Що е неонеореализъм

Петко Тодоров

Примерът на Елена Феранте може да се окаже заразен

„Казерта й се струваше по-добър от мен. Помниш ли подаръците, които пристигаха за нея? Знаеше много добре, че Казерта й ги изпраща нарочно, за да си отмъсти: днес плодове, утре някоя книга, после рокля, след нея цветя. Знаеше, че той го прави за да се усъмня в нея и да я пребия. Достатъчно беше да откаже подаръците, но не го правеше. Вземаше цветята и ги слагаше във ваза. Четеше книгата дори без да се крие. Обличаше роклята и излизаше. После се оставяше да бъде пребита до кръв. Не можех да й се доверявам. Не разбирах какво криеше в главата си”, изповядва бащата пред дъщеря си. За майка й и годините, през които били семейство. Която се хванала на преклонна възраст с този Казерта, заминала с него и се удавила. И дъщерята тръгва да търси истината – за смъртта и любовта на майка си. В „Тягостна любов” (Колибри, превод Иво Йонков) на Елена Феранте.

Дебютният роман (1992) на Феранте, която особено се прочу и у нас с тетралогията „Гениалната приятелка”. Само припомняме: още не се знае кой стои зад псевдонима Елена Феранте и това псевдоним ли е. Горният цитат? – Превъзходна италианска история. По-точно неаполитанска. Героинята разказвачка обхожда местата, хората и преживяванията на майка си и стига до своите, до детството си. Някой по-претенциозен може да го чете като юнгиански анализ на майчиния комплекс. Но не си струва. Писателството на Феранте е предостатъчно.

Българският издател е изписал върху първата корица на „Клеветата” (Колибри, превод Милена Дякова): „Новата Феранте на италианския литературен небосклон” – за авторката Роза Вентрела и сигурно не е негово изобретение. И тук дъщерята разказва за семейството си. Втората световна война, бащата е на фронта, южно италианско селце с феодални порядки. Местният барон стиска земята, селяните гладуват. Майката намазва със зехтин устните си, срязва възглавничката на пръста за да втрие малко червенина върху смачканите си бузи. Да се предложи и хареса на същия барон. Да донесе от него храна за двете си дъщери. Да ги спаси от глад... Войната свършва, бащата се връща заедно с глада. Малката щерка, красавицата на селото се залюбва с баронския син...

В коментара за „Гениалната приятелка” на Феранте извикахме на помощ неореализма и то не беше изобретение на списващия тези редове. Сякаш италианският юг от годините на неореализма е невъзможен за разказване извън неореализма. Вентрела ползва, за разлика от Феранте, премерена мелодрама, ако мелодрамата подлежи на мерене. Но по-важни са внушенията от социалнопсихологическо естество и без тях литературата е утрепване на време, решаване на кръстословици и судоку, белот. Няма малки хора в социален смисъл и забравянето на това води най-малкото до спонтанен социализъм. От какъв зор връщане към неореализма? Неонеореализъм не е невъзможно определение за тази литература. В западния мислещ свят вървят процеси недостъпни за нашенския т.нар. менстрийм. И защо ни е. Интелектуалната провинция е някакъв комфорт, нали така?