то описва вярно състоянието на Америка. И даде ясно да се разбере, че според него това е нередно, дори неамериканско”.

Уорън Бъфет е от тримата най-богати американци, наред с Джеф Безос и Бил Гейтс. Неговият цитат е ключов за темата на Стиглиц, а ето и нея: „Как стигнахме дотук, накъде отиваме и какво можем да направим, за да променим курса? Подхождам към тези въпроси като икономист и нищо чудно, виждам поне част от отговора да се крие в нашите икономически провали – провалът да осъществим добре прехода от промишлена икономика към икономика на услугите, да обуздаем финансовия сектор, да управляваме добре глобализацията и нейните последици и най-важното – да реагираме на растящото неравенство, тъй като, изглежда, се превръщаме в икономика и демокрация на единия процент, за единия процент и от единия процент”.

Подзаглавието на Стиглиц е „Прогресивен капитализъм за ерата на недоволството”. Погледнат от птичи поглед, неговият обобщен апел напомня за Тръмп: Да направим Америка каквато беше. Само че нобелистът Стиглиц натрапва: средната класа, средната класа! И апелът му се чете като: Да върнем средната класа. Изправя своята позиция срещу позицията, изразявана от Тръмп: „Аз представям тук една алтернативна програма, различна от прокарваната от Рейгън, от една страна, и Тръмп, от друга”...

Българският му прочит си заслужава поне по две причини. Гласът на Стиглиц е не просто алтернатива на гласа на Тръмп, алтернатива е на официозната неолиберална доктрина. Той ще ни каже различното от трафаретната песен на нашенските медии, изпълнявана най-гласовито от медийно абонираните „анализатори” от „Института за пазарна икономика”. И второ, колкото и да е америкоцентричен и обърнат към неговата си публика, Стиглиц съобщава и универсални идеи.

„Преди икономическата реформа ще трябва да има политическа реформа”, натрапва той и е убедителен: „Не икономиката е трудното. А политиката”.

Става дума за: „Гарантиране на честност при гласуването, поддържане на ефективна система на разделение на властите в държавното управление и намаляване на силата на парите в политиката”. Някой да го отрече за нашенската ситуация? И от какъв зор ли? Стиглиц иска повече държавност в икономиката. О тук нататък е въпрос на пресяване на универсалното от американското. Но във всички случаи заслужават аргументите му за мобилността на работната сила, финансирането на фундаменталните изследвания, системата на здравеопазването, кооперативизма и пр. – неща, за които се смята, че не си струват обсъждане. Други, като свързване на данъците с климатичните промени са сякаш разбираеми от само себе си. Стига му сарказмът: „Уолстрийт също ще бъде наводнен, макар някои да са на мнение, че това е хубаво нещо”.

Или досадната мантра за ефективността на пазара: „Пазарите биха предпочели да застраховат само здравите и заделят огромни ресурси за разграничаването за здравите от останалите. Но едно общество, в което само здравите могат да се застраховат, няма да е производително или здраво общество. Пазарите също така могат да се справят много добре с осигуряването на образование за децата на богатите, но едно общество, в което само децата на богатите получават добро образование, не е нито справедливо, нито ефективно”.

Не че в нашето Отечество ще се запретнат да изучават творчески Стиглиц, но не е излишно някой да ни напомня като него: „Неравенството е избор. То не е неизбежно”.