page contents Книжен ъгъл: Откъс: Уроци по стил от Лионел Меси
Предоставено от Blogger.

Откъс: Уроци по стил от Лионел Меси

19.10.20

Как  Жорди Пунти превръща футбола в литература

 
Каталунският писател Жорди Пунти е вероятно най-страстният фен на Меси. Той изследва красотата, грацията и гениалността на играта на футболната легенда. Пунти ни връща назад до почти митичната история на аржентинския младеж, когато светът все още е едно „безкрайно футболно игрище“. През стремглавия възход на терена, ожесточените битки и тежестта на славата, до пълното превземане на футболния свят. Пунти представя Лео Меси в различна светлина – вдъхновяваща и вълнуваща. „Меси. Уроци по стил“ (Ера, превод Гриша Атанасов) е смел, проницателен и вдъхновяващ портрет на може би най-добрия футболист на всички времена. Следва откъс.

Преди и след

Диего Армандо Марадона, който балансираше по уникален начин на границата между спорта и спектакъла, можеше да превърне и загряването преди мач в зрелище. Понякога хореографията на неговите изпълнения по време на загряване в аржентинския национален отбор или в „Наполи“ представляваше смесица от циркови номера и обикновени упражнения по аеробика. El Pelusa (Рошавия) играеше в ритъма на песента, гърмяща от високоговорителите на стадиона – потърсете видеото със завладяващата „Live is Life“ на „Опус“ – и дори ако обувките му не бяха добре завързани, Марадона танцуваше с топката и жонглираше с крака, глава и рамене. През цялото време гледаше към трибуните и дори приканваше публиката да поддържа ритъма с пляскане. Не знам дали това беше ефективно за физиката му, но със сигурност караше хората да идват по-рано на стадиона.
Винаги, когато отивам да гледам „Барса“ на „Камп Ноу“, се старая да стигна по-рано, за да не пропусна загрявката на играчите, което е още една от добродетелите на Меси и неговите съотборници в тази златна ера. Интересува ме всичко, което се случва около тях преди и след 90-те минути, как си разменят пасове, как се шегуват, докато разиграват триъгълници, как се разтягат. На загряването, както и на тренировките, могат да се видят фантастични голове, които биха влезли в историята, ако бяха вкарани по време на мач, но сега, преди началния сигнал, им се радват само малцина внимателни фенове.
Меси е като търговски пътник, разгръщащ каталога със стоки, които ще ви продаде по време на мача, и понякога в него има зрелищни моменти. Един следобед на „Камп Ноу“ например видях как Меси и Алвеш си подават топката на 30–40 метра. Единият беше на корнера, а другият при централната линия. Единият подаваше топката, а другият я спираше на гърди, овладяваше я, жонглираше няколко пъти, после я подаваше обратно, а неговият съотборник я поемаше, без да я остави да тупне на земята, и отново правеше същото. Продължиха доста дълго, размениха си десет-дванайсет паса, а феновете около терена постепенно ги забелязваха и се взираха като хипнотизирани. Зрителят до мен, изглежда, зърна смаяния ми израз на новак, защото отбеляза с пословичното хладнокръвие на дългогодишен член на клуба, виждал всичко: „Какво толкова? Правят го всяка седмица“.
Всеки аспект на играта си заслужава да му се насладим и ми се струва, че телевизията трябва да се възползва по-пълно от тези моменти. Да показва какво се случва преди и след, доколкото го позволяват границите на личното пространство. Нямам предвид камерите да влизат в съблекалните, но би било добра идея вместо да се пускат реклами веднага след мача, да оставаме малко повече с финалните моменти. Харесва ми да виждам реакциите на играчите – потни, изтощени, замислени, ликуващи или тъжни, – когато се поздравяват и се отправят към съблекалните. Иска ми се да разбера кой с кого си разменя фланелките. Изразът на възхищение по лицата на съперниците, когато пристъпват към Меси и го молят за тази чест (един получава тази привилегия след края на първото полувреме, а друг след последния съдийски сигнал). Нали гледаме цялата церемония след финала, как победителите и победените чакат да бъде връчена купата, празнуването след това? Е, аз бих искал да гледам същото след всеки мач, дори и само за пет минути. Наречете ме вманиачен, ако щете, но аз вярвам, че такива паузи, да не говорим за петнайсетте минути в съблекалните на полувремето, съдържат много информация за самата игра – те са нещо като бележки под линия, приписки и приложения, онова, което в литературната теория се нарича паратекст: всичко, което допълва основното съдържание на мача, също като пресконференцията с треньора и изявленията на играчите след срещата.
Струва ми се, че всички футболни фенове са воайори в известен смисъл и биха искали да шпионират малко повече живота на нашите идоли след мача. Да се залепят като мухи на стената поне за пет минути... Всичко се е променило и е станало много по-професионално, но аз си спомням как преди години, когато бях дете, спортните репортери ни приближаваха повече до играчите. По време на предсезонната подготовка например – а тя тогава винаги беше в Нидерландия – спортната преса публикуваше графика на тренировките за всеки ден. Те ни разказваха как играчите са разпределени по двама в стая, какво правят в свободното си време, какво вечерят (и аз молех майка ми да ми сготви същото).
Трябва да признаем, че в наши дни социалните мрежи, особено „Туитър“ и „Инстаграм“, са нещо като отворен прозорец и играчите ни позволяват да надничаме в живота им от време на време, но всичко това изглежда много по-пресметнато и нагласено.
Като говорим за личен живот, започнах тази глава с Марадона и ще я завърша пак с него. Веднъж през 1982 г., по време на първия му сезон в „Барса“, отборът направи равен (1:1) у дома със „Спортинг“ (Хихон). Слушах мача по радиото, естествено, коментара на Хоаким Мария Пуял по радио „Барселона“, и беше съвсем ясно, че Марадона и целият отбор са изиграли посредствен, слаб мач. Бях много огорчен от загубата на точка (тогава разликата между равен и победа беше една, а не две точки), но и още повече притеснен за играча, затова с цялата си наивност на хлапе от малък град реших да му се обадя и да го утеша. Най-напред се обадих на „Справки“ и поисках номера на Диего Армандо Марадона. Операторът въобще не се удиви, помоли ме да изчакам за момент, а после, да не повярваш, но ми даде номера. Надрасках го на парче хартия и замрях, стиснал слушалката, докато не събрах кураж. Набрах седемте числа. Някой вдигна от другата страна. Последва горе-долу такъв диалог:
– Ало? – каза момиче с аржентински акцент.
Беше млада и си помислих, че сигурно е приятелката му Клаудия.
– Ало, Диего там ли е? (Забележете фамилиарния ми подход.)
– Кой се обажда?
– Ами... приятел. Да, де, по-скоро фен, не приятел. Фен на „Барса“...
– А, ясно. El Diego още го няма. Не се е прибрал.
– Окей. Моля, предайте му, че заставам зад него и съм сигурен, че ще спечели първенството, защото е най-добрият.
– О, благодаря! – и тя затвори телефона.
Дълго време си мислех, че благодарността и` беше искрена, че навярно El Diego наистина не беше се прибрал – предполагам от „Камп Ноу“. Във всеки случай, никога не съм се съмнявал, че онази вечер бях успял да се промъкна в дома на клана Марадона по телефонната жица. Не казах нито дума на училищните си приятели, те никога не биха ми повярвали.