Давид Фоенкинос идва с „Две сестри“ - първокласен психологически трилър

С „Две сестри“ (Колибри, превод Георги Ангелов) един от най-изтъкнатите френски писатели отново проявява своята склонност към загадъчното и мрачните краски в човешкия характер.

Матилда е гимназиална учителка по френски, обича професията си, обожава Флобер и е влюбена в Етиен. Когато той я напуска малко преди да се оженят, светът ѝ рухва. Тогава сестра ѝ Агата, която живее със съпруга си Фредерик и дъщеричката им Лили, я приема в дома си.

Следва период, през който отношенията между сестрите се развиват в непредвидима посока. Съжителството в този тесен семеен кръг става все по-мъчително. А у някогашната щастлива Матилда, изпаднала в депресия и дълбоко нещастна, се разкриват смразяващите черти на нова личност. Малко е нужно, за да настъпи катастрофа.

Давид Фоенкинос е автор с разностранен талант, носител на десетки престижни отличия, а книгите му са преведени на повече от 40 езика. През 2014 г.  „Колибри” издаде елегантния бестселър „Деликатност”, един от най-награждаваните и обичани романи на писателя, екранизиран с участието на Одри Тоту. Същата година Фоенкинос спечели награда „Рьонодо” за биографичната творба „Шарлот”, посветена на художничката Шарлот Саломон, убита в Аушвиц на 26 години. На български са преведени и романите „Спомените”, „Нашите раздели”, „Загадката Анри Пик”. Следва откъс.

 

1

В самото начало Матилда долови нещо странно в лицето на Етиен. Така, почти безобидно, започна цялата история – но не е ли така с всички трагедии?

2

Ако я бяха накарали да уточни това нещо, тя би споменала за облак през лицето, без да е наясно какво означава. Съществуват толкова различни видове облаци, образът не е сигурен. Какво вижда в Етиен? Просто мрачно настроение или предвестник на яростна буря? Най-добре да я попита:
– Всичко наред ли е, любов моя?
– Не, в момента не се чувствам добре.
Познаваше го от вече пет години, през които го обичаше до полуда. Никога не го бе чувала да говори така, хладно да изразява неразположението си. Изненадана, не знаеше какво да отговори. Матилда бе попитала просто така, по онзи лековат начин, както постоянно питаме хората как са, почти без да очакваме отговор. Значи подозрението ѝ бе основателно. От няколко дни Етиен ѝ се струваше странен, някак си отсъстващ. Знаеше, че в работата си е под напрежение, че новият шеф го подлагаше на непоносим натиск, но все пак бе свикнал с професионалните тежести. Бе преживял стресиращи ситуации, но никога не ги носеше у дома. Матилда дори винаги се бе възхищавала на невероятното му качество да разделя нещата. Изразът му подхождаше. Етиен обичаше да дели живота си на части. За първи път Матилда си зададе въпроса къде е нейното място. В коя част? Имаше лошото усещане, че се е озовала извън зоната на чувствата, в някаква ничия земя, която предхожда отхвърлянето.

3

През по-голямата част от вечерта Етиен остана мълчалив, без да уточни причината. За Матилда това бе истинско мъчение. Казваше си, че трябва да уважи решението му, на нея също ѝ се случваше да се чувства зле и да не ѝ се говори. Впрочем това бе една от общите им черти – преодоляваха болката мълчаливо.
Трябваше да си наложи да го остави насаме да обмисли какво го измъчваше или тревожеше и просто да присъства благонамерено. Да направи всичко възможно той да прочете в погледа ѝ: „Ако имаш нужда от мен, насреща съм“. Но той загаси лампата в спалнята. Все пак прокара ръка по гърба на Матилда, преди да се обърне на другата страна. Жестът ѝ се стори хладен, даже безчувствен. Искаше ѝ се да запали лампата, да му каже, че след подобна вечер въобще не може да заспи, но не бе в състояние и дума да произнесе. За успокоение реши да се впусне в спомените им. Насочи се духом към последното им лято. Бяха прекарали две седмици в Хърватия, няколко дни от които на почти безлюден остров. Насред този рай бяха решили скоро да се оженят. Етиен се чувстваше готов да има деца. Всичко бе толкова красиво и силно – като че ли се задаваше нещо вечно. 4

На другата сутрин Етиен не бе по-разговорлив. Тръгна на работа малко по-рано от обичайното, напускайки общия апартамент, след като отново бе прокарал ръка по гърба на Матилда. Все така механичен жест, но като че ли този път тя долови някакво състрадание. Бе му отвърнала със слънчева, надяваше се, усмивка, но той бързо бе извърнал глава. Когато остана сама, ѝ се допуши, но нямаше цигари. Остана известно време неподвижна пред масата със закуска, която бе приготвила с такова старание. Бе добавила малки красиви акценти, казвайки си, че красивите неща може би ще оправят нещата. Очите на Етиен останаха слепи, не бе забелязал няколкото венчелистчета роза на масата. Желанието да бъде позитивна и добронамерена бе постоянна черта в характера на Матилда  – толкова често Етиен се бе събуждал очарован, че дели дните си с подобна жена.

5

Матилда никога не бе закъснявала за училище, носеше ѝ се славата на добросъвестна учителка, обичаща учениците като свои деца. Един родител на ученик наистина бе казал тези думи по време на родителска среща. Както обикновено, пристигна навреме в училището, разположено в парижко предградие. Остана за малко в колата, казвайки си, че трябва да прогони смущението си, преди да се впусне в обществения живот. Но думите на Етиен я преследваха – това бе просто една фраза, но в съзнанието ѝ тя придобиваше широтата на руски роман. Погледна се в огледалото за обратно виждане, трябваха ѝ няколко секунди, за да се познае.

Когато най-сетне излезе от колата на паркинга, срещна господин Бертие. Директорът бе издължен и слаб мъж, като онези, които падат от небето в картините на Магрит. Той особено много ценеше Матилда и бе направил всичко възможно да я задържи в края на миналата година, когато бе получила покана от частен парижки колеж. В крайна сметка бе отказала предложението, което изглеждаше много изгодно. От вярност, привързаност към учениците си и несъмнено защото оценяваше добронамереността на мъжа, когото сега срещаше. Но когато я заговори, тя се извини, че е забравила нещо в колата, само за да не върви няколко метра с него. Този първи сутрешен разговор бе непреодолим.

6

Вече пред класната стая Матилда се почувства способна да прогони тъгата си; всъщност това не бе точно тъга, а да речем – безпокойство.
В началото на часа размени няколко думи с Матео, чийто успех бе рязко паднал след развода на родителите му. Бе се опитвала да го окуражи и понякога вечер оставаше малко по-късно, за да му помогне в разбирането на литературните текстове. Изглежда, това действаше, защото напоследък имаше определен напредък. Може би съдбата на Матео щеше да се промени заради отношението на Матилда – твърде рано бе да се каже.

Часът по френска литература бе посветен на откъс от „Възпитание на чувствата“. Матилда обичаше всяка година да споделя страстта си към този роман, за нея това бе най-добрата книга на Флобер. Спомняше си как го бе изучавала в гимназията и той бе променил целия ѝ живот – вече не можеше да живее без литературата. Така се зароди и призванието ѝ. Започна четенето на прочутия пасаж, когато Фредерик Моро вижда за първи път мадам Арну – ражда се любовта. Флобер описва със следните думи екстатичното чувство на младия мъж: „Бе като видение“. Но произнасяйки фразата, Матилда направи лапсус и каза: „Бе като изчезване“.