page contents Книжен ъгъл: Страната на изгряващото слънце разцъфва в „И розата сама да е” от Мюриел Барбери
Предоставено от Blogger.

Страната на изгряващото слънце разцъфва в „И розата сама да е” от Мюриел Барбери

3.8.21

Деликатният роман от авторката на „Елегантността на таралежа” излиза със специален предговор към българските читатели


Превърнала се в една от най-обичаните книги на нашето време, „Елегантността на таралежа” от Мюриел Барбери не само разказа по чудат и изящен начин историята на две невероятни жени, но и спечели сърцата на читателите с полъха на източната култура в лицето на мистериозния японец Какуро Озу.
Пътешествието право в сърцето на Страната на изгряващото слънце продължава със самостоятелния роман на френската писателка – „И розата сама да е” (Сиела, превод Евелина Пенева). Изданието се появява за пръв път на български език със специален предговор от авторката за родните читатели.

Животът на Роз е застинал в прегръдката на ледовете – тя няма близки приятели, майка ѝ и баба ѝ са починали и никога не е срещала баща си. Докато един ден не получава известие за смъртта му и то не я отвежда в Япония.

Оказва се, че непознатият родител е подготвил за нея различни преживявания, чрез които да ѝ разкрие повече за родината си и за самия себе си. И може би да запълни пустотата в живота ѝ, на която младата жена се е обрекла. Неин спътник в това потапяне между две реалности ще се окаже Пол – напусналият Белгия, за да живее сред изкуството, помощник на баща ѝ.

Оказала се сред фината естетика на древните храмове и дворци на Киото и хармоничното спокойствие на дзен градините,  Роз неусетно ще счупи стъклената си клетка и ще се научи да опитомява тъгата. Защото „и розата сама да е, тя всички рози е”.

Преплитайки японски митове и легенди със събитията в живота на главната героиня, „И розата сама да е” от Мюриел Барбери превежда читателя през една „едновременно чужда, непонятна страна и страна на детството”.
Деликатно пътешествие из скритата география на душата и поетично описание на загадката на сърцето, това най-вероятно е най-откровената и дълбока творба на френската писателка, която сама е избрала Япония за свой втори дом.

„Сред книгите за Япония, написани от неяпонци, тази най-вярно предава духа на Страната на изгряващото слънце!“, казва Братислав Иванов, консултант на книгата и първи преподавател по класически японски език в СУ. Следва откъс.

В отколешни времена в Япония, в провинция Исе, по бреговете на малък залив, откраднат от океана, живеела лечителка. Тази жена познавала лечебните свойства на растенията и ги използвала за доброто на онези, които идвали при нея с молба да облекчи страданията им. Въпреки това самата тя постоянно страдала от ужасни болки, сякаш решението било взето веднъж и завинаги от боговете и нямало какво да се направи, за да бъде променено. Един ден при нея дошъл принц, когото била излекувала с чай от карамфил, приготвен, както си знаела. „Защо не използваш силата си, за да донесеш изцеление сама на себе си“, попитал я той. „Тогава силата ми ще изчезне – отвърнала тя – и повече няма да мога да лекувам ближните си.“ „Какво те интересува, че другите страдат, щом ти ще живееш без болка?“, поискал да научи принцът. Лечителката се засмяла, отишла в градината си, отрязала наръч червени като кръв карамфили и му ги подала с думите: „Тогава на кого ще поднасям цветята си с леко сърце?“.
 
Наръч червени като кръв карамфили

Роз беше на четиресет години и почти не беше живяла. Детството ѝ беше минало в красиво село, където опозна мимолетните люляци, нивите и ливадите, къпините и тръстиките на ручея; вечер под водопадите от позлатени облаци и розови драски тя беше усвоявала мъдростта на света. Свечереше ли се, четеше романи, затова душата ѝ се състоеше от пътеки и истории. И после един ден, така както човек губи кърпичката си, тя беше изгубила вродената си способност да изпитва щастие.
Младият ѝ живот беше помрачен. Животът на другите ѝ се струваше пъстър и благосклонен, нейният, когато мечтаеше за него, изтичаше като вода от шепата ѝ. Приятели имаше, но ги обичаше без никаква искра; любовниците ѝ прекосяваха пейзажа като сенки, дните минаваха в общуване с неясни силуети. Не познаваше изобщо баща си, когото майка ѝ беше напуснала точно преди нейното раждане; майка ѝ друго освен меланхолия и отчуждение не ѝ беше показала, смъртта ѝ причини на Роз болка, чиято сила я смая. Изминали бяха пет години, а тя се считаше за сираче, макар да знаеше, че някъде живее японец, който нещо в познатите ѝ обвивки и цветове трептеше и искаше да се покаже съпричастно с нея. Само че годините минаваха и ледената вода от кошмарите ѝ, черната вода, в която бавно се потапяше, завладяваше лека-полека дните ѝ. Баба ѝ на свой ред беше починала, Роз вече нямаше любовници, не се виждаше с приятелите си, животът ѝ се ограничаваше, застиваше в ледовете. Една сутрин, седмица по-рано, някакъв нотариус ѝ беше съобщил, че баща ѝ е починал, и тя се беше качила на самолета за Япония. Не си беше поставяла въпроси за заминаването; в пустотата на живота ѝ и това събитие беше толкова маловажно, колкото и всички останали. Но мрачното послушание, което прояви към молбата на нотариуса, завоалираше жажда към Киото, която в момента се разкриваше.
Вървеше след шофьора и мина пак през голямата врата на светилището, отново се изкачи поулицата с магазинчетата. „Роз сан гладна?“, попита я на английски шофьорът. Тя поклати глава. „Проста храна“, отвърна също на английски. Той май се изненада, замисли се за миг, отново тръгна. След канала завиха наляво към улицата в ниското, до една къща, пред която на тротоара стоеше пано с надписи. Шофьорът мина под къса завеса и влезе през плъзгащата се врата, Роз го последва в единственото помещение, което миришеше на риба, печена на скара. В центъра имаше гигантски навес над скара на въглища; вляво – бар с осем места; вдясно зад печката – лавици, огъващи се под различните съдове и прибори, малък план за работа; върху нисък бюфет бяха сложени бутилки саке по дължината на огладените стени, украсени с рисунки на котки. В крайна сметка с хаоса и дървото мястото приличаше на евтиния ресторант от детството ѝ.
Настаниха се на бара и веднага се появи готвачът, дебел мъж, изцапан с кръв, облечен в късо кимоно, комплект с панталона. Дойде сервитьорка, за да им донесе топли кърпи. „Роз сан яде риба или месо?“, попита шофьорът. „Риба“, отговори тя. Шофьорът поръча на японски. „Бира?“, пак я попита той. Тя се съгласи. Умълчаха се. Около тях вибрираше присъствие, което мълчанието им разкриваше, ухание на невинност се разпростря върху безредието на местата и Роз усети как светът тупти по древен начин. Древен, да, каза си тя, дори и да няма никакъв смисъл. И още: „Ние не сме сами тук“. Сервитьорката постави пред тях подредени върху лакирана чиния малки съдове, пълни с непознати ястия, купичка със сашими, по-дълбока купа с ориз и друга с бистра супа. Каза нещо с извинителен тон. „Риба скоро идва“, преведе шофьорът. Готвачът постави върху скарата две риби, набучени на дървен шиш, които приличаха на скумрии. Потеше се с едри капки и бършеше лицето си с бяла кърпа, но Роз не усети отвращението, което би я обзело в Париж. Отпи от ледената бира, хапна бяло сашими. „Сепия“, каза ѝ шофьорът. Роз дъвчеше бавно. Копринената мекота на мекотелото галеше небцето ѝ, докато в същото време в ума ѝ минаваха картини на котки, езера, тленни останки. Без да знае по каква причина, изпита желание да се засмее, докато миг по-късно готварски нонож не падна – върху какво ли? – и от това, което би трябвало да бъде болка, се роди остро усещане за удоволствие. Отново отпи от бирата, опита червено сашими (бяла риба тон, каза той), което обърка сетивата ѝ; толкова удоволствие, родено от голотата, удиви се тя, докато сервитьорката носеше изпечените на скарата риби. Заизмъчва се с пръчиците, за да отдели кожата, съсредоточи се, най-накрая избра бавната стратегия, усърдната, и пожъна пълен успех. Вкусът на рибата беше фин, вече не беше гладна, чувстваше се необичайно спокойна.