Незаменимият поглед на Кирил Кръстев

Петко Тодоров

Към историята на изобразително ни изкуство

„Преди всичко трябва да се помни, че България е страна с наследена ценна антична култура – каквито са и другите средиземноморски земи. Това е културата на траките, елините, римляните, византийците, които живеят преди нас по нашите земи. Тази култура е проникнала по приемствен начин в мирогледа, строителството, художественото виждане на нашите прадеди.

От тази наследствена култура най-„нашенска” трябва да се смята онази на траките, голяма племенна група, която цели две хиляди години (а по новите схващания и пет хиляди години преди нас) живее по нашите земи и която заедно със славяните и прабългарите се е вляла в основите на нашия народ. Затова и ние можем да говорим, че българската култура има ако не седем, то поне четирихиляди годишна историческа приемственост и със законно основание да смятаме тракийските златни съкровища и тракийската живопис в Казанлъшката гробница за наши културни паметници, за култура на нашите прадеди, за „Българска античност”, пише Кирил Кръстев в началото на „История на българското изобразително изкуство” (Лист, съставител Иво Милев).

„Кирил Кръстев никога не е писал книга със заглавие като настоящото”, отбелязва съставителят Иво Милев в предговора. Той извадил от Кръстевите архиви публикации и ръкописи и сглобил „Историята”. През 1976 г. излезе Първи том на „История на българското изобразително изкуство”, написан от 16 археолози и изкуствоведи от името на Института за изкуствознание към БАН. Със събития до края на Втората българска държава. Обявеното намерение бе за изчерпателна история, ръкописът на втория том беше размножен за обсъждане и дотам. Панорамни прегледи не липсват, но цялостна история още няма.

И новата книга на Кръстев (1904-1991) не е такава. Тя е в три части: Старобългарско изкуство – до Втората българска държава, Среднобългарско изкуство – до Възраждането и Ново българско изкуство – от Възраждането насам. Изчерпателна е хронологично. Но това са отделни текстове, обединени от съставителя тематично. Писани според лични интереси, пристрастия, исторически виждания, конкретни творчески задачи. Липсват важни паметници и автори. Читателят е принуден да отчете несъразмерности във вниманието към едно и друго. По-точното заглавие би било „Към историята на българското изобразително изкуство” – в редакционен смисъл. Липсват значителни текстове на Кръстев от най-зрелия му период, което може да е технически проблем – за участта на късния му архив.

Тук свършват редакционните параметри и оттук почва четенето на Кирил Кръстев. Като „Увод” е поставена „Периодизация на българското изобразително изкуство” – въвеждаща и обобщена схема към темата. „Периодизацията” му бе голяма творческа мечта. Не успя да я довърши както я мислеше. Но присъствието й тук е ръководно: „Периодизацията на едно изкуство или на една култура е основната историческа и органическа схема на тяхното развитие”. Съставителят я следва в подреждане на „Историята”. 

 

Друго съществено: Кръстев „прочиташе” всяка картина, изложба или явление като компонент от това развитие. Имаше като задача да ситуира художествения факт в него – с фиксиране и измерване на неговата значимост в развитието. Припомняме: този подход не се всехаресваше и не се всехаресва. Но той го изповядваше с пределна интелектуална убеденост. Тези две особености, а не са само те, предпоставят четенето на тази книга като незаменим ориентир към историята на българското изкуство. 

 

С респект към усилията на съставител и издателство - 800 репродукции в 530 страници голям формат. Иначе професионализмът на Кръстев не би понесъл поставеното заглавие. Не биха му го простили колегите, ако беше жив. Смъртта понякога предпазва.