„Dirty Side“ на Кирил Нейков - история за пътуване и любов

„Dirty Side“ е историята на едно пътуване и (донякъде) на една любов. Но и нещо повече – социален коментар, упражнение по стил, озъбване. Премиерата е на 14 април от 18 часа в Greenwich Book Center.

Воден от любопитството си към Европа, разказвачът избира за своя ракета носител луксозен круизен кораб, като нощем отработва билета си в задушливите трюмове, а денем обикаля булевардите на Лисабон, Неапол и Ница, имитирайки безгрижен турист. Разказ за жалкото, но и смешно братство на кухненските чистачи, тези „туземци” с каюти под нивото на водата, и за контраста им с американските летовници, танцуващи всяка вечер под шарените крушки на палубата. Два свята, сблъскали се в тясното пространство на кораба – едновременно хотел, старчески дом, Вавилонска кула, плаващ зандан...

Оправдани ли са всички бягства, лошото настроение, безверието на толкова много българи, родени през 60-те и 70-те? Има ли кой да се посмее на краха на мултикултурния модел? Може ли любовта да спаси някого? И изобщо – кой тук е туземецът?

Кирил Нейков (1974) е роден в Плевен, но живее и работи в София. Има магистърска степен по английска филология и е професионален преводач от и на английски език с 20-годишен опит. Интересува се от субкултури, история на XX век, литература и музика. „Dirty Side“ е първият му роман, по който работи девет години. Следва откъс.

На фонокартата имаше снимани борци. Двама приведени един към друг пехливани с тела, намазани, за да блестят. Намирах се в Турция, та не беше за чудене това с борците. Купих си картата като в унес, давайки на мустакатия чичо зад гишето банкнота от 5 долара. Той щял да си ги обмени, да не се притеснявам. Беше ми странно, че изобщо разполагам с долари. В началото ги потърквах между пръстите си, карах ги да шумят, за да повярвам. Сега щях да виждам само тях, да ги усещам как ми издуват джобовете. Отидох в дъното на празния пристанищен терминал и без да губя време, проведох разговорите си. Размазаният крак на единия борец се подаваше от процепа на автомата.
– Бейби, пристигнах, качих се. Всичко е наред. Първите ми впечатления са добри, така ѝ казах.
Казах ѝ също, че я обичам. Това беше вярно, неоспорим факт. Успокоих и майка ми, която остана като гръмната от внезапното ми заминаване. Сега можех да тръгвам.
А бях пристигнал едва вчера. Всичко ми беше съвсем прясно. Денят на голямото откъсване, хаосът по заминаването. В четвъртък ми се обадиха от Компанията преди работа. „Събота сутринта трябва да сте в Истанбул на пристанището. Ще познаете кораба лесно – със сигурност ще е най-големият там.“ И дори ми го описаха криво-ляво. Бял, с единайсет палуби, 180 метра дълъг и не знам си колко висок. Лили беше излязла. Стоях си напълно сам, разположен удобно в ниския фотьойл. Бях почти забравил за тази работа, за въпросните кораби, които те отнасят нанякъде. Все пак, казах си, това не е оправдание... особено след като така любезно настояват хората. Без да се помайвам, казах „Добре, ще бъда там.“ Казах „да“ на авантюрата. Бях на 26, отслужил, без сериозна работа и с една голяма любов на ръцете си – моя единствен капитал. След два часа бях напуснал бачкането си в държавното радио. След шест часа и тя знаеше. Сълзите закапаха през пръстите ѝ и оттам на тротоара. Каза ми, че разбира всичко и че трябва да замина. Не ме спря. Виж, с турската виза имаше усложнения. Дадоха ми да разбера съвсем ясно, че тези неща не стават така... от днес за утре. Пък и Турция имала някакъв празник точно в този ден, всички чиновници почивали. Все пак постигнах своето с малко помощ от високо място. Една енергична лелка от министерството на транспорта, с която ме свързаха от Компанията, задейства арсенала си от връзки. Може би я връхлетя симпатия – собствената ѝ дъщеря се трепела по корабите, както ми сподели в момент на слабост. Мисълта за това я покруси, чак се лашна към прозореца... трябваше да се подпре. На следващия ден застанахме на опашката пред консулството. В поза на осъден, с картонче в ръка, зачаках да дойде и моят ред. Когато най-сетне приключих, скочихме в едно такси, за да стигнем час по-скоро до автогарата. Имахме време дори за кратко сбогуване. Не мога да кажа, че беше леко. Двигателят вече работеше и през боботенето трябваше да си кажем всичко, за три минути. Гърлото ми бе блокирало, можех само да я гледам, да пипам лицето ѝ. Тя ми беше всичко, откъдето и да го погледнех. Беше тъжно, направо трагично това наше разделяне сред локвите мазут и купчинките мръсен сняг. Както и да е, овладяхме ситуацията, аз и моето момиче. По изрично настояване на шофьора трябваше да се кача. Тя седеше отвън с повдигнати вежди и ръка върху устата. Усещах, че ми вярва, че беше с мен в това приключение. Но беше тежко въпреки това. Когато потеглихме, тя тръгна редом с автобуса, а щом той набра скорост след завоя, започна да тича, махайки ми с дългата си бяла ръка. Вече плачеше. Още преди кафявото ѝ кожено яке да се стопи напълно някъде зад нас, аз също заплаках. След това се успокоих. Беше 9 март 2001-а, петък.

* * *

Положението бе следното: след серия интервюта и разговори по телефона ме одобриха за чистач в голяма американска фирма за ваканционни пътувания по море. Световната туристическа индустрия имаше нужда от мен, а и аз си бях наумил да видя широкия свят, така че набързо се оказах страна по трудов договор с Romantic Cruises Ltd., надлежно учредена в Маями. Не знаех дори накъде ще отплува „моят“ кораб, но бях твърдо решен да се кача на него, пък каквото ще да става. Осланях се на добрия си късмет, както пилотът – на болида си, тестван стотици пъти, преодолял хиляди завои, един от друг по-гнусни, по-хлъзгави... Пътувах с малко, да не кажа никакъв багаж: 3-4 тениски, резерва боксери и чорапи, фотоапарат „Смяна 8“, аналгин, четка за зъби, бръснарски принадлежности, любима снимка на Лили и един роман на Мишел Турние. Имах и куп бумаги, разбира се, между които един фалшив сертификат за преминат моряшки курс. Преценявах шансовете да ме върнат заради тая глупост, леко размазана под ламината, докато летяхме по Цариградско. Бях впечатлен как българската реч внезапно секна след Пловдив. От Тримона се качиха цял билюк жени с изявено турско самосъзнание и с българския се приключи. Това ме устройваше. Извадих един сандвич. Бях сам на две седалки, предвид ограничения брой кандидати за нощен рейд към Босфора. До мен кротуваше късметлийската ми пътна чанта в синьо и червено, която от време на време потупвах ласкаво за кураж. Пътувах си в пълен комфорт, отпивайки от чая, като хвърлях по едно око на турските шоупрограми, които пускаха на прашасалото видео. Топобслужване, бих казал... На границата също мина съвсем леко, а и как иначе – с тази моя шарена прясна виза.
С навлизането ни в Турция спътниците ми се оживиха. Тези, които не спяха, си каканижеха усърдно по двойки. На седалките пред мен няколко чифта забрадки непрестанно се появяваха и скриваха зад белия чаршаф на облегалките като в куклен театър. Пристигнахме към три – твърде рано, за да се мотая до определения час за качване на кораба. Голям бързак излезе тоя шофьор. Почнах да се оглеждам нервно из автогарата, докато безброй жени се оттичаха от двете ми страни, нарамили огромни сакове и бохчи. Така се запознах с Емил Пеев, когото изобщо не бях забелязал в автобуса. Каза, че бил тук „по търговийка“. Не ми вдъхна никакво доверие с тясното си лице на лисугер и щръкналата коса. Въпреки това изслушах с интерес идеята му за пренощуване. Знаел един хотел наблизо, където можем да дремнем до сутринта, като си поделим разходите за стаята. Идвал бил много пъти насам, а тоя хотел „Загреб“ направо го чувствал като втори дом. Нямах голям избор, така че смело се тръшнах на задната седалка на таксито, което той привика със сложна система от мимики и подсвирквания. Движението бе спокойно. Гладко се плъзгахме по широки булеварди и надлези, въртяхме се по безумни детелини, напомнящи изоставен лунапарк, отминавахме фабрики, стихнали улици и гигантски реклами на кучешка храна. С други думи, не беше толкова близо, колкото очаквах. Изпълнен с опасенията на бедняка, следях показанията на таксиметровия апарат, където с главоломна бързина течаха някакви седемцифрени суми. В това време моят нов познат обсъждаше с шофьора вечните балкански теми за цените, бачкането и оцеляването най-общо.