Книжен ъгъл

– Знаеш ли нещо повече за този Ито? Жив ли е още?
– Проверих официалната онлайн база данни на щата. В нея няма смъртен акт, но е възможно Ито да не е починал в Ню Джърси. Открих още, че е живял в Трентън. Имам адреса му там. Къщата е собственост на сина му, Теди Винченцо.
– Възможно е Теди да е наследил къщата, което означава, че не е изключено баща му наистина да е мъртъв. Да не е обичал студените зими в Джърси, да се е преместил във Флорида и там да е приключил земният му път. При това положение ще ти бъде трудно да го откриеш, Пайн.
– Но мога да говоря с негови роднини. Да науча нещо полезно.
– Стига те да пожелаят да говорят с теб. Къде е този Теди Винченцо?
Пайн въздъхна.
– В затвора във Форт Дикс.
– Да... крушата не пада по-далече от дървото. Но поне е в Джърси. В Трентън ли искаш да отидеш сега? Затова ли ми се обади най-после? – В гласа на Добс про­звуча остра нотка, но Пайн не се впечатли особено.
– Не виждам друг вариант.
– Така ли? Май не сме на едно мнение по този въпрос, Пайн.
– Трябва ми още малко време. Забавих се заради убийствата, които разследвах. Ако не бяха те, щях да постигна по-голям напредък.
– Искаш да кажеш, че макар да си била в отпуск, си продължила да работиш като федерален агент?
– Точно така.
– Съгласен съм с теб, Пайн – заяви Добс, за нейна изненада. – Свърши страхотна работа, както вече споменах. Ако зависеше от мен, щях да ти отпусна толкова време, колкото ти е необходимо, но въпреки че съм шеф на ФБР в Аризона, аз също си имам началници, и то до­ста. Някои хора в Бюрото вече недоволстват.
– Не подозирах, че съм толкова популярна – отвърна рязко Пайн. – И кой се оплаква?
– Ще започна с двамата агенти, които пратих в Шетърд Рок да те заместват, макар че си имат достатъчно работа. Те не са никак доволни от ситуацията, защото ти може да си свикнала да действаш без партньор и без подкрепата на Бюрото, но те не са. Освен това трябваше да изпратя и секретарка, понеже Каръл е с теб. И макар че живеем в двайсет и първи век, фактът, че си... нали се сещаш...
– Фактът, че съм жена, кара онези двамата да си мислят, че не ставам за агент?
– По-скоро, че се радваш на специално отношение... което си е така, в интерес на истината. Още куп хора подхвърлят, че и те имат проблеми, но това не им пречи да стават рано и да ходят на работа всяка сутрин. Защо тогава това да не важи и за теб?
– Вие ми казахте да приключа с тази история, ако искам да остана в Бюрото – сопна се Пайн. – Единственият начин да го направя е, като открия сестра си!
Блум постави ръка на рамото на Пайн, за да я успокои.
– Разбирам, че си ядосана, Пайн, но не забравяй с кого, по дяволите, разговаряш!
Атли си пое дълбоко дъх.
– Трябва ми още малко време, сър. Само още няколко дни.
Добс мълча толкова дълго, че тя започна да се опасява да не е затворил.
– Трентън, Ню Джърси, а?
– Да – отвърна тихо тя.
– Странна работа... Започнах в Трентън преди повече години, отколкото мога да си спомня. Тогава градът преживяваше трудни времена. И сега е същото. – Добс замълча и после добави: – Добре, още няколко дни. Ако се нуждаеш от помощ или информация, звънни на колегите там и кажи, че се обаждаш от името на Клинт Добс. Няма да ти повярват, но ще повярват на мен, когато им кажа, че това е самата истина.
Пайн се обърна към асистентката си с широко отворени очи.
– Не го очаквах...
– Нито пък аз, Пайн. Току-що ми хрумна. Но искам да бъда пределно ясен: трябва да приключиш този случай и да се върнеш на работа. Разбра ли ме? Бюрото ти плаща заплата, за да работиш за него. Знам, че ти казах да разследваш отвличането на сестра си, за да се пребориш с демоните от миналото, но в крайна сметка проб­лемът си е твой, а не мой. И не мога да се занимавам само с теб. Отговарям за няколкостотин агенти и всеки има някакъв проблем. Ясно ти е, нали?
– Да, сър. Напълно. И съм ви много благодарна. Благодаря ви за...
Но Добс вече беше затворил.
Пайн бавно свали телефона си.
– Дръж се, Ню Джърси, идваме!

2

След два дни Пайн шофираше взетата под наем кола в едно от работническите предградия на Трентън. И си мислеше какво ли ще каже на Антъни Винченцо, Тони, който понякога отсядаше в къщата на баща си Теди, който пък очевидно я бе наследил от своя баща Ито Винченцо. Пайн не искаше да си губи времето с неизбежните бюрократични процедури, съпътстващи намерението да посети Теди Винченцо в затвора. Тя бе готова да го направи, но само в краен случай. Тони бе далеч по-удобен вариант. Но пък нервите ѝ бяха така опънати, че ако Тони откажеше да ѝ помогне, тя като нищо можеше да го застреля.
Като внук на Ито Винченцо, Тони може би знаеше нещо за дядо си – например къде да го намери, ако още е жив.
А така Пайн можеше да открие сестра си. Нали тъкмо това бе причината да дойде в Трентън? Пътят към разкриването на истината за случилото се с Мърси се оказа прекалено дълъг и мъчителен и в някои дни крайната цел ѝ се струваше толкова недостижима, колкото и изкачването на Еверест. Но сега Пайн най-после бе постигнала пробив в разследването и нямаше да се откаже. И ако трябваше да отдели още няколко дни, добре, щеше да го направи. Желанието да открие сестра си бе пламнало с нова сила след онази среща с педофила, отвлякъл момиче в Колорадо. Заради гнева, подхранван от спомена за отвличането на собствената ѝ сестра, Пайн наруши всички правила на Бюрото и едва не преби мъжа до смърт. Тогава Клинт Добс ѝ даде ултиматум: да реши личните си проблеми, свързани с изчезването на Мърси, или да си търси друга работа. Сега обаче Атли Пайн не се нуждаеше някой да я мотивира – нито Добс, нито който и да било друг. Беше готова да размени кариерата си във ФБР срещу издирването на сестра си.
Това означава, че ако не науча какво се е случило с Мърси, ще трябва да се откажа не само от работата си. Ще трябва да се откажа от целия си живот до момента.
След като направи това признание пред самата себе си, Пайн изпита едновременно чувство на страх и усещане за свобода. Паркира на улицата, на която се намираше скромното жилище на Винченцо, но не пред него, а през три къщи, които по нищо не се отличаваха една от друга. Носеше си глока като основно оръжие и по-малката берета нано в кобур на глезена като резервно, в случай че нещо се обърка, както често се случваше в работата ѝ.