Откъс: Роман с „Гонкур“ - „Аномалията“ на Ерве льо Телие

„Уникално съчетание между трилъра, научната фантастика и психологическия роман“

Номиниран за 6 литературни награди, романът „Аномалията“ (Колибри, превод Росица Ташева) грабва най-голямата, „Гонкур“, а критиците говорят за „романи в романа“, за „среща на логическото с магическото“, наричат книгата  „изумителен литературен експеримент“, „уникално съчетание между трилъра, научната фантастика и психологическия роман“. Колкото до читателите, навярно отдавна са надхвърлили 1 милион.

Действието се развива през лятото на 2021 година. След тежка турбуленция самолетът Париж-Ню Йорк каца принудително на летище „Кенеди“. Три месеца по-рано при същите обстоятелства същият самолет със същите пътници на борда: наемният убиец Блейк, писателят Виктор Мисел, поп певецът Слимбой, адвокатката Джоана Удс, архитектът Андре Вание… - общо 240 души, е кацнал на същото летище. Невъзможно събитие, предизвикано от немислими причини, последвано от разтърсващи срещи между двойниците? Копията? Програмите? Между Аз и Аз с всички последствия – драматични, комични, тъжни и не толкова, щастливи и недотам, до които би могъл да доведе хвърленият от Аза поглед върху собствения му огледален образ.

Френският писател и поет Ерве Льо Телие (р. 1957 г.) е математик, журналист, издател, доктор по езикознание, активен член на експерименталния литературен кръг „Улипо“ и автор на множество разкази, новели, стихове, романи, есета, пиеси. Лауреат е на редица престижни литературни награди. В историята на наградата „Гонкур“ „Аномалията“ е вторият най-продаван роман след „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас. Следва откъс.

ЧЕРЕН КАТО НЕБЕТО
(март–юни 2021)

Има нещо по-възхитително от знанието, интелекта и дори гения  – неразбирането.  „Аномалията“ - ВИКТОР МИСЕЛ

БЛЕЙК
Да убиеш някого, не е кой знае какво. Оглеждаш, наблюдаваш, размишляваш – ама много, и дойде ли моментът, шут и гол. Това е. Шут и гол. Правиш така, че вселената да се свие, още и още, докато се събере в дулото на пушката или на върха на ножа. И толкова. Не си задаваш въпроси, не се поддаваш на гнева, сам избираш подхода, действаш методично. Блейк знае да прави това и от толкова отдавна, че вече не знае откога го знае. Останалото е дошло от само себе си.
Блейк поддържа живота си със смъртта на другите. И моля, не му четете морал. Ако искате да си говорите за етичност, той ще ви излезе със статистики. Защото – и Блейк се извинява, – когато министърът на здравеопазването ореже бюджета, премахне тук един скенер, там един лекар, че и някоя реанимация, той е съвсем наясно, че доста скъсява живота на хиляди непознати. За което носи отговорност, не вина. Познат рефрен. С Блейк е обратното. Но тъй или инак, той няма намерение да се оправдава. Не му пука.
Да убиваш, не е призвание, а предразположение. Или състояние на духа, ако предпочитате. Блейк е на единайсет години и не се казва Блейк. Седнал е до майка си в пежото и се движат по областен път близо до Бордо. Не много бързо, обаче едно куче пресича шосето, ударът леко ги разтърсва, майката извиква, удря спирачката твърде рязко, колата занася, моторът се задавя. Остани в колата, миличък, боже мой, стой в колата. Блейк не се подчинява, излиза след майка си. Кучето е коли със сива козина, ударът е пробил гръдния му кош, кръвта му се стича на банкета, но не е мъртво, скимти, все едно бебе плаче. Майката се суети, изпаднала е в паника, закрива с ръце очите на Блейк, мънка нещо несвързано, иска да извика линейка, но мамо, това е само някакво псе. Колито се задъхва върху неравния асфалт, размазаното му тяло се извива под странен ъгъл, после се разтърсва от гърчове, които постепенно отслабват, животното агонизира пред очите на Блейк, а той наблюдава с любопитство как животът напуска окървавеното тяло. Свършено е. Момчето имитира тъга, така де, това, което си мисли, че е тъга, за да не безпокои майка си, но не изпитва нищо. Майката стои пред малкия труп, замръзнала, Блейк губи търпение, дърпа я за ръкава, мамо, хайде, няма смисъл да стоим тук, то е мъртво, да вървим, ще закъснея за тренировката по футбол. Да убиваш, е и въпрос на умение. Блейк разбира, че го притежава, в деня, когато чичо му Шарл го води на лов. Три изстрела, три заека, истинска дарба. Прицелва се бързо и точно, справя се и с най-скапаните карабини, с най-зле настроените пушки. Момичетата току го мъкнат по панаирите, искам жирафа, слона, Геймбой, да, давай, още, и Блейк раздава плюшени играчки, игрални конзоли, превръща се в ужаса на щандовете за стрелба, преди да избере дискретността. Блейк обича да прави и това, на което го учи чичо Шарл  – да прерязва гърлата на козите, да дере зайците. Нека да е ясно: той не изпитва никакво удоволствие да убива, да довършва раненото животно. Не е някой маниак. Не, това, което му харесва, е техническият жест, рутинната точност на премерването, придобита с много упражнения.
Блейк е на двайсет години и се е записал – под чисто френското име Липовски, Фарсати или Мартен – в едно хотелиерско училище в малко градче в Алпите. Не го е направил от немай-къде, би могъл да учи каквото пожелае, обича и електрониката, програмирането, вървят му езиците, за английския например са му били достатъчни три месеца стаж в лондонския „Лангс“, за да се научи да го говори практически без акцент. Само че това, което Блейк харесва повече от всичко, е да готви – моментите, когато се ражда нова рецепта, времето, което тече бавно дори в трескавата суетня в кухнята, дългите спокойни секунди, в които съзерцава как маслото се топи в тигана, или задушава лука, или чака суфлето да се надигне. Харесва миризмите и подправките, обича да съчетава цветове и вкусове в чинията. Би могъл да бъде най-блестящият ученик, но ама да му се не види, Липовски (или Фарсати, или Мартен), нямаше да е зле да сте малко по-любезен с клиентите. Ще работите в бранша на услугите, разбирате ли, на услугите, Липовски (или Фарсати, или Мартен)!
Една вечер в бара някакъв много пиян тип го пита дали би убил някакъв друг тип. Той несъмнено си има причини – работа, жена, но Блейк това не го интересува.
– Би ли го направил за пари?
– Ти си луд – отвръща Блейк. – Напълно превъртял.
– Ще ти платя, при това много. Предлаганата сума е с три нули.
Блейк се разсмива.
– Не, ама това майтап ли е?
Блейк бавно си пие питието, не бърза за никъде. Мъжът е рухнал на бара, Блейк го разтърсва.
– Чуй ме. Знам един, който би го направил. За два пъти повече. Аз лично никога не съм го срещал. Утре ще ти кажа как да се свържеш с него, но след това повече никога няма да повдигаме въпроса, окей?
През онази нощ Блейк измисля Блейк. По името на Уйлям Блейк, който е прочел, след като е гледал „Червеният дракон“ с Антъни Хопкинс, и е харесал едно негово стихотворение. „И се хвърлих в опасния свят, безпомощен, гол, пищящ / като изскочил от облака демон.“ Пък и Блейк, от black и lake, черен и езеро, бива си го за име, и още как!
Още на другия ден един американски сървър получава електронния адрес на някой си blake.mick.22, създаден в уебкафе в Женева, а Блейк купува, плащайки в брой, използван лаптоп, стар „Нокиа“ с предплатена карта, фотоапарат и телеобектив. Така екипиран, бъдещият готвач изпраща на мъжа от бара адреса на въпросния Blake, „без гаранция, че е още валиден“, и зачаква. Три дни по-късно получава завързано послание, в което си личи, че мъжът не му се доверява. В следващите разменени мейли мъжът задава въпроси, търси някакво слабо място, понякога оставя да измине един ден, преди да пише. Блейк говори за мишена, логистика, срок на поръчката и успява да го успокои. Накрая се споразумяват, Блейк поисква половината сума предварително – тя вече съдържа четири нули. Когато клиентът уточнява, че причините за смъртта трябва да изглеждат естествени, Блейк удвоява хонорара и изисква срок от един месец. Вече напълно убеден, че си има работа с професионалист, мъжът приема всички условия.
За пръв път му е и Блейк импровизира. Проявява предпазливост, находчивост, изпипва всички подробности. Толкова филми е гледал. Изобщо не си представяте колко много дължат наемните убийци на холивудските сценаристи. Още от самото начало на кариерата си Блейк ще получава парите за поръчката и информацията за договора в найлонова торбичка, оставена на определено от него място, автобус, заведение за бърза закуска, строителен обект, кошче за боклук, парк. Ще избягва твърде пустите зони, където ще се вижда само той, и твърде многолюдните места, където няма да види когото трябва. Ще бъде там часове по-рано и ще наблюдава околностите. Ще слага ръкавици, качулка, шапка, очила, ще си боядисва косата, ще се научи да носи перука, да си сплесква бузите, да ги издува, ще притежава десетки автомобилни номера, от всички страни. С времето ще овладее хвърлянето на ножове, с половин завъртане или с пълно завъртане в зависимост от разстоянието, ще се научи да прави бомби, да извлича неоткриваема отрова от медуза, да разглобява и сглобява за секунди браунинг 9 мм, глок 43, ще иска да му плащат и ще си купува оръжие с биткойни – непроследимата криптовалута. Ще си създаде сайт в дълбоката мрежа, а тъмната мрежа няма да има тайни за него. Защото от интернет можеш да научиш абсолютно всичко. Достатъчно е да потърсиш.
И така, мишената му е мъж на около петдесет години, Блейк има снимката му, знае името му, но решава да го нарича Кен. Да, като приятеля на Барби. Добър избор: Кен не му говори за човешко същество.
Кен живее сам и това е добре, казва си Блейк, защото, ако беше женен с три деца, трудно щеше да намери удобен случай. И все пак на тази възраст няма много варианти на естествена смърт: автомобилна катастрофа, изтичане на газ, сърдечна криза, падане. И точка. Да повреди спирачките или кормилното управление, Блейк не знае как, нито как да се снабди с калиев хлорид, за да предизвика сърдечен арест; задушаването с газ също не го вдъхновява. Значи падане. Десет хиляди смъртни инцидента годишно. Главно с възрастни, но все ще го измисли някак. Кен наистина не е атлет, но ръкопашен бой не се предвижда.
Кен живее в тристаен партерен апартамент близо до Анмас. В продължение на три седмици Блейк наблюдава и планира. С получения аванс си е купил на старо камионетка рено, обзавел я е с най-необходимото – седалка, дюшек, резервни батерии за осветлението – и се е установил на пуст паркинг, разположен на височина, от която има панорамен изглед към сградата. Кен всеки ден излиза към осем и половина, преминава швейцарската граница и се връща от работа към деветнайсет часа. През почивните дни понякога го посещава жена, учителка по френски в Бонвил, на десет километра оттук. Вторникът е най-рутинният ден, най-предвидимият. Кен се прибира по-рано, излиза веднага, за да отиде на фитнес, връща се след два часа, прекарва в банята около двайсет минути, после вечеря пред телевизора, постоява пред компютъра и си ляга. Така че нека да е във вторник вечер. Изпраща на клиента си мейл: „Понеделник, двайсет часът?“. Според договорения код това е един ден по-рано и два часа по-рано от истинския момент. Така поръчителят ще си осигури алиби за вторник, двайсет и два часа.