Преоткриваме първия руски нобелист
„В Суходол станало делнично. Получили се сигурни слухове за освобождаване на крепостните – и предизвикали дори тревога и между крепостните слуги, и в селото: какво ще стане занапред, няма ли да бъде по-лошо? Лесно е да се каже – започва нов живот! Нов живот предстоял и на господарите, а те не умеели да живеят и постарому”, разказва Иван Бунин в „Суходол”.
Само разказва, той не е по социалните обобщения. Семейна история със заплетени съдби и на слугите, и на други около това „дворянско гнездо”. Мрачна история за руския свят, който е осъден да изчезне и, независимо от необявените намерения – обобщение на ставащото в страната.
Повестта е от 1911 г., приема се, че писателят в значителна степен описва своя провален помешчишки род и може би оттам е някак свойственото отношение към персонажите. За разлика от другата в сборника „Слънчев удар” повест „Село”. С безпощадния поглед към оскотелите битово и манталитетно хора.
„Разкази и новели” е записано под заглавието на „Слънчев удар” (Лист, превод И. Жечев, Л. Ацева, Г. Жечев, Ф. Неманов, Л. Герова, Л. Минкова), втора книга у нас през миналата година на първия руски писател нобелист, след „Тъмни алеи”. Заради кръглата му годишнина (1870-1953). Частното ни книгоиздаване беше забравило белетристиката му, та 2020-та ни върна удоволствието Бунин.
Разказът „Граматика на любовта” е в този сборник, тематично по-близък е до „Тъмни алеи”, но е повод да отворим дума за Буниновата граматика на носталгията. „Село” е от 1910 г., а разказите, писани във Франция, или както на места той отбелязва: в „Приморските Алпи”, но и сборникът „Тъмни алеи” са доминирани с обратно отношение към изгубения руски свят.
Глупост е гадаенето какво щеше да е Бунин и неговата селска тема, ако не бе напуснал родината след 1917 г. Както е глупост изричното търсене причина за категоричното обръщане на отношението му от презрение към копнежност: „И спомням си, понякога ми се струваше извънредно примамливо да бъда селянин”. И по-нататък: „И пред теб се изправя старинният, мечтателен живот...”. Цитати от „Ябълки антоновки” – разточителна словесна бродерия и перфектен образец на лирична проза, забележете – от 1900 г.
Носталгия в прав текст и нищо друго. И ето я носталгията в също дореволюционния разказ „Леко дихание” – писан сякаш за съвсем друго, фабулно сензационен – казашки офицер застрелва на гарата гимназистка. Литературният момент обаче идва след събитията – със спомена за „лекото дихание” на момичето, а по-точно – с представата за него.
Грандиозният стилист Бунин. „Около бараката се търкаляха рогозки, сандъци, всевъзможни очукани домашни принадлежности, изкопана в земята печка. На обед на нея се вари великолепна каша със сланина, вечер ври самоварът и из градината, между дърветата, на дълга ивица се стеле синкав дим” – нищо особено в кръговото описание. И все пак, изреждат се действия не заради тях самите, не за да се обясни какво става, а да се закръгли картината – какво се вижда. А тя се усеща, не е чисто зрително и то е заради печката. Номерът е в органичността на онова зад тези думи...
Друг „номер”. Разказът „Любовта на Митя” се чете и в схемата на престижно наричаното сега „съспенс”. Студент заминава на село и чака от любимата писмо. Бунин нагнетява напрежение – постъпателно, неотстъпчиво, но чрез състоянието на природата – вали, не вали, дърветата се променят, променя се градината и т.н. и всичко през психиката на младежа до фаталния край. Просто, но и неизмеримо по-сложно от престижно наричаното сега „трилър”.
Неуловимата сложност на Бунин, ето го и заради селското оскотяване: „Но дали е мъдрост това, или някакъв ясноок идиотизъм? Блаженство на нищите духом или безразличие на отчаянието? Нищо не разбирам, вървя и гледам в далечината”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар