Иван Бунин и поетиката на разминаването

Петко Тодоров

Получихме пълния сборник „Тъмни алеи”

„В студената есенна киша на един от оживените тулски пътища, залян от дъждовете и прорязан от безброй черни коловози, към дългата дървена постройка, в едното крило на която се помещаваше пощенската станция, а другото се държеше от една хазяйка – там човек можеше да си почине или да пренощува, да се наобядва или да си поръча само един самовар, - се приближи оплескан с кал тарантас с полувдигнат гюрук, тройка най-обикновени коне, чиито опашки бяха вързани, за да не се цапат” – какво елиптично изречение.

С цялата информация, която в други случаи щеше да е съобщена в поне три изречения, но нямаше да е така ефектно закопчана – между есенната киша и вързаните конски опашки. Началото на разказа „Тъмни алеи”. Той е първият в сборника „Тъмни алеи” (Колибри, превод Е. Георгиева, Л. Герова, Т. Горчивкина, Р. Евтимова, Л. Минкова, Б. Мисирков, Ф. Неманов) на Иван Бунин. Тарантас е конска четириколка за дълги преходи.

Сборникът с 38 разказа излиза през 1946 г. в Париж, писал го е 8 години. По-късно Бунин поправя нещичко и завещава да се добавят още два разказа. В този пълен обем е сегашното българско издание, предишното от 1975 г. е с част от разказите, но забележете тиража: 40 000 бройки. Първият руски писател (1870-1953) с Нобелова награда – ‘1933...

Та с тарантаса пътува възрастен военен, влиза там, поръчва на ханджийката самовар, изръсва похвала за чистотата и уюта. „ – Все пак край господари съм израсла, как да ще, знам да се нося прилично, Николай Алексеевич. Той бързо се изправи, отвори очи и се изчерви. – Надежда! Ти ли си?” – преди 30 години се залюбили, той я зарязал. Тя не успяла да го забрави, сама в живота: „И все ми декламирахте стихотворения за разни „тъмни алеи”...

От стихотворение на Николай Огарьов, с уточнение. Нищо не се случва. С няколко изречения си напомнят онова и споделят какво било нататък. Той не издържа, бързо се измъква. Не подлежи на преразказване. Пет страници емоционален кондензат. Насъщната литература е в неподлежащото на преразказване.

Разкази за разминаване с щастието. Дали са разказ от първо лице или не, гледната точка е на мъжа, с едно изключение. Ефектът е, че обектът е жената, тя е център на сюжета. И негов двигател, което се проумява едва след разминаването. Разминаване като разминаване, но всеки разказ е изненада и причината е в жената, била тя и невръстно девойче. В този смисъл – мъжки разкази, мъжка литература.

„И скоро след като пристигнах, жестоко се влюбих”, спомня си един от героите и сме длъжни да определим: жестоко руски истории. Той се връща в бащиното имение, забелязва я, тя го забелязва. Най-честата завръзка. Помешчишка Русия, където е повече от редно да изповядаш: „Живеех неприятно и скучно”.

Съдбовно позната на самия Бунин. Със съзерцателното и копнежно безделие, с безкрайните като преживяване вечери в провинциалните имения. И с коментарът, който не подлежи на коментар: „Бил много влюбен, а когато някой е много влюбен, винаги се застрелва”.

И Буниновската природа – преливаща от всякаква сетивност, дълбоко земна и безкрайно надземна, божествена и в същия момент такава като състояние, само защото из нея се губи прашинката човек. Григор Ленков беше споделил някога, че като пътувал из Русия и наблюдавал природата, проумял защо трябва да преведе „Евгений Онегин”...

Буниновата поетика на разминаването, нареченото от негов герой „непоносимо щастие”. Не подлежи на преразказване насъщната литература просто защото не подлежи на преразказване насъщният живот: „Не е ли все едно кое и как прави човека щастлив?!

Последиците, ще кажете. Ала те, все едно, винаги съществуват: нали всяко нещо оставя в душата  жестоки следи, тоест спомените, които са особено жестоки, мъчителни, ако си спомниш за нещо щастливо. Е, довиждане, много ми беше приятно, че се видяхме...”