Бунтарката Ойя Байдар и „Този великолепен живот“

 

Какво ли се крие зад блясъка на великолепния живот? Какви ли непризнати падения са маскирани под усмивките на лъчезарните лица? Накъде повлича човек сблъсъкът му с истината кой всъщност е той? 

 

На тези въпроси търсят отговор героите в „Този великолепен живот“. Оперна примадона, завладяла световните сцени с невероятния си глас, истинска Дива... Учител по музика, страстен колекционер на снимки, изрезки от вестници, записи... Млада жена, която тръгва по следите на своята майка... И една потулвана десетки години тайна, изплувала от куп захвърлени на битпазара стари снимки... Мъгляв, мрачен отрязък не само от живота на Дива, а и от близката история на Турция. За "Този великолепен живот" (Ерго, превод Ина Филипова) авторката споделя, че е най-доброто ѝ творение с оглед на писателската техника, а в друго интервю признава: „...писах го с такъв трепет, както първата си книга“. Без да е биографична, книгата е основана върху реалното запознанство на писателката с Колекционера, който я боготвори. А чрез образите на майката и дъщерята тя ни повежда в дебрите на човешката душа, из които се лутаме със затаен дъх, докато се изправим накрая сами пред въпроса: „Ами аз? Познавам ли се – кой съм, откъде съм дошъл на този свят, какъв съм?“.

Ойя Байдар (р. 1940, Истанбул) издава първия си роман „Деца, забравени от бога“ като 17-годишна ученичка от Френския девически колеж, заради което е изключена. По-късно завършва социология в Истанбулския университет, преподава като асистент. Упоритото отхвърляне на докторската й дисертация става повод за провеждането на първата по рода си студентска протестна окупация на ВУЗ. Като синдикалистка, социалистка и член на ТРП тя бива арестувана неведнъж, а след два военни преврата – принудена да напусне страната. 12 години живее в Германия, преживява падането на Берлинската стена. Рухването на социалистическата система я подтиква през 1991 г. да създаде повестта „Сбогом, Альоша”. През 1992 г. се завръща в Турция и се отдава на писателска и изследователска дейност. Художественото ѝ творчество досега обхваща осем романа и една повест, пет от които отличени с престижни в Турция литературни награди. Днес книгите ѝ са преведени на 15 езика. През 2014 г. Ойя Байдар беше почетен гост на литературния фестивал „Пловдив чете” с четирите си преведени у нас романа „Портата на греха“, „Изгубеното дар слово“, „Котешки писма“ и „Остана топлата им пепел“. Следва откъсл

Така се срещнахме за пръв път. После… пътуването с колата до лятната му къща. И ето ни в стаята на Колекционера.
Първото нещо – никога не го забравих! – бе миризмата, която остана просмукана в ноздрите ми за дълго време – миризма на изсъхнали листа, изгоряла хартия, разтопена гума и прахоляк. „Това момиче надушва като куче” – казваше майка ми. Безкрайно чувствителна съм към миризмите. Мириса на кръв например изобщо не мога да понасям. Казват, че кръвта не миришела, но това е лъжа - мирише, пронизващо! А уханието на ореховото листо, прясно окосената трева и детелината не бих заменила и за най-скъпите парфюми. Офицерска дъщеря съм, детството ми премина по планини и баири, заради това е сигурно.
После… Процедената през полуоткрехнатите щори бледа, призрачна светлина. И широките рафтове, прилежно наредени, един зад друг, един над друг, чак до тавана, както в библиотеките. На земята - струпани на купчини до колене стари вестници, списания, афиши, банери. По рафтовете – кутии: десетки, а може би и стотици кутии. В единия край – наредени една върху друга плочи, дискове, касети с музика. Педантичен порядък сред хаотичния на пръв поглед безпорядък.
- Ето това е! Тук е всичко. Цялата история, всички епизоди. Ето, вижте, Вие, и Вие сте тук!
Мравки ме полазват по гърба, студено ли стана? Моментално се примъквам, полекичка, към стоящия до мен шофьор. Върху дървената маса: ножици, лепила, целофани, пъстри картони, разноцветни пликове и в един буркан – хиляди тънки ластичета. До масата – стол, повдига го, грижливо избърсва праха по него.
- Заповядайте, не се измъчвайте така, на крак! Знам, след великолепните мебели, които красят Вашите салони, тук едва ли ще се почувствате спокойна. По-рано имах два удобни фотьойла, но заемаха много място и ги преместих в малката стая. Ако желаете, ще ги донеса, веднага.
- Няма нужда, по-здравословно е да се седи на стол. Между другото откъде го измислихте, че мебелите ми са великолепни? В дома ми всичко е с изчистени линии и олекотено. Многотията на вещите ме дразни, действа ми потискащо.
- От снимките ви, Кралице – има снимки, правени във Вашия дом. Картините по стените, фотьойлите с изящната дърворезба, испанските бюфети с изрисуваните по вратичките им красиви рози, персийските килими на пода…
- Боже мой! – опитвам се да прикрия смеха. – Това са снимки, щракнати за някои издания най-вероятно пред декори за сцена или на специално подбрани места! Вкъщи никога не е имало лъскави мебели, и килими няма, защото ми причиняват алергии, отразяват се зле на гласа ми.
В сумрака на стаята виждам как по лицето му се спуска сянка, устните му се свиват като на готово да се разплаче дете. Понечва да каже нещо, но се отказва и млъква. Опитва се да постави малката възглавничка, която стиска в ръце, зад гърба ми.
- Все пак сложете, моля Ви, възглавничката зад гърба си, иначе ще ми стане много мъчно.
В същото време измъква изпод масата някаква табуретка и я поднася на шофьора:
- Не стойте и вие прав, седнете, моля.
Иначе ще ми стане много мъчно… толкова много пъти щях да чуя тези думи в предстоящите дни… И това свиване на устните като на готово да се разплаче дете… Всеки път, когато изстрелвах поредния куршум към измислената в главата му история…
- Странен човек! – прошепва ми шофьорът, когато той излиза от стаята, за да запари чая.
Поглежда ме така, сякаш иска да ми каже: „Съвсем откачен!”. Ясно, че тревогата му не се е изпарила, все посяга с ръка към задния си джоб.
- Безобиден е според мен, живее в своя измислен свят!... Фантазьор на истории. Не си заслужава да се притеснявате.
- Докато чаят се запари, ще Ви приготвя снимките – казва на влизане.
Веднага посяга към една от кутиите на най-близкия до масата рафт. Съвсем различна е от другите наредени там кутии – тази е по-голяма, облепена с лъскава червена хартия. Наблюдавам го как не бърза да я отвори, как се опитва да усети тръпката от мига на изчакването. Внимателно вдига капака, ласкаво поглажда тестетата със снимки, прихванати с ластичета, за да не се разпръсват, пръстите му се заравят с изкусни, сръчни движения сред тях, изваждат едно, увито в пелюр, с тридесетина-четиридесет снимки, които нарежда една по една на табуретката пред мен…
- Ето го, Вашето детство… Вашето прекрасно детство!
Гледам си детството - все едно на снимките не съм аз. Моето далечно, чуждо, забравено детство. Любителски, повечето 6х9 см, леко пожълтели, черно-бели, с нащърбени краища. Баща ми ги е правил с фотоапарата си „Цайс Икон”, толкова се гордееше с него. Има и няколко големи снимки, от фото „Сабах” или фото „Канцлер”. На всеки мой рожден ден, ако се случеше да сме в Истанбул, ме издокарваха като кукла и ме водеха при фотограф. Ако се намирахме в някой малък анадолски град, отивахме при местния фотограф. Поколението на баща ми се увличаше по фотографията. Щом правиш снимки и те снимат, значи си „в крак с модата”, така казваше мама… Според мен това запечатване на мига беше начинът да се обезсмъртиш за „в бъдеще”, да оставиш някаква следа от себе си. Помня какво голямо значение отдаваше баща ми на запазването за „в бъдеще”, на всяко сътворено нещо, предназначено да остане „в бъдеще”. След първия ми концерт той ме прегърна, целуна ме по челото и промълви: „Ти си единственото мое творение, което ще оставя за „в бъдеще”. Нищо друго не съм постигнал в живота си”. Учуди ме, и сърцето ми се сви. Големият командир с ордена от Революцията, с лъскавите еполети… Може би тогава го е казал от вълнение, не знам.
- Погледнете тази снимка!… С мечето-играчка в ръце, с рокличката от розов тюл, с панделката, прихванала къдриците… Като принцеса сте!
- Защо решихте, че рокличката ми е от розов тюл? Снимката е черно-бяла.
- Розова е, съвсем бледорозова.
Тази нетърпяща възражение нотка в гласа и мигновено изострените черти на физиономията му ме нервираха. Как така? Откъде този човек ще знае какъв е бил цветът на рокличката ми! Идва ми да го попитам насмешливо: „Да не би вие да сте направили тази снимка или вие да сте ушили рокличката, че да знаете и какъв е бил цветът ѝ?”. Моментално се отказвам. Защото…