„Жълтата птичка пее“, за да спаси детски живот

Дебютният роман на Дженифър Рознър разкрива неочаквана перспектива към историята на Холокоста през борбата на една майка да опази дъщеря си

„Жълтата птичка пее“ от Дженифър Рознър (Сиела, превод Надя Златкова) е  красив разказ за надеждата в лицето на трагични, ужасяващи премеждия. На какво е готова една майка, за да спаси дъщеря си от нацистите?

На момичето му е забранено да издава и звук, така че пее жълтата птичка. Тя пее винаги, когато момичето композира в главата си. Музиката помага на цветята да цъфтят.
Момичето се крие в плевнята. Никой не може да я види, тя трябва да се крие от всички в селото. Най-вече от войниците, но също и от съседите.

Така започва красивата история на Дженифър Рознър за петгодишната Шира и майка ѝ Ружа. Шира и майка ѝ са полски евреи, намерили подслон от нацистите в плевнята на свой познат. Всеки неволен звук, всеки шум може да бъде разликата между живота и смъртта.
Но малката Шира е изключителен талант – истински музикален гений. Песента звучи в главата ѝ постоянно. Затова Ружа започва своя разказ – разказ за великани, за фантастични същества, въображаеми светове далеч от ужасите на войната.

Прегърнала Шира в скута си, за да може да шепти по-тихо, Ружа разказва приказки, за да предпази дъщеря си от страха. А жълтата птичка на дървото отсреща се превръща в близък приятел и съюзник на малкото момиче, когато пее и изпълва душата ѝ с музика.

Но мракът затяга своите нокти. Ружа е принудена да направи тежък избор, който ще реши съдбата на дъщеря ѝ... и на самата нея. Може ли надеждата да се пребори с ужаса? Следва откъс.

Времето в плевнята се размива и разтяга. Криенето през деня не се различава от криенето през нощта, а отминаването на всяка една тиха минута се усеща като вечност в пълната със сенки тъмнина. Въпреки това Ружа продължава с режима на сън, който бе започнала, когато двете с Шира избягаха от Граця – движеха се в покрайнините на села и прекосяваха ниви и ливади по пътя си към плевнята на Хенрик.
Първо разглеждат снимките в албумчето – Натан в университета, зърнеста и тъмна снимка; родителите на Ружа с топли очи въпреки скованите им, официални пози; и Шира с дълга до глезените рокля. На Ружа ѝ се иска да бе имала възможност да вземе и други снимки, по-добри, на Натан и на други роднини. Но тези ѝ бяха подръка. Шира шепнешком моли Ружа да ѝ разкаже за всяка една.
– Това е татко ти в деня, когато получил дипломата си по фармакология; това са твоите bobe и zayde на сватбата на леля Сил и чичо Якоб, а това си ти на бармицвата на братовчед ти Гавриел.
След това разказва историята за малкото момиченце, което с помощта на своята яркожълта птичка се грижи за вълшебна градина. Момиченцето е на пет години – на толкова, колкото и Шира. В градината трябва да е тихо – само песента на птиците е безопасна, – но има една принцеса, която не може да спре да киха, и великани, които никога не трябва да ги чуят. Има приключения и заплахи, избегнати благодарение на съобразителността на момиченцето, и всеки път историята свършва с това как момиченцето и майка му се сгушват в мека купчина цветчета от маргаритки и спят щастливи през цялата нощ.
След това Ружа пее шепнешком приспивна песен за пиленцата, които чакат майка им да се върне у дома и да им донесе чай, за да си пийнат. Тя прескача Cucuricoo, с което започва песента, и се моли Шира да не го изрече на глас. След това обхваща малките пръстчета на Шира със своите големи пръсти – прегръдка на ръцете за лека нощ – и я завива с нейното одеяло.
Но тази вечер, изтощена от глад, бездействие и избледняващата пурпурна светлина, Ружа задрямва по средата на историята. Тя се сепва стреснато, възвърнала си яснотата на мисълта, когато чува някой да влиза в плевнята. Хенрик. Докато се качва по стълбата към тавана, той донася със себе си нощния въздух и миризмата на алкохол.
Ружа предполага, че минава полунощ. Къщата е тъмна, Кристина и момчетата сигурно спят. Шира седи с кръстосани крака в самия център на тавана, напълно будна, и се преструва, че си играе с жълтата си птичка, докато се опитва да разбере предадените шепнешком новини за войната, които Хенрик току-що е чул в кръчмата.
Погледът на Хенрик се стрелва към нея.
– Тя кога заспива?
Ружа побутва Шира към едно място до стената, възможно най-далече от стълбата.
– Искам да легнеш тук. Да, с лице към стената, без никакво обръщане. Ето ти одеялото и обещавам, че ще довърша историята рано сутринта. – Ружа усеща как Шира настръхва при фалшивата бодрост в гласа ѝ.
– Но, мамо...
– Никакви въпроси. Шшт.
Ружа остава мълчалива и неподвижна, докато Хенрик непохватно сваля пликчетата ѝ и прониква в нея. Суха и стегната, тя има чувството, че се разкъсва. Усеща тежестта му върху себе си. Тласъците му стават по-бързи и по-дълбоки, ударите – по-силни и по-силни. Той я притиска към пода и в гърба ѝ се забива сено, солената му пот и дъхът му навлизат в ноздрите ѝ.
Звуците, които Хенрик издава, звуците от двамата – като блъскането на вратата на веранда по време на буря – може да ги издадат. Но Ружа не може да направи нищо, освен да чака всичко да приключи. Хенрик плъзва ръка под ризата ѝ и намира зърното на гърдата ѝ; извива го и стиска силно. Ружа забива поглед в една пукнатина в стената на тавана, късче лунна светлина. Хенрик продължава да помпа. Едно последно сумтене и горещата му влажност вътре в нея, а след това се строполява отгоре, с една ръка все още в косата ѝ.
Когато Ружа се осмелява да погледне към Шира, по неравното дишане на момиченцето веднага разбира, че все още не е заспала.
Рано на следващата сутрин, втория им ден в плевнята, Ружа е будна и е обезумяла от тревога, защото трябва да си тръгнат – къде ще отидат? – когато идва Хенрик. Тя се изправя, скръства ръце на кръста.
– Може да останете още малко – казва Хенрик.
Ружа се строполява в сеното.
– Благодаря.
По-късно наблюдава, докато една съседка се приближава бавно с чиния поръсени със захар сладки и прекъсва Хенрик, който се кара на по-големите си момчета Пьотър и Юрек. Беше им казал да стоят далече от помпата на кладенеца, но те си бяха играли с нея и тя се бе повредила. Сега ги предупреждава да стоят далече от плевнята.
– Кон ли си купил? – пита съседката, вдигнала сладките, присвила очи.
– Ъ?
– Кон в плевнята?
Високи купи сено все още закриват предната част на плевнята от погледа на хората в съседните ливади.
– А, разбирам. Не, просто размествах разни инструменти, това е всичко.
Когато идва друга съседка, Кристина, чиито очи само веднъж се стрелват нагоре към тавана, изнася малкия Лукаш при групата, за да му се порадват. Ружа се чуди какъв инстинкт да ги закриля се е породил в Кристина. И какъв инстинкт да ги предаде може да се породи точно толкова внезапно?
Ружа се отдръпва от цепнатината в стената, преди да е станала свидетел как някой от тях яде от сладките.
Денят продължава: Кристина донася буркан с вода и две парчета хляб; по-късно Хенрик изхвърля кофата им с изпражнения. Въпреки добротата им Ружа е сигурна, че във всеки момент единият или другият ще поиска двете с Шира да си тръгнат – и отново се чуди къде биха могли да отидат. В съседното село има къща, която познава, където веднъж бе доставила sękacz за сватбата на един търговец. Тортата – направена с четиресет яйца – беше висока като дърво и много трудна за носене, а къщата правеше впечатление, защото тя също беше много висока. Опитва се да си спомни. Колко близо беше къщата до съседите си? И дали бе чувала жената на търговеца да е родила? Ако е така, там може да имат по-малко късмет...
Вечерта Кристина донася супа. Нито тя, нито Хенрик споменават нещо за тръгване. След като се нахранват, Ружа слага Шира да си легне и ѝ разказва още от историята. Момиченцето намира семейство къртици, които леко се побутват една друга с носовете си и се боричкат в една дупка близо до градината! Момичето се тревожи, че къртиците ще прокопаят тунел през една леха с вълшебни цветя, така че постъпва много умно и съчинява „песен за преместване“, която птичката ѝ да им изпее. Когато чуват веселата мелодия, къртиците си слагат шапките, взимат раничките си и бързо си тръгват, поклащайки глави в такт с музиката – и градината е спасена.
– Какво носят къртиците в раничките си?
– Очилата си – отговаря Ружа.
Очите на Шира се разширяват от радостно учудване. След това Ружа изпява шепнешком приспивната песен и я завива с одеялото – всичко това, преди Хенрик да се изкачи по стълбата.
Не ги изхвърлят от плевнята на следващия ден, нито на този след него. Ружа прави плитки резкѝ на гредата в плевнята с един камък, за да брои дните. Харесва ѝ да усеща тежестта на камъка в ръката си, поддаването на мекото дърво под него. С нарастването на броя на резкѝте тя чувства тържество заради оцеляването, винаги примесено със страх.