page contents Книжен ъгъл: Големият грип и малките хора
Предоставено от Blogger.

Големият грип и малките хора

18.10.20


Петко Тодоров

В романа на Алексей Салников
 
„Да не мислите, че сте първите за днес с такава температура? Сега всички са с температура! Има епидемия, какво очаквате от грипа? Да не искате да взема колата от епилептик с пристъпи или от дете, което се е заляло с вряла вода? И какво точно ще правят лекарите със сина ви? – Ами не зная – каза Петров, - сигурно може да се свали някак тази температура! Не е нормално, цял ден е такава! – По принцип не е нормално да си болен – отвърна лекарката” – в разговор с Бърза помощ и в „Петрови в грипа и около него” на Алексей Салников (Лист, превод Боряна Даракчиева). Температурата на детето е близо 40 градуса, грипът не е Ковид, романът е отпреди него. 
 
„А преди няколко дни се возил в катафалка с покойник, срещнал стар приятел и едва ли не с катафалката отишли на гости и цяла нощ висели там и пиянствали, а покойникът никой не го потърсил. Каза, че приятелят им се напил и заспал и те искали да го сложат на мястото на трупа, за да се събуди сутринта в ковчега и да си изкара акъла, но докато го влачили до катафалката, се отказали и после забравили за него, а накрая го изгубили и решили, че се е прибрал” – версията, която Петров дочува на улицата и към края на романа от някаква дама. За самото му начало. 
 
Дамата разказва на друг за мъжа си Игор. Старият изгубен приятел е самият Петров. Дамата се оказва непознаваната от него съпруга на приятеля му Игор. Зверски грипозен е, но Игор го замъкнал на запой, като се прибрал на другия ден заварил сина си болен. У дома с бившата си съпруга, разведени са, но не им пречи да са заедно. И тя е грипозна. Тъпчат детето с лекарства, температурата му се вдига, Петров вдига нервите на Бърза помощ.
 
Животът на хора, чието отсъствие би било съвършено незабележимо. Петров е автомонтьор с хоби рисуване на комикси. Петрова е библиотекарка, изчита детските книжки, дето е пропуснала като подрастваща. Салников редува сцени от битието им със сцени от миналото – Екатеринбург, някак предимно около Нова година. Обстоятелствата се застъпват в отвратителната логика на всекидневието – непоклатимо, неизбежно. 
 
Тази свръхбитийност избива на хиперреализъм, тя е още по-плътна заради липсата на други равнища: „Това беше някакво чувство, че всичко е трябвало да се случи някак иначе, че освен този му живот има и някакъв друг: някакъв огромен живот, изпълнен със съвсем друго, неизвестно какво, но не и с канала в гаража, не и със семейството му, а с нещо друго, нещо не толкова битово, и въпреки огромните размери на този друг живот Петров за почти трийсет години нито веднъж не се е докоснал до него, защото не е знаел как”.
 
„Роман събитие” е първото изречение от следговора на преводачката. Необходимо ли е някой да обясни защо предговорите и следговорите в нашенското книгоиздаване сега се пишат от преводачите и какво печелим и какво губим от това? Романът е събитие в Русия. Следговорът обяснява част от разночетенията му там. 
 
Намират се допълнителни пластове зад безумния битовизъм, напипват се митични и мистични отпечатъци, сравнения с „Майстора и Маргарита” на Булгаков и не само. Там се изживява през литературата, друго е, има глад за свръхлитература, искат си „Майстора и Маргарита”. Бива да му признаем на Салников (1978) стиловите и фабулни детайли в романа, с които дава повод за такива интерпретации. Преводачката предлага и своя.
 
Какво остава за нас? Необикновеността на романа, защото е такъв.  Езикът, основан на пищно нюансирания всекидневен руски диалог с усета, че все нещо се губи при превода, като при поезията. Упойващата пределна очевидност на повествователната логика до границата на парадокса. По думите на Игор: „Ако в началото на пиесата на дивана има възглавница, то в края ѝ някой непременно трябва да бъде удушен с нея”.