Книжен ъгъл

Необикновена книга за детството, жесток пътеводител в света на най-малките

„Касандра и Вълкът“ (Колибри, превод Мая Граховска) е необикновена книга за детството, жесток пътеводител в света на най-малките, в най-мрачните кътчета на реалния свят. Шестгодишната Касандра споделя своите наблюдения, мечти и кошмари в поредица от глави от един ред до няколко страници. Темите скачат на пръв поглед без разбираем преход от малтретирането на децата към църковните ритуали, от неделната вечеря към самоубийството на чичото на момиченцето. На места романът прилича на детска приказка – виждаме героинята в компанията на вълци и на кутии с бонбони. В други моменти е подобен на притча с герои, на които е назована само професията или връзката с Касандра…
Известната гръцка писателка Маргарита Карапану (1946-2008) завършва философия и кино в Париж и детска психология в Лондон. Независимо от биполярното разстройство, с което се бори цял живот, тя е авторка на седем романа, преведени на много европейски езици. За „Сомнамбулът“ (1987) получава френската Награда за най-добър чуждестранен роман. Освен че й носи слава, „Касандра и Вълкът“, който излиза през 1976 г., й спечелва сравнения с  майстори като Марсел Пруст и Бруно Шулц. Впечатляващата корица на българското издание е дело на художника Стефан Касъров. Следва откъс.

МОЯТ ПЪРВИ ДЕН

РОДИЛА СЪМ СЕ ПРЕЗ ЮНИ, НА СМРАЧАВАНЕ, ПОД СЪЗВЕЗДИЕТО НА РАКА.
Когато ме донесли да ме види, тя обърнала глава към стената.

ВЪЛКЪТ

„ЕЛА ДА РАЗГЛЕДАМЕ КНИЖКАТА С КАРТИНКИТЕ.“
Изприпквах в стаята му с книжката подмишница и му я подавах с нежност.
На първата картинка беше изобразен един вълк, поглъщащ в огромната си паст седем сочни прасенца.
Обикновено ми беше жал за вълка. Как така ще погълне толкова прасенца наведнъж? Все му го повтарях и го питах. Тогава той пъхаше своята космата ръка в белите ми гащички и ме пипаше. Там усещах само някаква топлина. Пръстът му влизаше и излизаше, а аз гледах вълка. Задъхваше се, изпотяваше се. Не ми пречеше много.
Сега, когато ме милват, винаги си мисля за вълка и ми е жал за него.

MISS DARRY

КАКТО ВСЕКИ СЛЕДОБЕД, MISS DARRY МЕ БЕШЕ ЗАВЕЛА при паметника на Незнайния воин, за да си играя. Строях кули с кофичката си и приготвях кюфтенца от пясък. Miss Darry извади розовата прежда от розовата си чанта и се отдаде на плетката си. Предната вечер аз се правех на заспала и видях Miss Darry да се съблича. Имаше гърди, огромни като камбани, а космите ѝ отпред бяха кестеняво-руси. Беше се излегнала в леглото си, когато внезапно чух някакви стенания.
„Болна ще да е горката“, помислих си. А тя все така продължаваше да стене.
Изведнъж от гърдите ѝ се изтръгна вик, сякаш я колеха и след малко тя сладко заспа.
За това си мислех, докато правех кюфтенца и строях кули.
Скоро след това Miss Darry си замина и дойде новата ми учителка Miss Scriven. Беше сърдечноболна.
НЕДЕЛЯ

ЖИВЕЕМ ДО ДВОРЕЦА.
В двореца живеят кралят, кралицата и другите им роднини. На голямата порта стоят и ги пазят едни бавачки с бели фустанели и мъхести червени шапки. А наоколо излъскани полицаи пазят стените, за да не избягат нанякъде кралят, кралицата и децата им. Те обаче изобщо не се вълнуват. Имат си огромна градина, където да си играят. Всекидневно ги посещават някакви закръглени господа, прилични на костенурки, и не са останали без компания.
Нашият дом е просторен.
Вечер баба се разхожда из хола и ми показва прадедите. Седнали са във фотьойли, за да си почиват. Под всяко име и има и една лампичка, а рамките са златни на дупчици като сирене. Ето го и Генерала. Ръката му е вътре в сакото, готви се да го разкопчае, а погледът му право в бюфета.
– Генералът – казва баба – вкара Гърция в ред.
Представям си как генералът въдворява ред в страната, подреждайки дами и господа в чекмеджетата.
В неделите баба приема гости в хола. Тази вечер дойде единствено господин Арис. Той е изострен като молив, посланик и поет.
Вечеряхме. Щом Петрос сервира сладкишите и кафето, господин Арис се приготви да рецитира. И рецитира. Харесва ми и се смея, защото на всеки стих завършва с един и същ тон, а и аз се научих да играя играта.
– Хляб – сирене – викам, но никой не се смее. Господин Арис ме поглежда и се размазва от елегантност.
Зарязвам ги, тичам в кухнята под полата на Фанѝ. Фани мие чинии, тя няма възраст, понеже е луда.
– Всички сте мръсници – казва ми. – Мръсници. Парите ви смърдят като акъла ви.
– Разкажи ми за войната, Фани.
Присяда на табуретката, ръцете ѝ копаят въздуха, превръщат се в големи свещи.
– ПОСЛЕ – изръмжава тя – като си останахме сами, и песните ни бяха продънили небесата, поетът, онова магаре посланикът, оня, римуваният  – господин Арис, де  – се завря под масата и извика: „Исторически момент!“ А дядо ти рече на баба ти: „Сапфо, дойде време да умра.“ Ние излязохме на улицата, поемахме въздуха като луди, не можехме да му се наситим. Вие се бяхте смалили като грахчета.
Фани мирише на кръв, а аз я доближавам.
– И пак ни изядохте, изядохте ни, ще се пръснете от лакомия бе, гадни мангизлии... След плача подхваща песен.
В неделя един мъж посещава Фани. „Партизанчето ми“, така му вика. Изпъва се цяла напред, готова да го изпие. И Статис ми разказва за войната.
– Бях в планината заедно с Арис  – шепне и очите му стават кадифени.
– С нашия господин Арис ли бяхте? – питам.
А той се тресе като дърво на вятъра, смехът му нахлува в устата на Фани, тресе се и тя, смеят се тенджери и чинии, смеят се чашите, вилиците и чайникът, кухнята е готова да се взриви. Очите им се галят, сега кухнята скърца от пъхтенето им, Статис се надува като пауна в Кралската градина, Фани подхваща гърдите си и ги мачка, сграбчват се и тичат като слепи към стаята, с омотани ръце и крака.
Изкачвам се в салона. А баба:
– Арис, искаш ли малко мляко? Опитай и тези buns, разкошни са.
– Студено ми е. И съм гладна.
Изведнъж ми дожалява – и аз не знам защо. Отивам в стаята си, за да разгледам новата си книжка. Плача, докато прелиствам страниците ѝ. В нея се разказва за Северния полюс.