Кучешката гледна точка на Пол Остър

Петко Тодоров

 

Хората са лоши, докато не се убедим в противното

„Кучето притежава приблизително двеста и двайсет милиона рецептора за обоняние, докато човек има само пет милиона, и при такава голяма разлика логично е да приемем, че светът, възприет от едно куче, е много по-различен от този, възприет от човека... Човек разтваря сутрешния вестник и разбира какви ги вършат неговите себеподобни; кучето прави същото с носа си, като души дървета, улични стълбове и пожарни кранове, за да научи всичко за местното кучешко население... Ако кучетата не изпитваха влечение към старите картини и струнните квартети, кой може да каже дали пък нямаше да реагират на изкуство, основано на усещането за мирис? Защо да няма обонятелно изкуство? Защо да няма изкуство за кучета, което пресъздава света от кучешка гледна точка?”, разсъждава Уили в „Тимбукту” на Пол Остър (Колибри, превод Иглика Василева). 

 

Абсолютно пиянска логика. Схваща се като такава само от общувал отблизо с абсолютно впиянчен.

Уили за себе си: „Аз винаги съм бил сбъркан човек, същество, разкъсвано от противоречия и несъвместимости, жертва на разнопосочни влечения”. На 45 е, поет и фантазьор, провален житейски, стигнал до дъното като младеж с наркотици, сменил ги с алкохол. Скита из Щатите, в последните 7 години в компанията на господин Боунс. Господин Боунс е куче помияр по произход. 

 

Романът е разказ от гледната точка на Боунс... Заглавието: „Това е мястото, където отиват хората, когато умрат. Щом душата ти се отдели от тялото, погребват тялото в земята, а душата ти литва към отвъдното. През последните няколко седмици Уили непрекъснато говореше за това и сега в кучешкия ум нямаше никакво съмнение, че оня свят действително съществува. Наричаше се Тимбукту”. Магнитче за писателския слух: в Мали има старинен град Тимбукту; „Остров Тамбукту” е много четен на времето юношески приключенски роман на Марко Марчевски.

Уили посвещава три и половина месеца за изобретяване на кучешка симфония, основана върху концепция за обонянието. По пътя си към Тимбукту и притесненията на господин Боунс са дали и там ще са заедно... Но когато той остава сам и е на границата между живота и смъртта, инстинктът го връща към първото. За да попадне в новобогаташко семейство и да битува по обратния на скитническо мизерния си живот с Уили. Но с кучешките предубеждения и комплекси, които не му обещават  добро... 

 

„Най-четивният роман на Пол Остър до този момент”, четем на задната корица и то не е откритие на българския издател. Остър не е най-нечетивният американски писател от свръхчетивния Хемингуей насам. Изчистено от засуканите му сюжети и интриги и как иначе – те са невъзможни в разказ от кучешка гледна точка. Но това е белетристичната организираност на Пол Остър. Най-малкото – че такъв сюжет провокира лигаво изпълнение – и в интимността между Уили и господин Боунс, и в последвалите премеждия на помияра, и в богаташкото семейство. Остър удържа височината на летвата.

Екзистенциален роман, ако е нужно уточнение. Човешкият живот проглежда през кучешкия, както е обикновено в кучешките сюжети. Излишен схематизъм е да вкарваме в уравнение асоциалния скитник и поет, от едната му страна, и буржоазно щастливия пейзаж на онова семейство – от другата. Кучешката гледна точка е литературен отговор на друга гледна точка. 

 

Почти неуловимата убогост ще изкуси ентусиастите-любители и войнстващи защитници на „четирите лапи” да признаят романа за свое четиво. Нека, но Остър разиграва отношения между четириного и двуноги, които в рамките на двуногите щяха да са подозрително екстремни. И които, задължително промушени през гледната точка на господин Боунс, закръглят кучешката максима като човешка: „хората са лоши, докато не се убедим в добрите им намерения”.