page contents Книжен ъгъл: Още приключения с „Орденът на асасините“ във „Валхала. Сага за Гейрмунд”
Предоставено от Blogger.

Още приключения с „Орденът на асасините“ във „Валхала. Сага за Гейрмунд”

29.12.20

Средата на 9 век. Викингите помитат едно по едно англо-саксонските кралства. Роден с норвежко кралско потекло, Гейрмунд Хелокожи се насочва към бойното поле, целеустремен да се докаже като викинг и воин. 
 
По пътя си той среща митично създание. То му подарява мистериозен пръстен, който вещае едновременно огромна сила и жестоко предателство. В „Орденът на асасините: Валхала. Сага за Гейрмунд” (Ера).

Гейрмунд постепенно се изкачва в редиците на великата армия на крал Гутрум. Той ще трябва да заложи на цялата си хитрост, за да преодолее множеството изпитания, които го очакват в опустошената от войната земя. Докато се бие наред с групата си лоялни воини, Гейрмунд скоро ще се изправи пред конфликт, древен колкото самите богове.
 
От серията досега са издадени: "Ренесанс", "Братството", "Тайният кръстоносен поход", "Прозрение", "Възмездие", "Черният флаг", "Единство", "Подземен свят" , "Произход. Пустинна клетва" и “Одисея”. Следва откъс.

– Вече не е въпрос на време – възрастният воин изтръгна искри от праханта, а после раздуха пламъците през едва разтворените си устни, докато огънят се разгоря. – Брат ти ще стигне при лечител и ще живее. Или няма, ако такава е волята на съдбата. Вече няма какво да направиш, за да промениш хода ѝ, трябва да превържем твоите рани.
Гейрмунд не каза нищо на глас, но прошепна молба към Норните, които щяха да определят изхода от лечението на брат му, ако вече не беше решено.
– Готово – Стейнолвур кимна към огъня, доволен от работата си, и хвърли поглед към Гейрмунд. – Но знам, че не за брат си се тревожиш. Тревожиш се, че баща ти ще се разгневи.
Гейрмунд се намръщи.
– Наистина се тревожа за брат ми.
Стейнолвур се изправи и скръсти ръце, изчака, докато Гейрмунд кимна.
– Но и за баща си също се тревожа – призна той.
Топлината на огъня изсуши дрехите му от лявата страна, която беше по-близо до пламъците, но дясната още бе пропита от влага и студ и по гърба му пробяга тръпка, сякаш излязла от Гинунгагап .
– Когато баща ми зърне Хамунд – каза Гейрмунд, – ще ме потърси и ще обвини мен.
Стейнолвур отпусна ръце и пристъпи към него.
– Ще обвини теб, без значение дали си там, или не.
Тогава Скялги се върна с два мяха със студена, прясна вода от фиорда.
– Кой ще те обвини?
– Баща ми – отвърна Гейрмунд.
– За какво ще те обвини? – попита Скялги.
– За това, че си вре носа в неща, които не са негова работа – каза Стейнолвур. – А сега сложи малко камъни в огъня, момче.
Скялги погледна съм Гейрмунд и двамата се ухилиха. После започна да събира подходящи по големина камъни, които хвърляше по ръба на огъня, за да ги загрее.
– Е, дай да те погледна сега – каза Стейнолвур.
Двамата със Скялги издърпаха кожената туника на Гейрмунд през главата му, а после и вълнената дреха, като внимаваха, докато ги отлепват от ръката му. Гейрмунд потрепна, когато тъканите се отлепваха от раните му, но все пак свалиха и дрехите, без раните да се отворят още повече. С ленената риза обаче щеше да бъде по-трудно. Тъканта се бе напоила с кръв и беше залепнала за разкъсаната плът. За да я омекоти, Скялги извади нагорещените камъни и ги пусна в меховете с вода, която забълбука, а меховете се издуха от парата. След това Скялги поръси ръката на Гейрмунд с горещата вода, докато Стейнолвур разтъркваше и освобождаваше ризата, колкото е възможно. Гейрмунд скърцаше със зъби от болка, докато най-накрая успяха да махнат туниката и да видят раната.
– Много кръв и суетня за една драскотина – заяви Стейнолвур.
Гейрмунд погледна ръката си и за малко да ахне, после се засмя. Раната беше много по-лоша от драскотина – зъбите на вълка бяха пробили кожата под формата на яркочервена дъга от дупки и разкъсвания, а месото около ухапаното място бе почерняло и гноясало.
– Сигурен съм, че си виждал и по-лоши рани.
– Нанасял съм по-лоши – отвърна Стейнолвур. – Дори и това момче е нанасяло по-лоши.
Скялги не каза нищо, лицето му остана безизразно, докато оглеждаше раните на Гейрмунд, защото очевидно казаното от Стейнолвур не беше вярно. Но дълбокият и извит белег над окото му доказваше, че е виждал такива, а и по-лоши рани. Дървото, което за малко да отнеме зрението му, беше премазало баща му, докато пада. Скялги беше достатъчно голям, за да носи копие, но още нямаше брада, въпреки че за разлика от Гейрмунд, някой ден щеше да има, когато момчешкото му лице покаже, че е достигнал пълнолетие.
– Все пак е син на Хьор, предполагам – Стейнолвур въздъхна и сръга Скялги в опит да развесели момчето и да потисне безпокойството му. – Това означава, че от нас се очаква да го галим с перце и да поемем вината за всичко, което би му се случило.
– Предполагам, че е така – съгласи се Скялги тихо.
– Виж какво – Стейнолвур се намръщи при вида на ръката на Гейрмунд. – Предполагам, че ще предпочетеш да запазиш този крайник, нали?
– Да, ако мога – каза Гейрмунд. – Ще липсва на меча ми.
– Така ли? Мечът иска храна, а се обзалагам, че твоят би се радвал да намери друг крайник, който ще се грижи по-добре за него.
– Като твоя ли? – попита Скялги ухилен.
Стейнолвур сви рамене.
– Може би. Но аз си имам меч и ще направя всичко възможно да запазя връзката между крайника на Гейрмунд и меча му – след тези думи очите му станаха сериозни и той продължи: – Но и ти, подобно на брат ти, трябва да потърсиш лечител, щом се върнем.
Гейрмунд кимна.
– Може би така ще умилостивя донякъде гнева на баща ми.
– Може би – Стейнолвур се обърна към Скялги. – Донеси още вода. И малко лайка, ако намериш.
Скялги извади камъните от меховете и хукна, а Гейрмунд изчака, докато момчето се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, преди да продължи да говори.
– Не ме задържа тук само за да лекуваш ръката ми. Имаш да ми казваш нещо, нали?
– Така е – Стейнолвур хвърли камъните от меховете обратно в огъня. – И ето какво е то: никой друг нямаше да помисли лошо за теб. Никой друг нямаше да те обвини.
– За какво? – попита Гейрмунд предизвикателно, но много добре знаеше какво има предвид Стейнолвур.
По-възрастният воин потърка челото си и въздъхна.
– Хората умират. Такъв е животът.
Гейрмунд се наведе към него с бузи, пламнали от топлината на огъня.
– Той ми е брат.
Стейнолвур кимна и разрови камъните и жарта с пръчка.
– И братята умират. На юг, откъдето идвам...
– Това е Рогаланд – гърлото на Гейрмунд се сви. – Вече не си в Агдир и ще бъде добре да си спомниш за това, преди да говориш.
– Заклел съм ти се във вярност, Гейрмунд. Ако аз не мога да говоря откровено с теб, кой ще може?
Гейрмунд се вгледа в очите му и не видя лукавство – рядкост сред хората, които го заобикаляха в двора на баща му.
– Тогава говори откровено, но внимавай.
Стейнолвур се поколеба, сякаш се канеше да стъпи върху лед през пролетта.
– Преди години, когато беше по-малък и от Скялги, случайно ви видях с Хамунд, докато се учехте да се биете. Погледах и двама ви, а след това отидох право при Хьор и го помолих за разрешение да ти се закълна във вярност.
Гейрмунд помнеше деня, когато баща му го запозна със Стейнолвур. Въпреки че оттогава беше започнал да цени присъствието на по-възрастния воин, навремето негодуваше срещу него, защото мислеше, че е изпратен да го шпионира и да се грижи да не се забърква в неприятности, а много пъти поетото задължение като че ли не се нравеше и на самия Стейнолвур. На Гейрмунд никога не му беше хрумвало, че доброволно се е наел с тази работа.
– Защо? – попита.
Стейнолвур се изкиска.
– Защо ли? Ръцете ти бяха тънки като фиданки и едва държеше дървения учебен меч. Но въпреки това – Стейнолвур се ухили и размаха пръст към Гейрмунд, – уплаши ме. Видях глад в очите ти, а и ярост – такава, която никога не изгаря от само себе си. Знаех, че ти е писано да бъдеш крал. Не видях това в очите на Хамунд. Нито тогава, нито сега. Затова съм се клел във вярност на теб, а не на него. Твоята съдба е да бъдеш крал на...
– Стига – каза Гейрмунд и се надигна мълчаливо, като претегляше внимателно следващите си думи. Казаното от по-възрастния воин го изпълни с внезапна гордост и таен срам, той се разкъсваше във всички посоки заради противоречивите си чувства на вярност, а когато бурята в душата му утихна, тялото му започна да се тресе от гняв и от болка. – Благодаря ти, че беше искрен с мен.
Стейнолвур кимна.
– А сега аз ще бъда искрен с теб. Никога повече няма да повтаряш тези думи, нито пред мен, нито пред някой друг. Хамунд е повече от бъдещ крал, комуто се дължи вярност. Той е мой брат – гласът на Гейрмунд зазвуча остро и застрашително. – Никога повече няма да ми говориш какво виждаш у него или какво смяташ, че не му достига. Никога няма да разбереш за битките, които сме водили, рамо до рамо, в дома на собствения ни баща.
Възрастният воин го зяпна онемял. Гейрмунд знаеше, че Стейнолвур е слушал историята как животът на двамата братя е започнал в сламата при плъховете, което означаваше, че знае само малка частичка от цялата истина.
– Не познаваш глада и яростта на брат ми – каза Гейрмунд. – Нито пък наистина познаваш моите.
Стейнолвур сведе очи към земята и кимна, очевидно усещаше, че е достигнал предела, отвъд който нищо вече няма да бъде същото.