page contents Книжен ъгъл: „Баста“ - върхове и падения на Марко ван Бастен
Предоставено от Blogger.

„Баста“ - върхове и падения на Марко ван Бастен

24.11.20

 „Паднах болезнено. Още същия месец се сринах мощно. Малко преди Коледа легнах под ножа на доктор Марти. Пак десният глезен. Дори не подозирах, че четири часа по-късно светът ми ще се промени завинаги. Че никога повече няма да играя добре, никога повече няма да спринтирам, никога повече няма да направя перфектното спиране, никога повече няма да чуя прекрасния звук от оплитането на топката в мрежата. Че никога повече няма да крещя като дете след свой гол.“

Носител на множество награди, сред които „Футболист на годината на ФИФА“, „Шампион на Европа“, „Шампион на Нидерландия“, „Златна топка“, „Златна обувка“ и много други, Марко ван Бастен е един от най-великите футболисти на всички времена, но винаги е оставал загадка за мнозина, нещо като енигма. Хората го определят по различни начини – интелигентен, силен, може би неемоционален, но в тази книга той се разкрива и ни споделя неразказвани досега истории, както и снимки от личния си архив.

„Баста“ (Ентусиаст, превод Мария Енчева) е суровата, честна и прекалено разкриваща автобиография на Марко ван Бастен. Пълна история за неговото детство, сложните отношения с родителите му и неговата кариера – лудостта в Италия, Европейското първенство през 1988 г. и провалът на Световното първенство през 1990 г. – връзката му с Йохан Кройф, болезнената история на глезена му, финансовите несполуки, неизброимите му успехи, а и падения. Следва откъс.

Не, никога не съм употребявал кристал мет. Не съм се пристрастявал към кокаин. Не съм се къпал в басейн с голи жени по време на европейско или световно първенство. Не съм залитал по хазарта. Никога не съм носил перука. Ще трябва да ви разочаровам.
Много е писано по мой адрес. Страшно много. Сред написаното има доста глупости. Често дори не ги четях. И повечето пъти отказвах да реагирам. Предпочитах да ги захвърля в някой ъгъл.
Години наред не се смятах за интересна личност.
Виждах се по-скоро като обикновено момче, което умее да рита топка. Докато не се наложи да спра заради един прецакан глезен. Вниманието, което привлече това, ме натовари. Журналистите, феновете, камерите, издигането на пиедестал. Стори ми се пресилено.
Дразнещо, ако трябва да съм честен.
Понеже тази суетня ме отклоняваше от целта ми: да съм най-добрият. Имам предвид наистина най-добрият. От световна класа. Другото оставаше на заден план; готов бях на всичко, за да постигна целта си. Наречете го „сляп порив“. „Първичен инстинкт“.
Бях решен да мина през всичко, ако се наложи – и като тайфун.
Преодолявах сръчно всички препятствия, всички пречки. Противници, съдии, треньори, директори, дори съотборници. Най-често по правилата, но понякога и отвъд тях или поне по ръба им. И ставах все по-добър, все по-печен. Никога няма да ме чуете да описвам футбола в романтични краски. Става дума за професионален спорт. Професионалният спорт е суров, безмилостен. Или изяждаш, или биваш изяден.
Тази моя нагласа не ме превръщаше в особено дружелюбен човек в очите на външния свят, тоест на хората, които не ми бяха от пряка полза в гоненето на свещената цел. Хванеш ли се на играта, си плащаш цената.
Научих този урок още преди да навърша десет, докато играехме мач срещу грубияните от Схимелплейн в Утрехт. Талантливите получаваха най-много ритници.
Проста логика. Риташ, пазиш се, бягаш, отбелязваш.
Нямаше друг начин.
Понеже във футбола има значение само едно: победата. И особено победата в ключовите двубои. А за нея се искат голове. Нямам предвид дъжда от попадения като онова 6:0 срещу Спарта, нито впечатляващите задни ножици като ножицата срещу Ден Бош. Не, имам предвид просто да вкарваш в решаващите срещи. Да печелиш финали. Или по-добре: с головете си да обръщаш финали. Стремежът към слава беше моето гориво. Колкото по-заплетена беше ситуацията и по-голямо напрежението, толкова по-силно беше желанието ми да се освободя от защитата, да отбележа, да победя.
Тръгвате ли с мен към абсолютния връх? В подножието му съм шестгодишен, още стеснителен хлапак от Утрехт, който тепърва ще гради характер на улицата и в УФФ. Десет години по-късно – в големия Аякс; дебютирах в нападение пред очите на великия Йохан Кройф.
Заминах за Милано с Купата на носителите на купи в джоба. Изиграх решаваща роля за Нидерландия на Европейското първенство през 1988 г. После дойде проклетото Световно.
През декември 1992 г. изкачих олимпийския връх. Избраха ме за Най-добър футболист на света и за трети път (досущ като Кройф и Платини) – за Най-добър играч на Европа. Три пъти спечелих Купата на европейските шампиони, в два от финалите отбелязах победния гол, реших един голям турнир и четири пъти вкарах на ИФК Гьотеборг. Никой друг не го беше постигал преди мен в Шампионската лига. Да си каже човек: няма накъде повече. Само че гладът ми за слава още не беше утолен.
Ни най-малко.
Паднах болезнено. Още същия месец се сринах мощно. Малко преди Коледа легнах под ножа на доктор Марти. Пак десният глезен. Дори не подозирах, че четири часа по-късно светът ми ще се промени завинаги. Че никога повече няма да играя добре, никога повече няма да спринтирам, никога повече няма да направя перфектното спиране, никога повече няма да чуя прекрасния звук от оплитането на топката в мрежата. Че никога повече няма да крещя като дете след свой гол.
Цели три години се опитвах да вляза във форма. Какво ли не направих. Прекрачих отвъд границата на болката. Но краят беше дошъл. И не само – предизвикателство беше дори да се добера до пекарната с по-малко мъки. Това ме сломи окончателно. Всъщност никога не съм говорил на тая тема. Всичко, за което мечтаех, се беше изпарило. Най-напред битката, която нямаше как да спечеля, след нея – празнотата. Изчезнах за седем години. Прекъснах връзката си със света. Оттеглих се на игрището за голф, при приятели, със семейството си.
Минава време, докато осмислиш подобно нещо. Доскоро се имах за човек, който се учи от чуждия опит. Бях устремен, гладен, целенасочен. И до днес мразя да губя, независимо на какво играя. Инстинктът за победа надделява. Искам да спечеля. Да постигна нещо велико. Да се откроя. Това е важното за мен. Макар че като треньор е по-трудно, отколкото като играч.
Едва напоследък намерих известен покой. Никога не съм изпитвал потребност да поглеждам назад. Досега.
Осъзнавам, че преживях немалко. За първи път имам усещането, че и аз мога да споделя нещо, което да е важно за друг. Може да е от съзряването или пък от облекчението след оттеглянето от футбола. Не знам. Но усещам, че е дошъл моментът да разкажа историята си. От моята перспектива. Моята истина. Историята, която не съм разказвал никога. С която да изясня едно-друго. Никого не смятам да пощадя. Особено себе си. Времето назря.
 
Марко ван Бастен
Амстердам, октомври 2019 г.