Eкшън, фантастика, хорър в „След последната война“

Едно момче сред постапокалиптичната пустош на атомната война връща към живот ранен американски войник и двамата тръгват по следите на Тео, изчезналия по-малък брат

Футуристичната дистопия „След последната война“ на унгарския писател Бенедек Тот излиза в поредицата „Нулева зона“ за фантастика на издателство „Ерго“ в превод на Мартин Христов. Книгата е публикувана с две различни корици по желание на читателите.

„След последната война“ е увлекателна, задъхана проза, антиутопия с елементи на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки. След като загубва семейството и приятелите си, безименният разказвач, момче на 13-14 години, тръгва на път заедно с ранения след десантна акция чернокож войник, за да търсят Тео, изчезналия по-малък брат на момчето. Двамата минават през множество перипетии и опасности, трябва да прекосят страховитата Червена зона, населена с мутанти, често са на ръба на оцеляването. В крайна сметка успяват да намерят Тео, само за да открият, че той не е усмихнатото русокосо момченце от снимките, а изтерзано от ужасите на войната, неспособно да приеме новата реалност човешко същество. Ще успее ли любовта на по-големия брат да върне отново светлината и надеждата в детските очи?

Бенедек Тот (1977, Капошвар) завършва американска литература, работи като редактор, превел е над 50 романа от американски и английски автори, между които Стивън Кинг, Кормак Маккарти, Олдъс Хъксли, много разкази, комикси, сценарии и др. През 2014 г. излиза романът му „Сляпа надпревара“, за който е отличен с наградата „Марго“ за най-добра първа белетристична творба. Книгата е за екзистенциалната безнадеждност на малкия провинциален град чрез историите на четирима тийнейджъри, решени да опитат от забранените плодове на живота, дори с цената на собствения си живот. През 2017 г. публикува втората си книга, антиутопията „След последната война“, повлияна от значими образци в жанра като „Пътят“ на К. Маккарти.  Следва откъс.

Стоях безмълвен в сипещите се сажди, примесени с миризмата на барут, ушите ми пищяха от изстрелите и размишлявах, тогава сега кой уби руснака, но нито една от възможностите не беше истински утешителна. Разбира се, Джими въобще не се трогна, мисля, че вече му беше все едно дали има на сметката си един труп повече или по-малко. Държеше оръжието пред гърдите си и зорко наблюдаваше околните сгради. Не знам докога стояхме така край ямата, опомних се чак когато янкито постави ръка на рамото ми и ми кимна да му помогна да погребе руснаците. Не се престарахме особено, само бързо засипахме телата с пласт пепел, да не може да ги забележат отведнъж. Владимир лежеше с лицето нагоре, опулен в мен, имаше такова изражение, сякаш затисналото го тяло на приятеля му е изтласкало въздуха от дробовете му. Заедно приличаха на двама борци, които някой фотограф е уловил в най-абсурдния момент. Олекна ми, когато лицето му най-после се скри под пепелта. Нека никой да не ми твърди, че мъртвите не могат да гледат укорително.

Едва бяхме разпръснали отгоре им последната шепа пепел, когато янкито внезапно се завъртя на пети и опря оръжието в рамото си. Докато се обърна, от шахтата на около двайсет метра от нас се показа една каска, после изпълзя едър руснак. Джими ме хвана за палтото, бутна ме в трапа и скочи до мен. Чуха се викове. Няколко различни гласове викаха Владимир и другаря му, който, както се оказа, се казваше Игор. Предпазливо надникнахме. Руснаците сновяха напосоки из развалините, така че не можах да ги преброя добре, но със сигурност имаха числено превъзходство. Когато единият се запъти към нас, Джими ме дръпна до себе си на земята и ми направи знак да пазя тишина. Не ми допадна, че ме мисли за толкова глупав. Гласът на руснака звучеше от все по-близо и понеже ушите ми вече не пищяха толкова, можех да различа и стъпките му. Янкито извади ножа и се притаи до стената на ямата. Руснакът вече почти щеше да скочи вътре, когато другарите му го викнаха. Джими почака малко, после подаде глава и ми даде знак да го последвам, но тогава краката ми изведнъж се подкосиха и не можех да се помръдна, не можех да поклатя и глава. Янкито настоя да се стегна и да тръгвам, но като разбра, че не се шегувам, извади от вътрешния джоб на якето си белите хапчета, взе едно от прозрачното пликче и го напъха в устата ми, напразно се опъвах, после и той глътна едно.

Започнах да броя наум, бях стигнал до трийсет, когато изведнъж ме обля топлина и пулсът ми адски се учести, на шейсет почувствах, че главата ми всеки момент ще се пръсне. Джими тихо ми обясняваше, че всичко е наред, да не се паникьосвам. Бях стигнал до сто, когато ме обхвана някакво нечовешко спокойствие, имах чувството, че съм способен на всичко. Янкито ми се ухили – снежнобелите му зъби почти ме ослепиха - и попита, сега вече можем да вървим, нали? А аз кимнах, и тогава отново надникна от трапа, после скочихме от местата си и като машини побягнахме към най-близкото прикритие.

Докато тичахме, погледнах през рамо и видях, че руснаците се съвещават, застанали в кръг. Трябва да бяха четирима или петима, всичките имаха автомати. Вече почти бяхме стигнали до осигуряващата ни безопасност стена, когато единият от тях се разкрещя, Владимир?, Игор?, но като видяха, че не спираме, стреляха във въздуха и хукнаха да ни преследват. Понеже се усещах по-бърз и от куршум, това не ме обезпокои особено. За щастие инстинктът за живот у Джими беше по-силен и той не спря до стената, която набелязахме за прикритие, а продължи да тича между развалините на зигзаг, за да не бъдем лесна мишена. Руснаците естествено не се предадоха така лесно. От хапчето, което ми даде Джими, ми бяха пораснали криле. Имах чувството, че всеки момент ще полетя. Руснаците не успяваха да поддържат темпото ни и когато постепенно изостанаха, янкито намали скоростта. Когато след няколко минути излязохме на един потънал в развалини площад, го помолих да спрем за миг, защото трябва да си вържа обувката, и докато се пипках с връзката – пръстите ми бяха напълно вкочанени от студа, - изведнъж в отсрещния край на площада от нищото изникна една странна фигура. После още една. И още една. Пристъпваха бавно, с протегнати напред ръце, сякаш опипваха въздуха пред себе си, за да не се блъснат в нещо. Имахме точно толкова време, колкото да се скрием в един вход. Когато първият докрета пред нас, видях обгорената кожа, скриваща очите му, и веднага знаех, че са дошли от Червената зона.