Що е собствената планина

Петко Тодоров

Според Дино Будзати в първия му роман

„Сега Барнабо се оглежда трескаво, в отчаян подтик, за всичко, което може да му напомни за отлетялото време и което съдържа в себе си нещо от величествените зъбери. Свидна му е дори раната на палеца – направиха му я скалите на хребета. Взира се внимателно в порязаното, сухо вече и зараснало. Ще е жалко белегът да изчезне твърде рано. Затова той раздалечава крайчетата, изтегля кожата, изцежда няколко капки кръв. Да е както преди два дни, под канарите на Върха на Погреба. Подновява болката с чувството, че така поема обратно, че оттласква времето, че е предишният Барнабо, който се връща триумфално от новия връх” – героят на Дино Будзати в „Барнабо и планината” (Лист, превод Нева Мичева). 

 

Барнабо с ударение на първото „а” - млад горски стражар, току-що уволнен. Бандити са нападнали негови колеги, той се уплашил и скрил, не се притекъл на помощ.

 

„Величествените зъбери” са Доломитите, планини в Североизточна Италия. Величествени зъбери, според снимките в Гугъл. Според Будзати: „Истината е, че не приличат нито на кули, нито на замъци, нито на порутени църкви, а единствено на себе си – с белите свлачища, цепнатините, первазите с трошляк, безкрайните ръбове, надвесени над пропастта”. В тяхното подножие служи групата от 5-6 горски стражари – в самотна хижа. Занаятът им собствено липсва в романа, те охраняват изоставен погреб с взривни материали. Идилия, докато се появяват онези бандити и посягат на погреба.

 

Барнабо е обсебен от планината. Тя е картината в очите му, музиката в ушите му, мисълта в съзнанието. Той е в безвремие. Сякаш преди планината не е имало друго и в бъдещето няма да има друго. Лесничеите разговарят оскъдно, някой безсмислен спор – всекидневие, накиснато в тази планина: скали, дървета, птици, пътеки, слънце, нощна тъмнина. Всичко се случва в процепа между очите на Барнабо и планината. Цитираното насилие над тялото е детайл от изживяване на изхвърлянето от планината. Младежът се наема на работа във фермата на братовчед, там ще е пет години с убеждение, че връщането му горе е неизбежно. И то се случва.

 

Първият роман на Будзати, от 1933 г. Приема се, че е продукт на детското му любовно отношение към планината. Какъвто е и вторият „Тайната на Старата гора”, получихме го на български наскоро. Завиден дебют, поне заради перфектната отмереност на епизодите. Но и с детайли, налучкани с висок белетристичен усет. Като уличната сцена с престарялата селянка и престарялото й куче: „Хайде, Моро, още малко – тихо казва старицата на животното. – Още малко и сме си вкъщи. И кучето бавничко се изправя и тръгва, ала се олюлява като пияно. Бабата, и тя бавничко, се отправя подире му”. Или „продълговатият отпечатък”, оставен на стената зад окачената пушка, висяла там незнайно откога. Белег и на изминалите години: „Ей така лети времето”. 

 

Преразказът е безпомощен пред такива детайли, което е белег за качеството им.

Тук още липсва обективирана характерната за Будзати фантастичност и ирационалност. Може би ранената врана, прибрана от Барнабо, която ще го съпътства в непланинското му изгнаничество, но тя е по-скоро сюрреалистичен образ. 

 

Ала обезсмисленото очакване ще е мотив и в най-четения му роман „Татарската пустиня”. Барнабо се връща в онази хижа, но ще служи сам, единствен – съвършено затваряне на сюжетния кръг – при своята планина. И в решителния момент ще се откаже от собствена реабилитация. Човекът-вселена осъществява своето присъствие в себе си с отсъствие от света. Взривена и неизтриваемо белязана от Франц Кафка ситуация, получила по-късно някакво осмисляне през екзистенциализма. Само някакво – Слава Богу! Литературната територия е непристъпна и независима и затова го има вечният читател.