„Следобеди с Изабел“ - тайна любов започва в Париж през 70-те

С новия си роман Дъглас Кенеди за пореден път потвърждава майсторството си при създаването на завладяващи сюжети, в които личните събития са повлияни от промените в глобален мащаб

„Следобеди с Изабел“ (Колибри, превод Надя Баева) ни пренася в Париж в началото на 70-те години. Сам, американски студент, среща жена в книжарница. Изабел е загадъчна, красива, по-възрастна и за разлика от Сам има опит с противоречията на любовта. Сам мигом е завладян от нея, но венчалната халка на пръста ѝ го притеснява. Връзката, започнала с редовни срещи, устройвани по правилата на Изабел в малкия ѝ парижки апартамент, прераства в истинска любов, продължила десетилетия. „Следобеди с Изабел“ е роман, който се занимава с въпроса какво търсим за себе си, какво откриваме и с какво се примиряваме. Показва как любовта, изчистена от суетнята на ежедневието, може да се превърне в страст до живот.
Дъглас Кенеди е роден през 1955 г. в Ню Йорк. Следва в Дъблин, Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа. По-късно е поканен за ръководител на един от най-престижните ирландски театри – „Аби“. Тогава започва да пише. През 80-те години излиза романът му „Живот назаем“, който му осигурява постоянно място сред най-продаваните автори. Книгите му са преведени на десетки езици, а през 2006 г. той получава най-високото литературно отличие на Франция - кавалер на Ордена за литература и изкуство. Със способността си да пише увлекателно и същевременно разтърсващо за необятната самота и безизходицата на съвременния човек, с усета си за абсурдното, обогатен от сарказъм и майсторско боравене с езика, американският автор гради сюжети, в които действието препуска шеметно, но в същото време характерите са плътни и достоверни, многопластови и психологически обосновани. Следва откъс.

Преди Изабел не знаех нищо за секса.
Преди Изабел не знаех нищо за свободата.
Преди Изабел не знаех нищо за Париж – където сексът и свободата са две безкрайни теми.
Преди Изабел не знаех нищо за живота.
Преди Изабел...
Съзряна в онова огледало за задно виждане, наречено възпоминание...
Преди Изабел бях само момче още.
А след Изабел?
След „преди“ и преди „след“... това е тъканта на всички истории. Особено онези, включващи интимни дела.
А с Изабел винаги всичко бе интимно.
Дори когато нямаше следобед на преплетени тела.
Следобедите и Изабел.
Голямата константна траектория на тази малка история, която за мен бе голяма. Защото това е историята на моя живот. Всички съдби са преходни повествования. И тъкмо това прави моя разказ, вашия разказ, нашия общ разказ толкова съществен. Всяка човешка съдба има своята си тежест, колкото и периферна да изглежда. Всеки живот е сам по себе си роман. И ако е писано, във всеки живот ги има следобедите с Изабел. А там всичко е възможно и безкрайно – и шеметно като при пясъчна буря в Сахара.
Следобедите и Изабел.
Съчетанието, което ме отведе до най-неуловимото от всички състояния: Щастието.

Париж. За пръв път го видях, като бях на двайсет и една. През 1977 година в осем и петнайсет сутринта според ръчния ми часовник. Три минути по-късно минах под часовника в стил ар деко над обширното студено пространство на Гар дю Нор.
Януари в Париж. Всичко е черно и бяло, обгърнато от безкраен мрак. Бях слязъл от нощния влак от Амстердам. Осемчасово пътуване, накъсано от мимолетни подремвания в седнало положение в препълнен вагон. През целия път на юг пространството между ушите ми си остана замъглено от изпушената незаконно цигара с трева на изпроводяк в кафе на Принсгранц. На входа на метрото имаше малка пекарна, където затулих глада от прекараната без храна нощ с кроасан и късо и силно черно кафе. В съседство с нея имаше магазинче за тютюн и цигари. С три франка си купих пакет „Кемъл“ и цял ден пушене. Мигове по-късно се присъединих към чакащите влака по Линия 5 и с упоение се отдадох на първата си за сутринта цигара.
Метрото. В този ранен утринен час все още имаше пространство за мърдане в един от вагоните. Всички издишаха облачета пара. Метрото от онова време: натрапчив мирис на горящи дърва и на невидели дезодорант подмишници. Мътна флуоресцентна светлина, хвърляща аквамаринови отблясъци върху дървените пейки. И надписи, подканващи те да отстъпиш мястото си на инвалид от войната.
Имах адрес на хотел в Жусю. Пети район. Недалеч от Ботаническата градина. Хотел с половин звезда и цени като за половин звезда: четиресет франка за нощувка. Шест американски долара. Това ми оставяше по още четиресет франка на ден за хранене и хидратиране, да ходя на кино, да пуша цигари, да седя по кафета и...
Нямах идея как да приключа това изречение. Действах без предварителен план или някаква обмислена стратегия. Току-що бях завършил един от щатските университети в американския Среден запад. Вече бях приел стипендия в юридически институт, който гарантираше на възпитаниците си чиста траектория към висшите ешелони на обществения живот.
Фактът, че похарчените от татко пари за образованието ми сега можеха да бъдат оправдани, означаваше, че бях заслужил най-високата му похвала.
– Справи се добре, сине – каза ми той.
Онова, което не бе добро според неговия светоглед, бе съобщението ми, че след Деня на благодарността, веднага след приключването на семестъра ми, щях да прелетя през Атлантика.
Баща ми. Дистанциран и мълчалив човек. Не чудовище. Не ужасяващо строг в дисциплината. Но отсъстващ. Макар никога да не бе пътувал и в повечето вечери да си бе у дома до 18 часа. Беше застраховател със своя собствена малка компания. Само той и персонал от трима души. Собственият му баща бе бил военен и като станеше дума за него, винаги бе наричан Полковника. Татко ми призна веднъж в рядък момент на откровение – след като майка ми умря от скоротечен рак, – че прекарал цялото си детство в страх от този педант. Татко никога не беше строг с мен – главно по причина, че бях послушно дете и добър ученик. Държах главата си сведена и залягах във всичко с надеждата да угодя на един баща, неспособен да ми покаже обич и нежност.
Майка ми бе стоик. Тиха жена, която преподаваше в училище и бе примирена със съдбата си на студеното съжителство с човека, за когото се бе омъжила. Никога не влизаше в пререкания с баща ми, беше прилежна домакиня и ме отгледа като „добро момче, предназначено за големи постижения“. Мама събуди интереса ми към книгите. Тя ми купи атлас и провокира любопитството ми към света. За разлика от татко ми показваше предпазливи чувства. Усещах нейната обич, макар да бе много премерена. Когато тя се разболя, бях само на дванайсет. Ужасът ми от това, че я изгубих, бе огромен. Между диагнозата и смъртта ѝ преживях шестседмичен кошмар. Казаха ми, че е в крайния стадий на рак едва десет дни преди тя да се раздели с живота. Знаех, че е болна. Но тя слушаше баща ми и все го отричаше, докато финалността на ситуацията не я превзе. Денят, когато ми призна, че няма да е още дълго сред нас, бе последният ѝ вкъщи, тъй като вечерта я откараха в болница в Индианаполис на час път от дома. Дни наред се движех в състояние на безмълвна травма. В онзи петък татко се появи неочаквано в училище, зашепна си с учителката ми и после ми направи знак да си тръгна с него. След като се озовахме навън, ми каза:
– На майка ти ѝ остават броени часове. Трябва да бързаме.
Не си казахме почти нищо по пътя до болницата. Ала като пристигнахме, мама вече бе изпаднала в кома. Татко остави дежурния онколог да оповести официално как няма надежда тя да преживее нощта. Мама така и не излезе от комата. Не можах никога повече да говоря с нея, нито да се сбогувам. Година след смъртта ѝ татко ми съобщи, че ще сключи брак с жена на име Дороти. Запознал се беше с нея в църквата. Беше счетоводителка, също тъй сдържана и отчуждена като баща ми. Към мен проявяваше хладна любезност. Когато заминах за щатския университет като първокурсник, Дороти убеди татко да продаде семейната къща и да си купят нова заедно. В действителност бях облекчен, когато и това мина и замина. Както бях облекчен, че баща ми си беше намерил тази студена жена. Това отмахна от мен напрежението да бъда насреща за него – макар той самият и за една наносекунда да не бе показал някаква потребност от мен. Защото това би означавало да издаде уязвимост пред сина си. А татко никога не би го допуснал. Дороти ме уведоми, че мога да смятам стаята за гости за свой дом. Благодарих ѝ и я използвах по големи празници като Деня на благодарността и Коледа, но иначе пазех разстояние. Татко и Дороти нададоха всички подходящи звуци, когато бях приет в този стожер на правните учебни заведения. Но като човек, настроен подозрително към широкия лош свят отвъд ограничените му рамки на съществуване (никога не бе напускал страната с изключение на кратък период по време на службата му във флота през войната), татко остана крайно недоволен от намерението ми да замина за Париж.
– Това трябваше да бъде обсъдено, сине.
– Ами, ето, обсъждаме го.
Кротко обясних как през всички лета на чиракуване в местна правна кантора, десетте часа седмично редене на книги в университетската библиотека и чрез чинно прилагане на проповядваните от него добродетели на спестовността съм събрал достатъчна сума, че да мога да си позволя няколко месеца живот зад граница. Допълнителният курс, който бях покрил през последните два семестъра, означаваше, че мога да отсъствам от колежа и съответно през това време да не плащам такси.
– Не одобрявам, сине.
Но той не повдигна повече въпроса – особено след като Дороти изтъкна, че току-що съм му спестил няколко хиляди долара, като съм се дипломирал с цял семестър предварително. Татко ме откара на летището във вечерта на заминаването ми и дори ми връчи плик с двеста долара като „подарък за пътуването“. После ме възнагради с една от беглите си прегръдки и ми поръча да му пиша по някой ред от време на време. Неговият начин да ми каже: вече си сам, оправяй се както знаеш. Макар истината да бе: при мен открай време си беше така.