page contents Книжен Ъгъл: С Теодора Лилова в сърцето на едно седемгодишно дете
Предоставено от Blogger.

С Теодора Лилова в сърцето на едно седемгодишно дете

6.7.20


Редуват се истории за страх и отхвърляне, за любов, приятелства и безкрайни морски залези

Дебютната книга на Теодора Лилова „Санаториумът“ ни кани да надникнем в дълбините на сърцето на едно седемгодишно дете и с всяка следваща глава да вървим с него по пътя към себепознанието и израстването. Връзката с дома и семейството е това, което дава на децата стабилна основа и им помага да израснат щастливи и уверени. Какво се случва, когато в името на здравето тази връзка се скъса в ранна възраст?

“Санаториумът” е книга, която жанрово се намира на границата между роман и мемоар. Авторката разказва за преживяното от нея в морски санаториум “Слънчев бряг”, където е изпратена едва седемгодишна, за да лекува белодробното си заболяване. Травмите, които откъсването от семейната среда в толкова ранна възраст нанася на детската психика, и последствията им върху живота като възрастен постепенно се разгръщат пред читателя с болезнена откровеност. Едно от най-ценните предимства на книгата е искреното ѝ звучене, благодарение на което успяваме да съпреживеем най-съкровеното, споделено от авторката.

Редуват се истории за страх и отхвърляне, за любов, приятелства и безкрайни морски залези. Всички те следват правилата на затвореното общество в санаториума. Разказвайки за трудните моменти от миналото си, Теодора Лилова показва колко е важно да изкарваме наяве болката - за да я приемем и да се помирим с нея.

Теодора Лилова има повече от 15 години опит в управление на екипи, IT проекти и продажби, a днес е мениджър в голяма софтуерна компания. Паралелно с това Теодора използва уменията си за решаване на проблеми и желанието да помага на другите, развивайки практиката си като кариерен консултант. Следва откъс.

Всички приятелства, зародени в санаториума, бяха истински, самоотвержени и докрай. Научиха ни да се раздаваме и да обичаме без очаквания. Научиха ни, че солидарността е по-важна от наказанието. Научиха ни, че разстоянията нямат значение. Научиха ни, че сънят е без значение, когато приятелят ти е болен или има нужда да поговорите. Научиха ни да повярваме в силата на безусловните чувства, в силата на истинската подкрепа и в силата на детската наивност. Много приятелства създаде това място. Много малко просъществуваха извън стените му. Тези, които съществуват, са неразрушими.
Отидох в санаториума с Любчето. Любка Кирилова Христова. Единственото момиче от София от общо 64 астматично болни деца, изпратени от родителите си да живеят самостоятелно за цялата учебна година. С Любчето бяхме другарчета по съдба, отчасти по принуда – като единствените две софиянки, чиито родители са на 400 км и идват да ги видят един път на няколко месеца. За сраннение, виждането с родителите или „свиждането“, както го наричахме, при другите деца беше веднъж седмично, тъй като повечето от тях живееха в Бургас, Варна и околностите. Любчето беше пъргаво дете, с умни кафяви очи и тъмна чуплива коса. Малко саможива, малко честолюбива, но истинска приятелка. С нея се разбирахме от половин дума, разбирахме тъгата си, когато само нашите родители не можеха да присъстват на родителски срещи; всяка се радваше да види родителите на другата, защото ни взимаха заедно на свиждане и се откъсвахме от стените и режима на санаториума. Можехме да говорим за София, можехме и тайно да се присмиваме на другите деца заради диалекта им, въпреки че в края на първата година и ние го бяхме усвоили. Аз бях Тиудора, а тя Любчито. Всяка разбираше какво преживява другата и всяка пазеше гърба на другата. Учехме се на трикове за пране на дебели зимни пуловери, защото, когато родителите ти идват да те видят веднъж на няколко месеца, нямаш избор, освен да переш вълнените си дрехи сам. Споделяхме обожанието си към класната ни ръководителка в началното училище Митова и се записвахме на всички извънкласни занимания и кръжоци, които водеше тя. Споделяхме самотата и тъгата по семейството и родителите си, пишехме писма всяка седмица и с нетърпение чакахме писмо от къщи или още по-хубаво – колет.
Колетите бяха на особена почит в санаториума. Освен че ухаеха на вкъщи, на семейство и на предишните ни животи, бяха пълни с лакомства и вещи, за които непрекъснато мечтаехме и които обсъждахме с другите деца. Печени фъстъци, шоколад, лютеница, книжки, рисунка от сестричката или малкото братовчедче, няколко окуражителни думи, написани с почерка на мама. Мама толкова много ми липсваше, че усещах една постоянна, тъпа болка в стомаха, дори и без да мисля за нея. С писмата и колетите получавах частица от топлината и ласките ù и бях щастлива. А и вниманието, което придружаваше получателите, не беше за подценяване. Според неписаните санаториални правила, колкото повече писма и колети получаваш, толкова повече те обичат родителите и близките ти. Колкото повече ти идват на свиждане, толкова повече искат да бъдат с теб. Колкото повече ти се обаждат, колкото повече разпитват за теб възпитателите и учителите, толкова повече мислят за теб. За нас с Любчето мерителите на любовта бяха писмата, колетите и телефонните разговори. Стараехме се да изключим свижданията от цен- ностната си система, защото не ги получавахме в достатъчно количество и останалите деца непрекъснато ни напомняха за това. Затова всяко писмо, всеки ред, всяко малко пакетче и телефонно обаждане имаха значение. Като се прибирах в София, основна част от разговорите ми с моите близки се състояха в това да ги убеждавам колко е важно и полезно да ми пишат.
Едно лято дядо Райчо ми изпрати кръгло писмо. Беше приложил бележка с указания как да го прочета. Целия месец, след като го получих, се радвах на вниманието и обожанието на приятелчетата си – ето я тази с кръглото писмо, нея я обичат, тя е важна, значима, интересна. Едно момиченце от Кърджали – Берна, получи писмо с очертание на ръчичката на малкото ù братче. Всички много ù завидяхме. Плаках с дни, защото моите роднини не са се сетили първи. Помолих леля да ми изпрати писмо с очертание на ръчичката на малкото ми братовчедче и тя го направи. Но вече не беше същото, не бях първа, беше поредната ръчичка.
Моите писма до родителите ми са с все един и същи мотив – добре съм, храната е хубава (лъжа, за която ще прочетете повече в съответната глава), училището ми върви, имам много приятелки – следва дълъг списък с имената на приятелките. Много беше важно в какъв ред са написани имената – първото беше запазено за най-добра приятелка, второто за следващата по близост и т.н. Тъй като си четяхме взаимно писмата, беше голяма гордост да си на първо място в списъка с приятели на някого и беше хубаво да му върнеш жеста.               
От приятелствата ми в годините, в които ходех на училище в санаториума, се открояват и други две детски личица и приятелски ръчици – тези на Ива – Ивелина Димова от Бургас, и Нели – Нели от Сарафово. Ива беше тънко момиченце, със светла кожа и тъмна къдрава коса, толкова плътна и хубава, сякаш цялата ù сила беше събрана там. Нели – височко, кръглооко и кестеняво, винаги усмихнато. Бяхме силни ученички, най-вече за да получим одобрителния поглед на Митова, погалване за добре написано домашно и пчеличка за правилно решена задача. До трети клас нямахме оценки, а за отлична работа получавахме изрязани хартиени пчелички, направени с купешко печатче. Всяка пчеличка беше повод за голяма гордост.