Демиан Букай: Само любов не стига

„Наръчник за двойки“ или  как да изградим успешна връзка

Демиан Букай е психиатър и психотерапевт. На българския пазар е познат с книгите си „Погледни отново“ и „Родители и деца“, на която е съавтор с Хорхе Букай. Ключова роля в развитието на този общ проект изиграва гостуването на двамата в България през 2014 г. по покана на ИК „Хермес“. Поводът е съвместната премиерата на „Погледни отново“ и „20 стъпки напред“, която се превръща в литературното събитие на лятото.

Това е първото гостуване на Демиан Букай у нас и четвърто за Хорхе Букай. За първи път в историята на българското книгоиздаване чуждестранен писател посещава България четири пъти, като три от гостуванията му са в последователни години. Поради този факт самият Демиан споделя, че с нетърпение е очаквал да посети страната, която толкова е очаровала баща му.

По време на общото си турне двамата писатели се срещат със стотици почитатели в София, Пловдив и Велико Търново. В края на гостуването си Демиан заявява, че вече е разбрал защо баща му е толкова влюбен в страната ни, както и че неговото сърце също е било покорено. Скоро след това на български език излиза общата им книга „Родители и деца“, а двамата си обещават да се върнат в България.

Може би новата книга от Демиан Букай - „Наръчник за двойки“ (Хермес, превод Мариана Китипова) ще ни даде чудесен повод за това. При написването й той разчита на дългогодишния си опит като терапевт консултант на възрастни, двойки и семейства. 

Демиан Букай е специалист по гещалттерапия, но е минал обучение и в други терапевтични практики. Освен това се занимава с онлайн консултации, помагайки по този начин на пациентите си от различни страни. Води семинари в цяла Латинска Америка. Сътрудничи на испанското списание „Менте сана“. В своята работа акцентира върху киното и литературата като терапевтично средство.

„Наръчник? За какво ни е наръчник? Обичаме се, събираме се и готово..., казва Демиан Букай. Не съвсем! Както се казва, само любов не стига. И да си мислим, че тя ще ни измъкне от всичките ни затруднения, означава сами да предизвикаме катастрофа.“

Според Демиан Букай сформирането на двойка е само първата стъпка от дълго пътуване. Когато двама души споделят любов, страст и имат обща цел в живота, им предстои да поработят здраво върху преоценката на приоритетите си. Както като индивиди, така и като двойка.

На базата на професионалния си опит и на преподавателската си дейност, както и с помощта на съвременната литература, кино и музика, Букай преминава през трудните теми, които засягат всяка връзка – от изневярата и ревността до организирането на времето заедно и справянето с конфликти. Не пропуска и страшния въпрос „Ние какви сме: гаджета, любовници или нещо друго?“. В крайна сметка авторът ще ни накара да преосмислим познатите модели на изграждане на връзка и да определим отново целите си, за да се насладим изцяло на хармонията и богатството на ежедневието. Следва откъс.

Да започнем с една истинска история

Случката, която ще ви разкажа, е съвсем достоверна; ако не беше тя, нямаше да ме има. Става дума за това как са се срещнали прадядо ми и прабаба ми (с други думи, историята за това как баба ми по бащина линия се е появила, а после баща ми и аз самият).
Прадядо ми бил работлив човек. Ухажвал добро момиче и му предложил да се омъжи за него. Момичето приело и тогава прадядо ми започнал да се труди още по-усърдно, за да плати първите вноски за бъдещия им дом, както и да купи мебелите, булчинската рокля и останалата покъщнина.
Само че няколко седмици преди сватбата годеницата избягала (злите езици твърдят, че тръгнала с един напет скандинавски моряк). Прадядо ми вече бил подготвил всичко: къщата, мебелите, венчавката в храма, роклята... Липсвала само булката. И си поставил за цел да си намери друга. Какво друго можел да направи? Не искал да провали всичките си планове и да хвърли на вятъра толкова усилия и всеотдайност. Вече бил на възраст да се задоми.
Една съседка узнала за положението, в което бил изпаднал (а това, както можем да си представим, се случило много бързо), отишла при него и му казала, че едно семейство, което живеело наблизо, има седем дъщери, всичките на възраст за женене. Седем - все някоя щяла да му хареса.
Прадядо ми се запътил към дома им, представил се и поговорил с бащата на девойките, за да го увери, че е работлив и от добро семейство мъж, бъдещ почтителен съпруг и благосклонен баща. Когато бащата се убедил в това, двамата си стиснали ръцете и споразумението било сключено. Оставало да решат само една подробност – за кое от момичетата да се ожени прадядо ми. Отишли в гостната, където майката била строила дъщерите си – нагласени и гримирани, застанали в редица, от най-голямата до най-малката, готови да им се направи оглед. Прадядо ми ги огледал една по една, докато накрая посочил момичето, което най-много му харесало, и казал:
- Ти ще ми станеш съпруга.
Само че едва произнесъл фразата, и си дал сметка за нещо, което не бил забелязал дотогава - момичето било твърде високо, много по-високо от жената, за която щял да се жени, и булчинската рокля нямало да му стане. Така че казал:
- Не, почакай. По-добре ти.
И посочил друга от сестрите, която била по-дребничка и на която вече готовата булчинска рокля щяла да стои отлично.
Така и станало. Прадядо ми се оженил за жената, която избрал поради причина, която днес ни се струва толкова банална, и им се родили шест деца. Второто от тях била моята баба. Тя твърдеше, че никога не е виждала любов като тази между родителите й. Като доказателство посочваше факта, че двамата живели заедно до смъртта на майка й. Съсипан от загубата, баща й надживял съпругата си само с няколко месеца.

Нито късмет, нито съдба

От тази история можем да извлечем две заключения. Можем да се учудим на безмерната сила на случайността и да кажем:
- Какъв невероятен късмет е това двама души, които са си паснали толкова добре, да се срещнат по толкова незначителна причина като размера на една рокля!
Или пък можем да си помислим, че тук има нещо повече от късмет.
Склонен съм да се спра на втората възможност, но какво друго се е случило, освен случайността? Кой е другият фактор, който се е намесил и е позволил на прадядо ми и прабаба ми да създадат дълготрайна връзка?
Някои ще заявят, че в това има пръст единствено съдбата.
- Така е било писано – може би ще кажат.
Аз предпочитам (и нещо повече, вярвам, че е за предпочитане) да мисля, че не става дума за съдбата...
Друго нещо би било, ако кажем: „Всичко, което се случва, съдържа нещо полезно”, и се съсредоточим върху тази идея. Струва ми се чудесно да се опитаме постфактум да извлечем от случката най-доброто, на което сме способни; да не губим от поглед лошите неща, които биха могли да се случат, но не са се случили; да преценим добрите, които са настъпили наред с това зло, и да извлечем от случилото се всички поуки, които несъмнено може да ни завещае то...