page contents Книжен ъгъл: „Жажда” на Амели Нотомб или възхвала на одухотворената плът
Предоставено от Blogger.

„Жажда” на Амели Нотомб или възхвала на одухотворената плът

14.7.20



Новият роман на Амели Нотомб ѝ носи заслужена номинация за „Гонкур“, първо място в класациите за бестселъри на Франция и над 150 000 продадени екземпляра само през последното четиримесечие на 2019 година

„Жажда” (Колибри, превод Светла Лекарска) не е историческо произведение, нито романизирана биография. Според ценителите на Амели Нотомб това е роман възхвала на одухотворената плът – и литературен шедьовър, навярно най-доброто, което ексцентричната белгийка е сътворила след „Изумление и трепет“.

Според едно от преданията последните думи на Исус на кръста са били „Жаден съм“. Тях избира авторката, за да ни разкаже какво е чувствал Спасителят няколко часа преди и след разпъването му на кръста в един кратък, но съдържателен философски роман – дързък, ироничен, богоборчески и състрадателен, оспорван и възхваляван от критика и читатели.

Жаждата, любовта и смъртта са трите големи характеристики на въплътения Бог и Амели ги разнищва както само тя умее, с много въображение и без да се церемони. „Началото на любовта, това са винаги двама души, които пият“, казва тя и не уточнява какво. Дали не любимото ѝ шампанско?

Със своята неизтощима фантазия и провокативен стил Амели Нотомб е обречена на успех още от 1992 г., когато излиза дебютният й роман „Хигиена на убиеца“. През 1999 г. ѝ е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, екранизиран под режисурата на Ален Корно. „Речи против Катилина” от 1995 г. печели награда „Жан Жионо”, награда на телевизионния канал „Пари Прьомиер”, награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда „Ролан дьо Жювнел”.

Овладяла до съвършенство иронията и автоиронията, с истории като „Попитай сърцето“ и „Петрония“ Амели Нотомб се спуска до най-дълбоките пластове на човешкото его. Следва откъс.

Винаги съм знаел, че ще бъда осъден на смърт. Предимството на тази увереност е, че мога изцяло да съсредоточа вниманието си върху това, което си заслужава – детайлите. Мислех, че процесът срещу мен ще бъде пародия на правосъдие. Така беше наистина, но не точно както очаквах. Вместо да претупат формално нещата, устроиха голям спектакъл. Прокурорът грижливо бе подготвил всичко.
Свидетелите на обвинението се точеха един след друг. Не повярвах на очите си, когато видях младоженците от Кана, първите, за които извърших чудо.
– Този човек е способен да превърне водата във вино – заяви мъжът напълно сериозно. – Обаче изчака края на сватбата, за да прояви дарбата си. Наслади се на нашата тревога и на унижението ни, а можеше да ни ги спести. Заради него поднесохме хубавото вино след обикновеното и станахме за смях в селото.
Гледах спокойно моя обвинител в очите. Той издържа погледа ми, сигурен в правотата си.
Имперският офицер се яви да разкаже за злата воля, която ме е водела при изцеряването на сина му.
– Как е сега детето ви? – не се въздържа да попита възможно най-некадърният адвокат, отреден ми служебно.
– Много добре. Но той какво толкова е направил! С неговите способности бе достатъчно само да произнесе една дума.
Трийсет и седемте, спасени от моите чудеса, изляха помията си. Най-забавен ми беше обсебеният от Капернаум.
– Ако знаете колко банален стана животът ми след екзорсизма!
Някогашният сляп се оплака от грозотата на света, някогашният прокажен заяви, че вече никой не му дава милостиня, задругата на рибарите от Тиберия ме обвини, че съм облагодетелствал част от тях, а другите съм забравил, Лазар разказа колко противно се живее с полепнала по кожата смрад на труп.
Беше видно, че не се е налагало нито да им плащат, нито да ги насърчават. Всички те бяха дошли напълно доброволно да свидетелстват срещу мен. Някои казаха, че са почувствали облекчение, задето са могли най-после да си кажат всичко пред престъпника.
Пред престъпника.

Спокойствието ми е привидно. Трябваше да положа много усилия, за да изслушам тези жалби, без да реагирам. Всеки път гледах свидетелите право в очите и погледът ми неизменно изразяваше смирено удивление. И всеки път те го посрещаха с презрение, държаха се предизвикателно и високомерно.
Майката на едно дете, което бях излекувал, стигна дотам да ме обвини, че съм ѝ вгорчил живота.
– Докато беше болен, малкият си седеше кротко. Сега постоянно шава, крещи, плаче, нямам минута спокойствие, не спя нощем.
– Но нали вие сте помолили моя клиент да излекува сина ви? – попита служебният адвокат.
– Да го излекува – да, но не и да направи от него такава напаст.
– Може би е трябвало да уточните това предварително.
– Че той нали всичко знае, не е ли така?
Добър въпрос. Обикновено знам „какво“, но не знам „как“. Наясно съм с допълненията, но не и с обстоятелствените пояснения. Така че не, не знам всичко и постепенно откривам всякакви изумителни наречия. Прави са хората, които казват, че дяволът е в детайлите.
Свидетелите не са били принуждавани да говорят, те горещо са го желаели. Всички те знаеха, че ще бъда осъден на смърт.
В пророчеството им няма нищо мистериозно. Тези хора познаваха моите способности и видяха, че не направих нищо, за да се спася. Така че не са могли да имат никакви съмнения за изхода на нещата.
Защо им трябваше да ми навличат този излишен срам? Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността. Докато свидетелстваха, усещах каква наслада изпитват от недостойното си поведение. Съжаляваха единствено за това, че страданието ми не бе по-видимо. Не им доставих тази радост не защото не исках, просто удивлението ми взе връх над възмущението.
Аз съм човек, нищо човешко не ми е чуждо. Въпреки това не разбирам какво ги беше прихванало, та да бълват такива ужаси. И смятам, че неразбирането не ми прави чест.

Пилат бе получил нареждания за мен и виждах, че не му е лесно. Не защото съм толкова симпатичен, а защото свидетелите дразнеха разумния човек в него. Моето удивление го подведе и той реши да ми даде възможност да опровергая потока от глупости.
– Обвиняеми, имаш ли нещо да кажеш? – попита ме той с вид на интелигентен човек, който се обръща към себеподобен.
– Не – отговорих.
Той поклати глава, сякаш да каже, че е безсмислено да се помага на човек, толкова безразличен към собствената си съдба.
Всъщност не казах нищо, защото имаше много за казване. И ако бях говорил, нямаше да мога да прикрия презрението си. Измъчвам се от това, че изпитвам презрение. Бях човек достатъчно дълго, за да знам, че някои чувства не могат да се скрият.  Трябва да им позволим да отшумят, без да им се противим. Само така не оставят следи. Презрението е спящ демон. От бездействие силата му отслабва. Думите, произнесени в съда, имат стойността на деяния. Премълчах презрението си и така му попречих да вреди.
Пилат се допита до съветниците си.
– Подсъдимият не прибягва до магия, за да се спаси  – това е доказателство, че свидетелствата са фалшиви.
– Нали точно затова искаме да бъде осъден.
– Знам. Единствено това искам и аз, но ми се ще да нямам чувството, че се опирам на измишльотини!
– В Рим на народа му трябват хляб и зрелища. Тези тук искат хляб и чудеса.
– Добре. Щом е въпрос на политика, няма какво да му мисля.
Пилат се надигна и заяви:
– Обвиняеми, ще бъдеш разпънат на кръст.
Хареса ми, че беше така пестелив с думите. Гениалността на латинския е в това, че не търпи плеоназми. Щеше да е непоносимо да каже: „Обвиняеми, ще бъдеш до смърт разпънат на кръст“. Като че ли има друг възможен изход от разпъването на кръст.
Все пак, като го чух да произнася присъдата, трепнах. Погледнах свидетелите и усетих закъснялото им смущение. При това всички те знаеха, че ще бъда осъден, и ревностно бяха допринесли за присъдата. Сега изведнъж тя им се стори прекалена и се почувстваха шокирани от нейното варварство. Някои се опитаха да уловят погледа ми, за да ми покажат несъгласието си, но аз извърнах очи.
Не знаех, че ще умра така. Новината не беше маловажна. Първо се замислих за болката. Духът ми отпадна. Такова страдание не може да не предизвика страх.