page contents Книжен ъгъл: Беше ли 2020 година на Бунин
Предоставено от Blogger.

Беше ли 2020 година на Бунин

26.1.21

Петко Тодоров

Преоткриваме първия руски нобелист

„В Суходол станало делнично. Получили се сигурни слухове за освобождаване на крепостните – и предизвикали дори тревога и между крепостните слуги, и в селото: какво ще стане занапред, няма ли да бъде по-лошо? Лесно е да се каже – започва нов живот! Нов живот предстоял и на господарите, а те не умеели да живеят и постарому”, разказва Иван Бунин в „Суходол”. 
 
Само разказва, той не е по социалните обобщения. Семейна история със заплетени съдби и на слугите, и на други около това „дворянско гнездо”. Мрачна история за руския свят, който е осъден да изчезне и, независимо от необявените намерения – обобщение на ставащото в страната. 
 
Повестта е от 1911 г., приема се, че писателят в значителна степен описва своя провален помешчишки род и може би оттам е някак свойственото отношение към персонажите. За разлика от другата в сборника „Слънчев удар” повест „Село”. С  безпощадния поглед към оскотелите битово и манталитетно хора.
 
„Разкази и новели” е записано под заглавието на „Слънчев удар” (Лист, превод И. Жечев, Л. Ацева, Г. Жечев, Ф. Неманов, Л. Герова, Л. Минкова), втора книга у нас през миналата година на първия руски писател нобелист, след „Тъмни алеи”. Заради кръглата му годишнина (1870-1953). Частното ни книгоиздаване беше забравило белетристиката му, та 2020-та ни върна удоволствието Бунин.

Разказът „Граматика на любовта” е в този сборник, тематично по-близък е до „Тъмни алеи”, но е повод да отворим дума за Буниновата граматика на носталгията. „Село” е от 1910 г., а разказите, писани във Франция, или както на места той отбелязва: в „Приморските Алпи”, но и сборникът „Тъмни алеи” са доминирани с обратно отношение към изгубения руски свят.

Глупост е гадаенето какво щеше да е Бунин и неговата селска тема, ако не бе напуснал родината след 1917 г. Както е глупост изричното търсене причина за категоричното обръщане на отношението му от презрение към копнежност: „И спомням си, понякога ми се струваше извънредно примамливо да бъда селянин”. И по-нататък: „И пред теб се изправя старинният, мечтателен живот...”. Цитати от „Ябълки антоновки” – разточителна словесна бродерия и перфектен образец на лирична проза, забележете – от 1900 г.

Носталгия в прав текст и нищо друго. И ето я носталгията в също дореволюционния разказ „Леко дихание” – писан сякаш за съвсем друго, фабулно сензационен –  казашки офицер застрелва на гарата гимназистка. Литературният момент обаче идва след събитията – със спомена за „лекото дихание” на момичето, а по-точно – с представата за него.

Грандиозният стилист Бунин. „Около бараката се търкаляха рогозки, сандъци, всевъзможни очукани домашни принадлежности, изкопана в земята печка. На обед на нея се вари великолепна каша със сланина, вечер ври самоварът и из градината, между дърветата, на дълга ивица се стеле синкав дим” – нищо особено в кръговото описание. И все пак, изреждат се действия не заради тях самите, не за да се обясни какво става, а да се закръгли картината – какво се вижда. А тя се усеща, не е чисто зрително и то е заради печката. Номерът е в органичността на онова зад тези думи...

Друг „номер”. Разказът „Любовта на Митя” се чете и в схемата на престижно наричаното сега „съспенс”. Студент заминава на село и чака от любимата писмо. Бунин нагнетява напрежение – постъпателно, неотстъпчиво, но чрез състоянието на природата – вали, не вали, дърветата се променят, променя се градината и т.н. и всичко през психиката на младежа до фаталния край. Просто, но и неизмеримо по-сложно от престижно наричаното сега „трилър”.

Неуловимата сложност на Бунин, ето го и заради селското оскотяване: „Но дали е мъдрост това, или някакъв ясноок идиотизъм? Блаженство на нищите духом или безразличие на отчаянието? Нищо не разбирам, вървя и гледам в далечината”.