page contents Книжен ъгъл: Животът в киното
Предоставено от Blogger.

Животът в киното

22.11.20

Петко Тодоров
 
Според кинаджии и потърпевши

„Татко има четири къщи, две коли, пет жени, един басейн, девет деца и едно кино”, казвала малката Лин Улман. Таткото е Ингмар Бергман. Майката: „Не й харесваше да бъде между номер четири и номер пет. Каква беше всъщност? Четири и половина?”, разсъждавала Лин. Майката е Лив Улман. Великият, по сегашния медиен стандарт, режисьор и великата актриса. Номер пет е Ингрид Бергман. „Моето малко семейство”, обичал да казва бащата. 
 
Лин Улман е норвежка журналистка и писателка, в „Неспокойните” (Колибри, превод Радослав Папазов) разказва за родителите си и живеенето си с тях. Роман, такава му е формата. Не е първият ѝ преведен у нас.

„Родила съм се като извънбрачно дете, а през 1966 г. на подобни неща се е гледало с лошо око. Незаконно дете. Копеле. Курвенско отроче. Нямало е значение. Не и за мен”, споделя авторката. За нея е без значение и че до 2-годишна възраст била без име, не я били кръстили. Значение за нея имат сетнешните - запомнените преживявания. Не е лесно с такива родители, не и тогава, а думата „лесно” е най-леката като определение. Перото на Лин Улман е толкова по-леко, колкото спомените са по-мъчителни.

„Смесица от възторзи, изисквания, случайности, премеждия и лудории – такъв бе моят живот в киното”, споделя Жан-Жак Ано в „Един живот за киното” (описан заедно с Мари-Франсоаз Льоклер, Колибри, превод Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров). Френският режисьор с „Оскар” (1977) за първия си филм: „Жена ми ме погледна присмехулно. Нейният коментар ли? „Никак не се учудвам. На теб винаги ти върви като на разпран” – тя е единственият неизненадан. В поредицата „Амаркорд” – за кинаджии. Забавно – в нея почти всички изповеди са забавни. Историята на филма му „Името на розата” е повече от роман – със 17 варианта на сценарий и т.н.

Излизахме от кафене „Колумбия”, ако ще имитираме Димитри Иванов, и парадоксалният максималист Владо Свинтила заключи разговора върху някакъв филм с „Виж какво, киното както неусетно стана изкуство, така неусетно престана да е”. Началото на 70-те, на Бергман са му предстоели филми, на Фелини, Бунюел, Тарковски също, Роми Шнайдер и Жан Габен бяха живи, Ален Делон младичък. 
 
Свинтила е прав поне в едно отношение: киното и животът в него са с ужасна преходност. Вижте това: „Ингрид му кърпеше чорапите”. И още: „Ингрид переше, прахосмучеше, гладеше, кърпеше дупки и преписваше на чисто сценарии на пишещата машина, простираше чаршафи и спално бельо в сушилнята, прекарваше ги през валяка за гладене и оправяше леглата така, че никъде да няма вдлъбнатини или гънки, пазаруваше и готвеше, водеше счетоводството и отговаряше на писма”. Родителите на Лин Улман били заедно 5 години, после преживявала част от годината при баща си. Той е с 2 „Оскара”, великата Ингрид с 3.

Обратното на „Синелибри”, фестивалът за киноекранизации – книгите в киното. Тези заглавия са с киното в книгите. И понеже тук коментираме книги, а не филми, да чуем споделеното от Умберто Еко с Ано по повод екранизацията на романа му „Името на розата”: „Добрата адаптация не е нищо повече от добро предателство”.