page contents Книжен ъгъл: Откъс: Момчето, което последва баща си в Аушвиц
Предоставено от Blogger.

Откъс: Момчето, което последва баща си в Аушвиц

27.1.21

В нацистките лагери на смъртта завършва пътят на милиони. На 27 януари 1945 г. малцината, оцелели в концентрационния лагер Аушвиц, са освободени, а техните истории продължават да ужасяват, но и да вдъхновяват човечеството.


76 години по-късно на същата дата – Международния ден в памет на жертвите на Холокоста – на пазара се появява „Момчето, което последва баща си в Аушвиц” от Джеръми Дронфийлд –  невероятната история на момче, решило да последва баща си зад стените на земния ад. Защото където има семейство, има и надежда.

Джеръми Дронфийлд възкресява суровата картина на лагерите на смъртта от спомените на едно семейство, подложено на немислимото. Книгата е базирана на тайния дневник на Густав, прецизни проучвания на архиви, както и на интервюта с членове на семейство Клайнман. Това превръща книгата в завладяващо журналистическо разследване и смазваща хроника на времето.

„Момчето, което последва баща си в Аушвиц” (Сиела, превод Васил Велчев) е разтърсващ и емоционален разказ за това какво е да преминеш през ада и да прегърнеш живота въпреки това. История, която следва да бъде помнена и предавана във времето. За да не се повтори никога. Следва откъс.

Взирайки се в огледалото, Тини Клайнман отупа палтото си, взе пазарската си чанта и портмонето, излезе от апартамента и събуди ехото на стълбището с кокетните си малки токчета, тракащи бързо по стъпалата. Натъкна се на Густав, който стоеше на улицата пред своята работилница, намираща се на приземния етаж на сградата. В ръката му имаше листовка; пътят беше осеян с тях– по дърветата, по покривите, навсякъде. Тя погледна листовката и потрепери; Тини имаше лошо предчувствие за всичко това, за разлика от оптимиста Густав. Той винаги смяташе, че нещата ще се развият възможно най-добре; това беше както неговата слабост, така и неговата сила.
Тини тръгна бързо по калдъръма към пазара. Голяма част от наемателите на сергиите бяха селски фермери, които всяка сутрин идваха да продават продукцията си наред с виенските търговци. Мнозина от последните бяха евреи; всъщност повече от половината бизнес в града беше собственост на евреи, особено в този район. Местните нацисти се възползваха от този факт, за да разбунят антисемитизма сред работниците, страдащи от икономическата депресия– сякаш евреите също не страдаха от нея.
Густав и Тини не бяха особено религиозни, ходеха в синагогата може би няколко пъти годишно за празници и помени и както при повечето виенски евреи, децата им носеха немски, а не староеврейски имена, но въпреки това следваха идишките обичаи като всички останали. От хер Цайзел, месаря, Тини купи телешко месо, нарязано за шницели; тя имаше останало пилешко за вечерната супа за шабат  и купи от фермерските сергии пресни картофи и салата; а после и хляб, брашно, яйца, масло... Тини напредваше през оживения Кармелитермаркт, като чантата ѝ ставаше все по-тежка. Там, където пазарът стигаше до Леополдсгасе, главната улица, тя забеляза безработни чистачки, търсещи работа; те стояха пред пансиона „Клабойх“ и магазина за кафе. Онези от тях, които извадеха късмет, щяха да бъдат наети от заможни дами от околните улици. Носещите собствени кофи със сапунена вода получаваха пълното заплащане от един шилинг. Тини и Густав понякога имаха трудности с плащането на сметките си, но тя поне не беше принудена да върши това.
Лозунгите за независимост бяха навсякъде, изрисувани по тротоарите с големи, удебелени букви като пътна маркировка: лозунгът на плебисцита– „Казваме да!“– и навсякъде австрийският „опорен кръст“ . От отворените прозорци гърмеше весела патриотична музика, излъчвана по радиото. Докато Тини наблюдаваше, избухнаха одобрителни възгласи и рев на двигатели, когато по улицата премина конвой от камиони, пълни с униформени юноши от Австрийската младежка организация, развяващи знамена с червено-белите национални цветове и хвърлящи още повече листовки.7 Зрителите ги поздравиха с размахване на носните си кърпички и свалените си шапки и викове: „Австрия! Австрия!“.
Изглеждаше, че независимостта печели... стига да не се броят мрачните лица сред тълпите. Нацистките симпатизанти. Днес те бяха изключително тихи– и изключително малко на брой, което беше странно.
Внезапно веселата музика прекъсна и радиостанциите пропукаха със спешно съобщение– всички неженени запасняци от армията трябваше незабавно да се явят на служба. Целта, каза дикторът, е да се осигури ред за плебисцита в неделя, но тонът му беше зловещ. Защо ще се нуждаят от допълнителни войски за тази цел?
Тини се обърна и тръгна обратно през претъпкания пазар, насочвайки се към дома. Без значение какво се бе случило в света, без значение колко близо беше опасността, животът продължаваше и какво можеше да направи човек, освен да го живее?

В целия град листовките лежаха във водите на Дунав, из парковете и улиците. По-късно следобеда, когато Фриц Клайнман си тръгна от Търговското училище на Хютелдорфер Щрасе в западния край на Виена, те лежаха на пътя и висяха по дърветата. По улицата с грохот минаваха колона след колона камиони, пълни с войници, тръгнали към границата с Германия, на двеста километра оттук. Фриц и другите момчета гледаха развълнувано, както правят всички момчета, докато редиците от хора с шлемове отминаваха, приготвили оръжието си.
На четиринайсет години Фриц вече приличаше на баща си– същите красиви скули, същият нос, същата уста с пълни устни, извити като криле на чайка. Но докато лицето на Густав беше нежно, големите, тъмни очи на Фриц бяха пронизващи като тези на майка му. Той беше напуснал гимназията и през последните шест месеца се обучаваше да се присъедини към занаята на баща си като тапицер.
Докато Фриц и приятелите му се прибираха вкъщи през центъра на града, ново настроение завладя улиците. В три часа следобед агитацията на правителството за плебисцита беше прекратена поради настъпващата криза. Нямаше никакви официални новини, само слухове: за боеве на австрийско-германската граница; за нацистки въстания в провинциалните градове; и най-притеснителният слух, че виенската полиция няма да окаже съпротива на местните нацисти, ако се стигне до конфронтация. Групи от ентусиазирани мъже започнаха да обикалят улиците– някои викаха „Хайл Хитлер!“, а други отговаряха предизвикателно „Хайл Шушниг!“. Нацистите бяха по-шумни, все по-смели и повечето от тях бяха младежи, лишени от житейски опит, но преливащи от идеология.8
Такива събития се случваха спорадично от дни и имаше епизодични жестоки инциденти срещу евреи; но този път беше различно– когато Фриц стигна до Щефансплац, точно в самото сърце на града, където виенските нацисти имаха тайна щабквартира, пространството пред катедралата гъмжеше от крещящи хора; тук имаше само „Хайл Хитлер“ и никакво контраскандиране. Наблизо стояха полицаи, гледаха, разговаряха помежду си, но не правеха нищо. По същия начин наблюдаваха отстрани, без да разкриват присъствието си, тайните членове на австрийското подразделение на „Щурмабтайлунг“– СА, щурмоваците на нацистката партия. Те спазваха дисциплина и се подчиняваха на дадените заповеди; времето им още не беше дошло.
Избягвайки струпванията на демонстрантите, Фриц премина през Дунавския канал в Леополдщат и скоро се върна в своята кооперация, ботушите му затракаха по стълбите към номер 16 – дома, топлината и семейството.

Малкият Курт седеше на столче в кухнята и гледаше как майка му приготвя яйчената юфка за пилешката супа, традиционното петъчно ястие на шабат. Това беше една от малкото традиции, които семейството поддържаше; Тини не запали свещи, не каза молитва. Курт беше различен– едва на осем години, той пееше в хора на синагогата в центъра на града и постепенно ставаше все по-религиозен. Беше се сприятелил с ортодоксално семейство, което живееше от другата страна на коридора, и негова беше ролята да включва светлините за тях през вечерите на шабат.
Той беше бебето и най-обичаният; Клайнман бяха сплотено семейство, но Курт беше особен любимец на Тини. Малкият обичаше да ѝ помага да готви.
Докато супата къкреше, той гледаше зяпнал как тя разбива сместа с яйцата на пяна и я пържи на тънки палачинки. Това беше едно от любимите му готварски задължения. Най-любимото беше шницелът „Винер“, за който майка му нежно счукваше филийките от телешко месо, докато станат меки и тънки като кадифе; тя го научи да ги овалва в чинията с брашно, в тестото с разбито яйце и мляко и накрая в галетата; след това тя ги нареждаше две по две в тигана с кипящо масло, като богатият им аромат изпълваше малкия апартамент, и ги пържеше, докато пържолите набъбнат и станат златисти. Тази вечер обаче миришеше на пържена юфка и пилешко месо.
От съседната стая – която се използваше и за спалня, и за хол – долетя звукът на пиано; сестрата на Курт, Едит, осемнайсетгодишна, свиреше добре и беше научила Курт на една приятна кратка мелодия, наречена „Кукувицата“, която щеше да остане в паметта му завинаги. Другата си сестра, Херта, на петнайсет години, той просто обожаваше; тя беше по-близка на възраст до него, отколкото Едит, която бе вече пораснала жена. Мястото на Херта в сърцето на Курт винаги щеше да олицетворява красотата и любовта.
Тини се усмихна на съсредоточената му физиономия, докато той ѝ помагаше да навие изпържената яйчена смес и да я нареже на юфка, която да разбърка в супата.
Семейството седна да похапне в топлия сумрак на шабат: Густав и Тини; Едит и Херта; Фриц и малкият Курт. Домът им беше малък– само тази стая и спалнята, която всички споделяха (Густав и Фриц заедно, Курт с майка им, Едит в собствено легло и Херта на дивана); и все пак това беше домът им и те бяха щастливи тук.
Отвън над техния свят се сгъстяваше сянка. Същия следобед беше дошъл писмен ултиматум от Германия с настояване плебисцитът да бъде отменен; канцлерът Шушниг да подаде оставка; той да бъде заменен от десния политик Артур Зайс-Инкварт (таен член на нацистката партия) с лоялен към него кабинет. Оправданието на Хитлер беше, че правителството на Шушниг репресира обикновените германци в Австрия („германски“ беше синоним на „нацистки“ в съзнанието на Хитлер). И най-сетне, австрийският легион в изгнание, сила от трийсет хиляди нацисти, трябваше да бъде върнат във Виена, за да поддържа реда по улиците. Австрийското правителство разполагаше с времето до 19:30 часа, за да се подчини.
След вечеря Курт трябваше да побърза към вечерната служба за шабат в синагогата. Той получаваше по шилинг за всяка вечер пеене в хора (заменено с шоколад в събота сутринта), така че това беше както религиозен, така и финансов въпрос.
Както обикновено Фриц го съпроводи; той беше идеалният по-голям брат– и приятел, и другар в игрите, и защитник. Из улиците продължаваше да се тълпи народ, но ожесточените викове бяха утихнали, а с тях си беше отишло и усещането за заплаха, витаещо във въздуха. Обикновено Фриц съпровождаше Курт до билярдната зала от другата страна на Дунавския канал– „Знаеш пътя натам, нали?“– и оставаше да изиграе някоя друга игра с приятелите си. Но тази вечер той придружи брат си до самата Щадтемпел.
В апартамента свиреше радиото. После предаването беше прекъснато– спешно съобщение. Плебисцитът е отложен. Това беше като зловещо потупване по рамото. А после, малко след седем и половина, музиката отново престана и гласът на диктора обяви: „Внимание! Ще чуете извънредно съобщение!“. Последва дълга пауза, изпълнена с бял шум, която трая цели три минути, и после заговори канцлерът Курт Шушниг. Гласът му трепереше: „Австрийци и австрийки, в този ден ние се оказахме в трагична и критична ситуация“. Всички, които се намираха около радиоприемниците, застинаха– мнозина от страх, други от радост,– докато канцлерът предаваше съдържанието на ултиматума. Австрия беше длъжна да се подчини на Германия или да бъде унищожена. „Ние отстъпваме пред силата– говореше той,– защото не сме готови, дори в такава ужасна ситуация, да проливаме германска кръв. На армията ще бъде дадена заповед да не оказва сериозна...– канцлерът се поколеба– ... да не оказва съпротива.“ Той се изкашля, събирайки сили за последното изречение: „Сбогувам се с австрийския народ с германските прощални думи, които идват от самото ми сърце: Боже, спаси Австрия“.