Книжен ъгъл

На български в нов превод, дело на Евелина Пенева, се появява продължението на вечната класика от Луиза Мей Олкът, в което обичаните сестри Марч от „Малки жени“ се превръщат в „Добри съпруги” (Сиела).
Времето лети и животът на всички от семейство Марч се променя неусетно. Мег, Джо, Бет и Ейми са безкрайно различни по характер и всяка от тях стъпва в живота на възрастните по свой начин. Всяка от тях има своите мечти и е готова да се изправи пред ред предизвикателства, за да ги постигне. Но и всяка от тях трябва да научи нови уроци.
С наближаването на сватбата на Мег и Джон момичетата осъзнават, че освен обичта си една към друга и подкрепата на близките си, вече имат и нещо друго – а именно любовта на мъжете, които са спечелили сърцата им. А тази любов има нужда от всекидневни грижи.
Дори бунтарката Джо, която успява да осъществи така бленуваното пътешествие до Ню Йорк, неусетно укротява бурния си нрав. Защото там я очакват първите разочарования –  първоначалният писателски неуспех, но и неочаквани успехи – работата за местен вестник. Както и красива неочаквана любов...
С присъщото си чувство за хумор Луиза Мей Олкът успява да пресъздаде неизбежните семейни търкания, битовизмите и предизвикателствата пред всяка двойка при появата на първото дете; търсенията на всеки млад човек, напуснал за пръв път комфорта на майчиното гнездо; както и животът такъв, какъвто е – противоречив и изискващ компромиси в отношенията с другите, но пък и хармоничен и изпълнен с любов.
„Добри съпруги“, също като своя предшественик „Малки жени“, е романтична история, в която щастието, разочарованията и неочакваните обрати се преплитат в сложна плетеница. Книга, предавана от поколения на поколения, от майка на дъщеря, от приятелка на приятелка, в която вярата в доброто има своето достойно място и в наши дни. Следва откъс.

Какви щастливи мигове имаха, докато планираха, какви тържествени разходки за покупки, какви забавни грешки допуснаха и как се бяха смели до припадък от нелепите покупки на Лори. Привързаността към шегите на този младеж, който вече почти беше завършил колежа, показваха, че си е останал момче. Последното му хрумване беше при седмичните си гостувания да носи за младата домакиня по някое ново, полезно и хитроумно чудо. Веднъж торба с щипки за пране, на чийто вид всички се ококорваха, след това прекрасно ренде за индийско орехче, което се разпадна още при първата употреба, точило за нож, което съсипа всички ножове, метла, която проскубваше килима и оставяше боклуците, сапун, с който се пере лесно и сваляше кожата от ръцете, безотказни лепила, които залепваха единствено и здраво за пръстите на преметнатия купувач, и всевъзможни тенекиени предмети от играчка за монети до прекрасен съд за гореща вода, който уж щял да мие съдинките в произведена от него пара и за малко да се взриви, докато го използват.
Напразно Мег го умоляваше да спре с подаръците. Джон му се смееше, Джо го наричаше „Господин Доскоро“. Обзет беше от манията да покровителства изобретателността на янките и тъй като приятелите му се обзавеждаха, използваше всеки повод. Така младото семейство всяка седмица се сдобиваше с нова щуротия.
Най-после приготвиха всичко, дори Ейми подреди различни по цвят сапуни, които да съответстват на цветовете в различите стаи, а Бет беше подготвила масата за първото им хранене.
– Доволна ли си? Възприемаш ли къщата като дом, мислиш ли, че ще си щастлива тук? – попита госпожа Марч, докато с дъщеря ѝ прекосяваха новото кралство ръка за ръка. В тези дни двете с особена нежност се стремяха да бъдат близо една до друга.
– Да, майко, доволна съм благодарение на всички вас и съм толкова щастлива, че не мога го опиша – видът ѝ беше по-красноречив от всякакви думи.
– Да можеше да има една или две прислужнички – обади се Ейми, която излезе от салона, където бе размишлявала дали пък бронзовият Меркурий няма да изглежда най-добре на етажерката, или да е на полицата над камината.
– С майка го обсъдихме и реших в началото да направя така, както тя ме посъветва. Толкова малко има за вършене, че ако Лоти има грижата за пазаруването и ми помага с едно или друго, ще имам работа колкото да не ставам мързелива и да нямам време да ми е мъчно за дома – отговори спокойно Мег.
– Сали Мофат има четири прислужници – вметна Ейми.
– Къде ще побере тази къща четири прислужници за Мег, господинът и госпожата ще трябва да спят в колиба в градината – намеси се Джо, която, увита в огромна синя престилка, доизлъскваше дръжките на вратата.
– Сали не е съпруга на беден мъж, по тази причина много прислужници отговарят за поддържането на изискания ѝ дом. Мег и Джон започват скромно, но имам чувството, че в тази малка къщичка ще има толкова щастие, колкото и в голямата. За млади момичета като Мег е голяма грешка да бъдат оставени само да се гласят, да дават заповеди и да клюкарстват. В началото, когато се омъжих, ми се искаше новите ми дрехи да се износят или да се скъсат заради удоволствието да ги кърпя, поболявах се само да бродирам и да се грижа за джобната си кърпичка.
– Можела си да отидеш в кухнята и да забъркваш каши, както разказва, че прави Сали, за да се забавлява, но не ѝ се получавали много добре и прислужниците ѝ се присмивали – каза Мег.
– Така правех известно време, само че не за да „забърквам каши“, ами за да се уча от Хана кое как се прави и да не ми се присмиват прислужниците. По онова време беше на игра, но после изпитвах искрена благодарност, че не само имам желание, но и умение да приготвям цялата храна за малките си момиченца и да си помагам, когато вече не можех да си позволя да наемам помощ за домакинството. Ти започваш от това място, Мег, скъпа, но уроците, които сега усвояваш, ще са ти полезни за времето, когато Джон се замогне, защото господарката на една къща, колкото и да е прекрасна, трябва да знае как да се грижи за домакинството, ако иска ястията да са приготвени добре и поднесени както трябва.
– Да, майко, сигурна съм в това – каза Мег, която с уважение изслуша краткото поучение, защото най-добрата измежду жените можеше да говори дълго за тази сложна задача, каквато представляваше поддържането на един дом.
– Знаеш ли, че тази стая харесвам най-много в моята къщичка – добави след малко Мег, докато се качваха на горния етаж и погледна към своя добре зареден шкаф за бельо .
Там Бет тъкмо редеше спокойно снежнобели купчини по рафтовете и се радваше на богатото разнообразие. И трите се засмяха на думите на Мег, защото с шкафа за бельо беше свързана шега. Леля Марч се беше зарекла да не даде ни една пара за Мег, щом се омъжваше за „онзи Брук“. Само че по-късно леля Марч изпадна в много трудно положение, понеже се разкая, а тя никога не престъпваше думата си и се видя в чудо да измисли как хем да не я престъпи, хем да е все едно нищо не се е заричала. Най-накрая измъдри план, от който остана предоволна. Госпожа Карол, майката на Флорънс, получи заръката да купи и да се погрижи за изработването и извезването с инициали на щедро количество бельо за всички домакински нужди и да го изпрати като подарък за младото семейство. Заръката беше изпълнена съвсем точно. Тайната обаче тайна не остана и цялата история страшно веселеше семейството, защото леля Марч се правеше на ни лук яла, ни лук мирисала и настояваше, че е изключено да даде друг подарък освен старомодните си перли, които отдавна беше обещала на първата булка.
– Подобно отношение към дома ме радва. Имах млада приятелка, която започна да събира домакинството си само с шест чаршафа, но имаше купи за пръсти за цяла дружина и това напълно я удовлетворяваше – каза госпожа Марч, докато потупваше покривките за маса с искрено женско възхищение към фината дамаска, от която бяха изработени.
– Нямам нито една купа за пръсти, но този подарък за начало ще ми служи до края на живота ми, казва Хана. – Мег не можеше да изглежда по-доволна.
Висок, широкоплещест младеж, с ниско остригана коса, филцова шапка и развято палто вървеше с отривисти, забързани крачки. Без да си прави труда да минава през отворената врата, прескочи ниската ограда и тръгна право към госпожа Марч, протегнал ръце.
– Ето ме, майко! Да, всичко е наред – каза сърдечно.
Последните думи отговаряха на въпросителния поглед, който по-възрастната жена му отправи с обич. Красивите очи на младежа посрещнаха този поглед с такава откритост, че малката церемония приключи както обикновено с майчинска целувка.
– За госпожа Джон Брук с благопожеланията и поздравите на майстора. Бог да те благослови, Бет! Каква ободряваща гледка си, Джо. Ейми, твърде хубава си за неомъжена девойка!
Докато Лори говореше, извади кафяв пакет за Мег, дръпна панделката за коса на Бет, изгледа грамадната престилка на Джо и изпадна в престорен припадък пред Ейми, после се ръкува с всички наред и вкупом заговориха.
– Къде е Джон? – тревожно попита Мег.
– Спря да вземе разрешителното за утре, госпожо.
– Кои победиха в последния мач, Теди? – искаше да научи Джо, която упорито продължаваше да се интересува от мъжки спортове въпреки своите деветнайсет години.
– Нашите, естествено. Да можеше да си там, да видиш.
– Как е прекрасната госпожица Рандал? – попита Ейми с многозначителна усмивка.
– По-жестока от всякога. Не виждаш ли, че от ден на ден чезна? – Лори се тупна шумно по широките си гърди и се ухили мелодраматично.
– Каква е последната шега? Развържи пакета, Мег, и виж – каза Бет, загледана с любопитство в завързания вързоп.
– Нещо полезно за къщата в случай на пожар или крадци – обясни Лори. Същевременно от вързопа се показа тропало за нощна стража и момичетата избухнаха в смях.
– Когато Джон не е вкъщи и се изплашиш, госпожо Мег, само завърти тропалото пред прозореца към улицата и на мига ще събудиш целия квартал. Страхотно е, нали? – Лори им показа колко е добро тропалото и ги накара да закрият уши.
– Това е то благодарността ви! И като стана дума за благодарност, трябва да спомена, че можеш да благодариш на Хана, спаси от съсипия сватбената ти торта. На идване видях да я внасят в дома ти и ако не я беше защитила самоотвержено, щях да си взема от нея, изглеждаше направо невероятна.
– Дали някога ще пораснеш, Лори, чудя се – каза Мег с майчински тон.
– Полагам всички усилия, госпожо, но по-висок не мога да стана, опасявам се, в това време на упадък мъжете е изключено да надхвърлят метър и осемдесет – отвърна младият господин, чиято глава беше почти на нивото на малкия полилей.
– Предполагам, че да се яде каквото и да било в тази чисто нова обител ще е равносилно на оскверняване, но съм толкова гладен, предлагам да се попреместим – веднага добави той.
– С майка ще изчакаме Джон. Има още някоя и друга дребна подробност за уреждане – каза Мег и се разтича.
– С Бет отиваме до Кити Браянт, за да вземем още цветя за утре – Ейми завързваше живописна шапка върху живописните си къдрици и се наслаждаваше на въздействието на външния си вид толкова, колкото и другите.
– Хайде, Джо, не оставяй приятел в нужда. Толкова съм изморен, че не мога да се прибера у дома без помощ. Не си сваляй престилката, каквото и да правиш, така много ти отива – каза Лори, а Джо все едно пъхна особената му омраза към престилката ѝ в широкия си джоб и му предложи ръката си, за да се опре на нея, докато едва пристъпва.
– Виж, Теди, искам да поговорим сериозно за утре – подхвана Джо, двамата вече вървяха. – Трябва да ми обещаеш да се държиш добре, без никакви шегички и без да разваляш плановете ни.
– Никакви шегички.
– И не разправяй смешки, когато трябва да сме сериозни.
– Никога не правя така. Ти го правиш.
– И те умолявам да не ме поглеждаш по време на церемонията. Погледнеш ли ме, разсмяла съм се.
– Няма да ме виждаш. Така ще ревеш, че гъстата мъгла около теб ще ти пречи да виждаш.
– Рева само при големи нещастия.
– Както когато приятел отива в колеж, нали? – подсказа ѝ през смях Лори.
– Не се надувай. Пуснах някоя сълзица за компания на момичетата.
– Това казвам. Виж, Джо, как е дядо тази седмица? Доста дружелюбен, така ли?
– Много. Защо, да не би да си загазил и да искаш да разбереш как ще го приеме? – стана дръпната Джо.
– Не, Джо, мислиш ли, че ще погледна майка ти в очите и ще ѝ кажа, че всичко е наред, ако не е така? – спря рязко Лори, засегнат.
– Не.
– Тогава не бъди подозрителна. Искам само малко пари – обясни Лори и пак тръгна, успокоен от искреността ѝ.
– Харчиш много, Теди.
– Да му се не види, не ги харча аз, те сами се харчат някак, изхвърчат, преди да разбера.
– Толкова си щедър и добросърдечен, че раздаваш на хората назаем, не можеш на никого да откажеш. Чухме за Хеншоу и всичко, което си направил за него. Ако винаги така харчиш, никой не може да те обвини – каза сърдечно Джо.
– О, човекът направи от мравката слон. Ти не би ми позволила да оставя този свестен младеж да се убие от работа само защото му е необходимо малко помощ, ами той струва колкото десетина мързеливци като нас, нали?
– Естествено, че няма, но не разбирам защо ти е да имаш седемнайсет жилетки, безброй вратовръзки и да си с нова шапка всеки път, когато се прибираш у дома. Мислех, че си надживял тоя пристъп на суета, но от време на време пак те прихваща. В момента модата е ужасна, изисква главата ти да е като четка за търкане, да носиш право сако, портокалови ръкавици и нескопосани ботуши с четвъртити токове. Ако тия грозотии бяха евтини, нищо нямаше да кажа, но са скъпи и изобщо не ме радват.
Лори отметна глава и така се разсмя на това нападение, че филцовата му шапка падна, Джо я настъпи, а той използва тази обида като възможност да разясни пространно предимствата на импровизирания костюм, междувременно сгъна пострадалата шапка и я пъхна в джоба си.
– Не ме поучавай повече, имай милост! Достатъчно поучения получавам през седмицата и ми се ще да се порадвам на престоя си у дома. Утре ще се издокарам без значение на разходите и ще зарадвам приятелите си.
– Ще те оставя на мира само ако оставиш косата си да порасте. Не съм аристократка, но съм против човек, който изглежда като младеж, който се бие за пари – ожесточено отбеляза Джо.
– Този скромен стил насърчава ученето, именно затова го възприехме – осветли я Лори, който нямаше как да бъде обвинен в суетност, след като доброволно беше пожертвал красивата си чуплива коса за четина с височина от един сантиметър.
– Впрочем, Джо, мисля, че малкият Паркър наистина вече се е отчаял относно Ейми. Само за нея говори, прописал е стихове и се щура най-подозрително. Най-добре още в зародиш да задуши тая своя страстчица, нали? – добави след минута тишина Лори с доверителния тон на по-голям брат.
– Естествено. Не искаме повече никакви женитби в това семейство поне няколко години. Бог да ни пази, ама какво си мислят тия дечурлига? – Джо изглеждаше толкова скандализирана, сякаш Ейми и Паркър не бяха още почти деца.
– Днешните времена бързо летят и не знам какво ни чака, госпожо. Вие сте почти дете, но ще сте следващата булка, всички ще скърбим по повода – каза Лори и заклати глава заради упадъка на времената.
– Не се притеснявай. Не се съгласявам лесно. Никой няма да ме иска и това ще си е благодат, защото в едно семейство все по една стара мома трябва да остане.
– Ти няма да дадеш на никого шанс – Лори я изгледа косо и с малко повече руменина на обгорялото му от слънцето лице. – Няма да покажеш нежната страна на характера си, а ако някое момче го зърне случайно и неволно покаже, че му допада, ти ще се отнесеш към него така, както госпожа Гъмидж  към своя любим, ще го залееш със студена вода, толкова бодлива ще станеш, че никой няма да смее да те докосне или да те погледне.
– Подобни работи не са ми по вкуса. Прекалено съм заета, за да се притеснявам за глупости, и мисля, че е ужасно така да се разкъсват семействата. Сега стига си говорил по темата. Сватбата на Мег обърка главите на всички ни и говорим само за влюбени и други подобни щуротии. Не искам да ставам груба, затова да говорим за друго – изражението на Джо показваше, че наистина е готова да залива със студена вода при най-малкото предизвикателство.
Както и да се беше почувствал от това поведение, Лори намери утеха в продължително ниско подсвирване и плашещо предсказание, което направи на раздяла при вратата:
– Помни ми думата, Джо, ти ще си следващата булка.