Лабораторията Набоков

Петко Тодоров 

 

Четем ранните му разкази 

 

„Или пък намираше върху някой дъбов храст голяма, синьозелена, грапава на пипане гъсеница с малко порцеланово рогче на задничето. Държеше я, вцепенена, на дланта си, спомняше си подобна находка в детството – затаения дъх, възторжените възгласи – и като вещ я слагаше обратно на клончето” – той е ентомолог в разказа „Пилгрим” на Владимир Набоков. От „Звуци и други истории” (Колибри, превод Мария Хаджиева) - сборник с писаните му на руски разкази, том 1. 

 

Берлинчанинът Пилгрим наследява от баща си магазинче за екзотични предмети, превръща го в магазин за пеперуди. Добър познавач, виенски колега нарекъл с неговото име рядка пеперуда. Саможивец: „В сандъците му се намираха всички страни по света, но самият той не бе ходил никъде и само понякога, в неделя, през лятото, излизаше извън града”. Но бленува експедиции през всички континенти със сакче в ръка, с улова на редки екземпляри. 

 

Възстара вдовица му предоставя безценната пеперудена колекция на съпруга си, неориентирана в стойността й. И нашият дебне щастието. Огласява колекцията и чака тлъстия купувач. Чака дълго. Той се явява, Пилгрим стяга експедиционния багаж. Развръзката е трагична. 

 

Само Набоков може да напише такъв разказ. Писателят е известен и като лепидоптерист – който изучава и колекционира пеперуди. Тази му страст набъбва откровено между редовете, магичното раждане на пеперуда от пашкул се явява в още два от разказите. Привилегия е, откъдето и да го погледнем, че само той е способен на такава история и тази негова привилегия е литературно качество. 

 

Но то е най-дребното в разказите. Писал ги е през 20-те и 30-те години предимно в Германия, между напускането на Русия и преди преселването в САЩ. В тях е като че ли всичко, което ще срещнем в по-нататъшното му творчество, по-скоро като че ли той опитва едно и друго, опипва литературни полета, нещо като лаборатория. 

 

Героят разказвач в „Пътникът” пътува сам в купе на спален вагон, през нощта го събужда грозното ридаене на междувременно настанил се друг мъж в леглото над него, сутринта на гарата полицаи нахлуват, търсят убиец на жена си и любовника й. Случката върви като споделяни размишления между писател и критик за литературни похвати. Ридаещият през нощта не е престъпникът, противно на очакваното. 

 

Сюжетът, освен литературен е и белетристично-лабораторен. Парадоксалната развръзка е набокова сила, но тя идва върху богата стилово-езикова постеля. В мотива за съдбовната предопределеност се усеща характерно руско измерение с необяснимостта, която расте с вглъбяването. Набоков е най-силен в руските сюжети, с най-често герои емигранти. 

 

И още: колкото героите са по-незабележими и фабулата по-незабележима. В разказа за джуджето англичанин прозира мелодрама, сякаш писателят плаща данък на определен читателски вкус. В първия тип разкази е предимно набоковият изразителен кондензат: „Очите, широко разтворени, бледозелени, с цвят на счупено стъкло, полирано от вълните” или „Любовен спомен, преоблечен като поляна”, или „Като се върнах в къщи, заварих вятъра вече в стаята – той хлопна рамката на прозореца и припряно се отдалечи, когато притворих вратата след себе си”... Акварелно разтворимият и в същото време вцепеняващ спомен от родината. На задължително обладаващият „вечно възпалена душа”. 

 

Близко е с ефекта в наскоро коментираните тук разкази на Бунин. Писателят го преживява през героите си. Важната дума е глаголът „преживява”. Той не може да си позволи елементарно литературничене и защото преживяването няма как да е елементарно. И освен това, той е с името Бунин или Набоков. Набоков го изписва: „В хармонията не може да има случайност”. Резултатът е неразличимо и затова пленително внушение: носталгията като литература или литературата като носталгия.