„Непокорното семе” от Антъни Бърджес – плътта притежава своя логика

Непревеждан до момента роман от автора на класиката „Портокал в часовников механизъм”

Освен „Портокал с часовников механизъм” Антъни Бърджес завещава на световната литературна съкровищница още една смайваща антиутопия, която отправя предупреждение към бъдещите поколения.

 59 години след публикуването си „Непокорното семе” (Сиела) се появява за пръв път на български език  в превод на Надежда Розова  и с корицата на художника Дамян Дамянов.

Стабилността в един близък свят е основната цел на Министерството на безплодието. Властите в него се стремят да не допуснат пренаселване на планетата чрез контрол над популацията. Тук алтернативната сексуалност и доброволната стерилизация са издигнати на пиедестал, а майчинството се измерва в квоти.

Учителят по история Тристам и неговата съпруга Биатрис-Джоана точно са изгубили своя невръстен син Роджър. Това означава, че никога повече няма да могат да станат родители. Същевременно Биатрис-Джоана поддържа любовна афера с Дерек, брата на Тристрам, сложил социална маска, за да подпомогне кариерата си. От страстта им обаче се ражда  престъпление: заченати са близнаци.

Младата жена е принудена да се превърне в бегълка, за да оцелее, а невинният Тристрам e арестуван от Сивите – полиция на екстремизираното статукво, която прилага тежки репресивни мерки.

Междувременно обществото е paзтърсено от протести и бунтове из цялата страна. Стари и забравени древни ритуали за плодовитост се възраждат, надига се зловещ канибализъм, позициите на правителството са разклатени, а конспиративен план за прочистване на населението е приведен в действие. Сякаш Армагедон е настъпил и в тази последна война на карта е заложено бъдещето на човечеството.

„Непокорното семе” е забележителна и смайващо реалистична сатира, насочена към някои от най-наболелите теми на съвремието ни. Остроумна и забавна книга, която припомня, че бъдещето на човешката цивилизация е невъзможно без любовта и вярата в доброто. Следва откъс.

ДОКАТО БИАТРИС-ДЖОАНА СЛИЗАШЕ, съпругът ѝ Тристрам Фокс се качваше. Бръмчеше нагоре към трийсет и втория етаж на общообразователното мъжко училище в Южен Лондон (Канала), Четвърти район. Очакваха го шейсет петокласници (десети поток). Трябваше да изнесе урок по съвременна история. На задната стена на асансьора, наполовина скрита от Джордан, магистър по изобразително изкуство, висеше карта на Великобритания – ново, училищно издание. Интересно. Голям Лондон, ограден с море от юг и от изток, беше вдаден малко по-навътре в Северната и в Западната провинция: новата северна граница минаваше от Лоустофт до Бирмингам, а на запад се спускаше от Бирмингам до Борнмът. Говореше се, че нямало нужда мигрантите от провинцията да пристигат в Голям Лондон, достатъчно било просто да почакат. Провинциите все още съхраняваха старото си разделение на графства, но поради диаспората, имиграцията и смесените бракове предишните национални обозначения „Уелс“ и „Шотландия“ вече нямаха точен смисъл.
Бек, който преподаваше математика в основното училище, казваше на Джордан:
– Трябва да заличат едното или другото. Открай време проблемът ни е в компромиса, в либералния глас на компромиса. Седем септа в гвинея, десет танера в крона, осем тошеруна в лира. Горките младежи нямат представа къде живеят. Не можем да си позволим нищичко да изхвърлим, това е най-тежкият ни национален грях...
Тристрам слезе и остави стария и плешив Бек да сипе хули. Закрачи към стаята на пети клас, влезе и примигна срещу момчетата. От прозорците, обърнати към морето, струеше светлина върху празните лица, върху празните стени. Той започна урока.
– ... постепенното категоризиране на двете главни противостоящи си идеологии в рамките на основни теологично-митологични концепции. – Тристрам не беше добър учител. Говореше твърде бързо, използваше думи, които учениците трудно изписваха и мотолевеха под носа си. Класът покорно се стараеше да записва думите му в тетрадките. – Пелагианството някога било ерес – обясняваше Тристрам. – Дори го наричали британската ерес. Може ли някой да ми каже другото име на Пелагий?
– Морган – отговори пъпчиво момче на име Морган.
– Правилно. И двете имена означават „морски човек“. – Момчето зад Морган изсвири през зъби като с кларнет и сръга Морган в гърба.
– Престани – скастри го Морган.
– Да – продължи Тристрам. – Пелагий е от рода, обитавал навремето Западната провинция. Той бил монах – имало такова нещо в старите религиозни времена. Монах. – Тристрам се надигна енергично и записа новата дума с жълт тебешир на синята дъска, сякаш се опасяваше, че учениците му няма да могат да я напишат. После седна на мястото си. – Той отхвърля учението за първородния грях и твърди, че човек е способен да извоюва собственото си спасение. – Момчетата го гледаха безизразно. – Добре, да оставим това засега – меко каза Тристрам. – Запомнете, че тези неща говорят за способността на човека да се усъвършенства. Затова пелагианството се смята за сърцевина на либерализма и производните му идеологии, по-конкретно социализма и комунизма. Бързо ли говоря?
– Да, господине – разнесе се в отговор лай и квичене от шейсет мутиращи гласа.
– И така... – Тристрам имаше благо лице, безизразно като лицата на момчетата, но очите му искряха разпалено зад контактните лещи. Косата му беше по негърски къдрава, а кожичките на ноктите му закриваха синкавите полумесеци на живеца. Беше на трийсет и пет и преподаваше близо четиринайсет години. Печелеше малко над двеста гвинеи месечно, но се надяваше след смъртта на Нюик да оглави департамента по социални науки. Така щеше да се радва на значително увеличение на заплатата, по-голям апартамент и по-добър старт в живота за младия Роджър. Ала после си спомни, че Роджър е мъртъв.
– Така! – повтори той като сержант-инструктор от времето преди Вечния мир. – Августин, от друга страна, бил привърженик на разбирането за вродената греховност на човека и за необходимостта от изкупление с помощта на Божията милост. Тази идея е залегнала в основата на консерватизма и на други принципи от типа laissez-faire  и непрогресивни политически възгледи. – Тристрам грейна в усмивка срещу класа. – Нали разбирате, противоположната теза – поясни той насърчително. – Всъщност е доста просто.
– Аз не разбирам, господине – обади се едро момче на име Абни-Хейстингс.
– Работата е там – продължи ведро Тристрам, – че старите консерватори не очаквали нищо хубаво от човека. Смятали го за користолюбив по природа, намирали, че се стреми към все повече и повече материални блага, че е себично и недоверчиво същество, незаинтересовано от напредъка на общността. Грях всъщност е синоним на себичност, господа. Запомнете го. – Той се приведе напред, сключил длани, и плъзна ръцете си по жълтия тебеширен прах върху масата като пясък, навят от вятъра. – Е, кажете ми, как ще постъпите с човек, който обича само себе си? – попита той.
– Ще го ступам – отсече русо хлапе на име Ибрахим ибн Абдулла.
– Не – поклати глава Тристрам. – Нито един августинец не би постъпил така. Ако очаквате най-лошото от един човек, никога няма да се разочаровате. Само разочарованите хора прибягват до насилие. Песимистът, както също може да бъде наречен августинецът, изпитва мрачна наслада от дълбините на човешкото падение. Колкото повече грях вижда, толкова повече се затвърждава неговата убеденост в първородния грях. На всекиго е приятно да получи потвърждение за най-съкровените си убеждения – едно от най-дълбоките човешки удоволствия.
Изведнъж Тристрам се отегчи от това сухо изложение. Огледа шейсетимата си ученици редица по редица, сякаш търсеше нарушители на дисциплината, но всички седяха мирно и кротко, същински божи кравички, сякаш бяха твърдо решени да потвърдят тезата на Пелагий. Микрорадиото на китката на Тристрам избръмча два пъти. Той го повдигна към ухото си. Разнесе се тъничко гласче, сякаш гласът на съвестта: „Моля, отидете при директора след края на учебния час“ – с кратки експлозии на преградните съгласни. Добре. Така да бъде тогава, така да бъде. Скоро Тристрам щеше да заеме мястото на клетия покоен Нюик, а заплатата вероятно щяха да му начислят със задна дата. Изправи се, стиснал като адвокат сакото си там, където са се намирали реверите, когато е имало ревери. И продължи с обновена енергия:
– В наше време няма политически партии. Познатата от миналото двуделба битува у нас, но не изисква наивно разделение на фракции или секти. Ние сме Дяволът и Богът, макар и не едновременно. Само господин Лайвгоб може да бъде това, а той, разбира се, е просто измислен персонаж.
Момчетата се усмихнаха. Те обичаха „Приключенията на господин Лайвгоб“, издавани от „Космикомик“. Господин Лайвгоб беше смешен дебелан демиург, sufflaminandus като Шекспир, наплождаше ненужен живот на земята. Свръхнаселеността бе негово дело. Нито едно от приключенията му обаче не завършваше с успех: господин Хомо, неговият господар човек, неизменно го заставяше да се подчини.
– Теологията, залегнала в основата на противоположните учения на пелагианството и августинството, е изгубила своето значение. Използваме тези митични символи, защото те са подходящи за нашата епоха, която все повече разчита на усещането, на илюстративността, на пиктографията. Петман! – провикна се Тристрам в изблик на неочаквана веселост. – Ама ти ядеш! Ядеш в час. Така не бива!
– Не ям, господине, моля ви – отвърна Петман. Беше момче с морава кожа като на дравид, но волеви черти като на индианец. – Боли ме зъб, господине. Трябва непрекъснато да го смуча, за да не ме мъчи.
– Момче на твоята възраст не бива да има зъби – отсече Тристрам. – Зъбите са атавизъм.
Умълча се. Толкова често го бе повтарял на Биатрис-Джоана, която имаше прекрасни естествени зъби и на горната, и на долната челюст. В началото на брака им тя много обичаше да хапе мекичкото на ушите му. „Недей така, скъпа. Ох, заболя ме.“ А после малкият Роджър. Клетият малък Роджър. Тристрам въздъхна и продължи с урока.