„Пробуждането” - светът след Оруел през погледа на Лоран Гунел

 

„Животът е неустоим и поддържа у нас повече или по-малко съзнателно желание за безсмъртие.“ 

 

Така започва „Пробуждането“ (Колибри, превод Росица Ташева) на Лоран Гунел, един от най-четените френски автори, чиито творби се занимават с фундаменталния въпрос как да придадем смисъл на живота си.
Повечето от книгите на Лоран Гунел съчетават романовия сюжет с популярната психология. Не и тази, която държите в ръцете си. „Пробуждането“ не ни учи как да живеем по-добре. Тази книга ОБВИНЯВА. Обвинява онези, които манипулират всички нас: едрия бизнес и многонационалните компании, правителствата и народните избраници с активното съучастие на медиите. Няколко ситуации, колкото измислени, толкова и напълно възможни, ако не и вече съществуващи, ни пренасят в един откровено оруеловски свят, свят на манипулациите. Ще се пробуди ли главният герой Том и дали ако това стане, няма да е твърде късно? Авторът предупреждава, че в „Пробуждането“ се съдържат собствените му ключове за декодиране на някои събития, които според него не са никак безобидни: „За да избегна всяка двусмисленост, държа веднага да уточня, че в книгата не става дума за антиковид ваксините… Те просто не са темата на тази книга. Съсредоточих анализа си върху… всичко останало. Затова пък всички исторически препратки са истински, както и споменатите икономически теории и психо-социологически изследвания.“
Роден през 1966 година, Лоран Гунел е прочут френски писател и психолог, преподавател в Университета в Клермон-Феран, експерт по личностно развитие и невролингвистично програмиране, чиито книги са бестселъри в цял свят, включително в България. Опитът му на изследовател на човешкото поведение, пътешественик и консултант е въплътен в романи като „Човекът, който искаше да бъде щастлив”, „Бог пътува винаги инкогнито”, „Обещавам ти свобода”, „Денят, в който се научих да живея”, „И ще откриеш съкровището в теб“. Повечето книги на Гунел съчетават романовия сюжет с популярната психология, таланта на писателя със знанията на учения. По един ясен и достъпен начин авторът ни запознава с някои основни страни на човешката психика, опирайки се на конкретни случаи, колкото измислени, толкова и близки до всеки от нас. Следва откъс.

Няколко думи за книгата… Получих вдъхновение за написването на тази история, като наблюдавах отблизо ситуацията, която изживяваме всички ние, откакто COVID-19 се разпространява по Земята.
В романа се спирам на моите лични ключове за декодиране на някои събития, които според мен не са никак безобидни.
За да избегна всяка двусмисленост, държа веднага да уточня, че в него не става дума за антиковид ваксините. Не съм лекар, още по-малко епидемиолог и не съм компетентен да изразявам мнение по въпроса. Той просто не е темата на тази книга.
Съсредоточих анализа си върху… всичко останало.
И накрая, всички исторически препратки са истински, както и споменатите икономически теории и психо-социологически изследвания.
Лоран Гунел

1

Всичко започна в деня, когато един прочут лекар, изтъкнат учен и личност, високо оценявана от медиите, обяви, подкрепяйки твърденията си с доказателства, че всяка смърт преди навършване на 120 години е преждевременна.
Беше есенна утрин и по ветровитите алеи на градските градини умираха милиони листа, полетели отчаяно от дърветата, преди да паднат на земята, където, излезли на разходка, безсъвестни граждани ги тъпчеха без капка уважение.
Информацията се разпространи сред населението като взривна вълна. Първо породи голяма надежда, всеки взе да си мечтае да се наслади на толкова дълъг живот. Животът е неустоим и поддържа у нас повече или по-малко съзнателно желание за безсмъртие.
После, доста бързо, се наложи всеки да си даде сметка, че дори ако гените ни отпускаха това потенциално дълголетие, произшествията и болестите успешно ни го отнемаха – реалната продължителност на живота в страната беше около 80 години, малко повече за жените, малко по-малко за мъжете.
Тогава ни остана горчивината на безсилието и едно дълбоко чувство за несправедливост – питахме се защо сме лишени от близо четиресет години допълнителен живот… Малко по малко започнахме да възприемаме това дълголетие като наше право, като нещо, което ни се дължи.
С въпроса се зае правителството. Президентът взе думата по телевизията и обяви, че възнамерява да се справи с проблема. Че по негова инициатива се създава Съвет за защита на нацията, съставен от президента, министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на отбраната, министъра на вътрешните работи, както и от представители на големите обществени здравни институции. Съветът за защита на нацията щял да се събира толкова често, колкото е необходимо, най-вероятно веднъж седмично, за да обсъжда положението, да взема съответните решения и да определя мерки за излизане от тази непоносима ситуация.

Много скоро журналистите се опитаха да научат какво се е говорило на тези събирания, както правеха всяка седмица след заседанията на Министерския съвет. Всеки от тях имаше достъп до един или друг министър, който off record с удоволствие споделяше някоя информация, за да си осигури благоразположението на журналиста – при случай той щеше да му върне услугата.
Но този път струпаните пред вратата на Елисейския дворец журналисти останаха с пръст в устата. Членовете на Съвета излязоха един по един, със сериозен вид, изправена глава, с поглед, впит в някаква далечна точка, и останаха съвършено мълчаливи, съвършено неми. Беше нещо невиждано. Невъзможно да ги накараш да направят каквото и да било изявление, да изтръгнеш и най-малката информация. Нищо. Защо? Защото това беше Съвет за защита на нацията, както бе решил президентът, и всеки член бе длъжен да спазва най-строга тайна. И най-малкото изтичане на информация щеше да му коства седем години затвор.
Но защо Съвет за защита на нацията по такъв въпрос? – запита се тогава един журналист. Получи отговора, когато си припомни речта на държавния глава по телевизията.
Страната е във война, бе заявил президентът.
Във война срещу Смъртта.

2

Да водиш война не е проста работа и президентът прибегна до услугите на един американски консултативен кабинет срещу близо един милион евро на месец.
Някои се запитаха: нямаме ли в страната компетентни консултанти, та трябва да се обръщаме към чуждестранни? Други отбелязаха, че точно този кабинет бе съветвал президента в предизборната му кампания, без да фактурира хонорар. Не беше ли това начин да си върне услугата с парите на данъкоплатците?
Аз лично отказвах да обръщам внимание на тези злословия. Не можеш да попречиш на злите езици да говорят, но можеш да не ги слушаш.
Спомням си първото изявление на президента, което бях чул на запис. Статусът ми на млад инженер ме задължаваше да работя до късно всяка вечер, когато най-голямото ми удоволствие беше да се просна на мекия диван с нещо за хапване и да гледам телевизия на огромния екран на апарата ми. Тогава забравях всичко друго и се оставях да ме погълнат образите на един информационен канал, който предлагаше актуални новини от всички точки на планетата.
Президентът обяви, че първата битка ще бъде срещу най-несправедливата смърт – тази, която настъпва внезапно при пътните произшествия. И това, защото за части от секундата сте се разсеяли, допуснали сте малка грешка или, което е още по-лошо, станали сте жертва на чужда грешка. Повече от три хиляди загинали и седемдесет хиляди ранени всяка година. Национална катастрофа, която засяга и другите страни – стотици хиляди загинали и милиони ранени по света. Планетарна касапница. Трябваше да се действа. Спешно.
По телевизионните канали започнаха да предават ужасяващи репортажи. Видяхме пожарникари да разрязват ламарината на обърнати и деформирани от сблъсъка коли, за да извадят отвътре ранени или агонизиращи хора. Гледахме как парамедиците от Спешна помощ се опитват да върнат към живот хора в безсъзнание и с покрити със синини лица. Чухме свидетели да разказват за преживения ужас, за физическата и психическата травма. Други споделяха как по чудо са оцелели. Всеки ден телевизиите внасяха своята лепта от репортажи и свидетелства.
Медиите започнаха всекидневно да обявяват броя на жертвите от предишния ден, броя на приетите в болница ранени, броя на умиращите в реанимациите. Човек не можеше да пусне радиото или телевизията, нито да разтвори вестника, без да бъде погълнат от тази брутална, вледеняваща, безмилостна информация. Непрекъсната информация.
При всяко съобщение имах чувството, че смъртта се приближава още малко до мен, че ме дебне, обгражда ме, застрашава ме в самата ми плът.
Започнах да гледам колата си другояче. Аз, който си я обичах заради красивия ѝ дизайн и комфорта ѝ, аз, който винаги бях гледал на нея като на инструмент на свободата ми, се научих да не ѝ се доверявам, да съм винаги нащрек, да имам винаги едно наум, подозирайки я, че може да причини гибелта ми. Постепенно започнах да се боя от нея. Една сутрин, докато слизах към подземния паркинг с неговата обезпокоителна атмосфера на изолираност, забелязах моето пежо стаено в полумрака като враг в засада. Металът на марката леко проблясваше – ревящият лъв сякаш се готвеше за скок. До нея беемвето на съседа ми с решетка, подобна на челюст на акула, изглеждаше готово да ме погълне. Малко по-нататък емблемата на един ягуар ме фиксираше с всевиждащите си очи, с паст, отворена към ужасяващи застрашителни нокти. Никога не бях осъзнавал това, което сега биеше на очи и ми изглеждаше повече от очевидно: автомобилите носеха смъртта в самото си ДНК…