Златото на английското крими

Петко Тодоров

 

Превеждат избора на Британската библиотека

„На този фон твърдението на заместник-комисаря Хейнс, че насилствените престъпления „се смъкнаха почти до нулата”, сякаш е предположение да поверят съдбата си на провидението. Около час след като той произнася тези думи, на площад „Сохо” се чува писък, но когато от полицията пристигат, за да разследват, откриват стилет с триъгълно острие и женска носна кърпичка, покрита с кръв, и никаква следа от жертва на убийството. Не след дълго обаче е открито тяло, а след това броят на труповете се покачва неудържимо”, отбелязва Мартин Едуардс в предговора на „Писък в Сохо” (превод Иван Костурков, изд. „Еднорог”) на Джон Г. Брандън. Предговор на криминале? Да, защото е от колекцията „Класически криминални романи”, подбрана от Британската библиотека.

 

Брандън (1879-1941) е роден в Австралия, бил професионален боксьор, след Първата световна война се заселва в Англия, първия си роман обнародва през 1923 г., следват още над 120 заглавия плюс разкази. Най-плодовит е през 30-те години – 78 романа. Това време е признато за „Златната ера” на британската криминална проза. Тогава се налагат Агата Кристи и далеч по-слабо превежданата у нас Дороти Сайърс.

 

Мейвис Дориъл Хей (1894-1979), авторката на другото преведено заглавие от тази поредица „Убийство в метрото” написала по онова време само три романа. Този е дебютният й. Предговарящият го Стивън Бут отбелязва: „Тя явно взема присърце златното писателско правило „Описвай познатото”. Защото авторката живеела „едва на стотина метра от мястото, където е извършено престъплението”: „богатата и неприятна госпожица Юфимия Понгълтън среща зловещия си край на стълбището на близката метростанция, удушена с каишката на собственото си куче”.

 

Същият Бут цитира колежка критичка: „Детективските истории от периода между двете световни войни са определено парадоксални. На пръв поглед основа на сюжета е насилствената смърт, но по своята природа това са романи, които предлагат на читателя бягство от трудностите на всекидневието. Не чувстваме нито същинска жалост към жертвата, нито разбиране на убиеца, нито съчувствие към несправедливо обвинените”... 

 

Само припомняме. В онова време не е никак бедна откъм количество и българската реколта на „литература”, която предлага бягство от всекидневието. Правят я, често с псевдоними и иначе сериозни автори, които по-късно ще си я спестят от личната библиография. Писателското оцеляване не е било никога лесно. Проблемът е, че някак не ни се отдава да смъкнем кавичките от тази „литература”. Както си го е позволила Британската библиотека. Въпрос на мащаби, традиции, културен контекст и на още няколко фактора, какво да се прави.

 

Стивън Бут дорисува със съвършено английска интонация картината: „Авторите от „Златната ера” на английския криминален жанр смятат за удобно жертвите на убийството в романите им да са най-често хора, които не са харесвани от околните. Това означава, че на останалите герои не се налага да губят време да скърбят за смъртта им. Вместо това могат веднага спокойно да се заемат с разкриването на убиеца”.