page contents Книжен ъгъл: „Библиотекарката от Сен Мало“ разказва разтърсваща история за саможертва и сила на духа
Предоставено от Blogger.

„Библиотекарката от Сен Мало“ разказва разтърсваща история за саможертва и сила на духа

28.6.22

Сред ужасите на войната една жена се бори в името на книгите и любовта в новата книга от автора на „Приспивна песен в Аушвиц“ Марио Ескобар

 
От автора на бестселъра „Приспивна песен в Аушвиц“ Марио Ескобар на български език излиза „Библиотекарката от Сен Мало“ (Сиела, превод Елена Хаджистоянова-Младенова) – вдъхновяващ разказ за една непоклатима жена, чието смело сърце и воля за живот блестят дори и в най-мрачните часове от историята на Франция.
Базиран на реални събития, романът описва ужаса на Втората световна война през очите на обикновена библиотекарка, готова да извърши необикновени неща в името на любовта и книгите.
Жослен и Антоан се запознават в книжарница и някъде там, сред кожените гръбчета и аромата на хартия, между двамата пламва красива любов, сякаш излязла от страниците на роман. Любов, на която обаче ѝ е писано да бъде засенчена от неумолимо приближаващата война. Защото годината е 1939, а Хитлер току-що е нахлул в Полша.
Скоро след като се женят, Антоан е принуден да замине на фронта срещу немските нашественици, а Жослен – да остане в Сен Мало, за да защити любимата си библиотека и чрез книгите да предложи утеха и насърчение на жителите на китното градче.
След поражението на Франция градът е превърнат в непробиваема крепост. Библиотеките са разграбени, а нацистите съставят специален списък със забранени книги, ценни произведения на изкуството и безброй други творби, които са под заплаха от кражба и унищожение.
Рискувайки да бъде арестувана, Жослен успява да укрие част от хартиените съкровища и всячески търси начини да сътрудничи на Съпротивата. Едновременно с това младата жена отчаяно чака да получи новини от съпруга си, който е отведен в концлагер. А единственият ѝ шанс да му помогне се оказва наглед доброжелателен немски войник, на когото Жослен трябва да избере дали да се довери или не.
Докато бомбите безмилостно падат и осъждат красивото крайбрежно градче на разруха, сред която сякаш и книгите, и хората са обречени, Жослен ще трябва да изпълни мисията си и да съхрани душата на Сен Мало. Един град, който винаги ще остане свободен – докато има кой да поддържа огъня му в сърцето си.
„Библиотекарката от Сен Мало“ е затрогващ разказ за две съдби, завинаги свързани от любовта и литературата; разказ за силата на човешкия дух и способността на думите да спасяват. Ескобар вдъхва живот на окупирания град в шеметна и проницателна проза, пресъздавайки историята на онези, които са жертвали всичко, за да се противопоставят на несправедливостта. Следва откъс.

Сен Мало, 1 септември 1939 г.


Нашият близък приятел Денис Вилньов, най-известният книжар в Бретан, ме заведе до олтара. Антоан и аз се бяхме запознали в книжарницата му преди две години. Докато аз разлиствах първото издание на „Клетниците“, елегантният младеж зад мен се спъна и цяла купчина книги се изля като порой по дървения под от захабени дъски.
Първоначално се засмях, но като забелязах смущението му, се наведох да помогна. Младежът вдигна поглед и очите ни се срещнаха на едва няколко сантиметра. Наситеното синьо ми заприлича на тюркоазеното море, което къпе плажовете на града през слънчевите дни. Живеех от няколко месеца в Сен Мало, учила съм в училище за монахини в Бордо, по-късно в Рен, и съм завършила филология в университета. Не се бях завръщала в градчето от почти десетилетие – след автомобилната катастрофа, в която загубих родителите си, нищо не ме задържаше в Сен Мало, но един от преподавателите ми в Рен спомена, че мястото за помощник-библиотекар се е освободило, и кандидатствах за него без много надежди. Докато прекосявах дългия коридор на катедралата, не успях да сдържа сълзите си. Семейството на Антоан заемаше първите редове, но аз си нямах никого на този свят. Мъката се изпари в мига, в който погледнах лицето на мъжа, когото обичах. Къдравата му тъмнорижава коса падаше върху челото, чертите му бяха нежни, а тънките му устни очертаваха широка и заразителна усмивка.
Церемонията беше семпла и скромна на фона на внушителния параклис на катедралата. Епископът ни венча без много увъртане онзи петък следобед. Влакът ни потегляше за Париж след два часа и ако не успеехме да стигнем навреме, щяхме да изгубим резервацията за спалния вагон и тази за хотел „Риц“ за следващия ден. Заплатата ми на библиотекарка не беше много висока, както и тази на Антоан, който беше сержант в полицията.
На път за изхода поздравих гостите, а в това време Денис беше отишъл за колата, за да ни закара до гарата.
Затичахме се надолу по парадното стълбище и едва бяхме стъпили на тротоара, когато от черните облаци, предвещаващи буря от сутринта, се изсипа такъв пороен дъжд, че преди да се качим в кабриолета, вече бяхме вир-вода. Нашият приятел се втурна да сваля гюрука, вмъкна се отново в старото рено и заподскачахме по павираните улици, излязохме от крепостния град и се отправихме възможно най-бързо към гарата, оставили пристанището зад гърба си.
Денис спря пред входа и извади куфарите ни. Антоан ме вдигна на ръце, за да не стъпя в големите локви по павираната улица, и прекрачихме прага на гарата, все едно беше този на брачно ложе. Втурнахме се като деца към перона. Влакът още сумтеше и изпускаше пара, докато пътниците се бавеха да си вземат последно сбогом, сякаш се бояха, че няма да се завърнат повече. В края на лятото Сен Мало ставаше някак самотен и тъжен. Хилядите летовници, които се наслаждаваха на плажовете му и се възхищаваха на крепостния град, изчезваха всяка година с настъпването на есента.
– Как ви завиждам само! Париж е най-красивият град в Европа!
– Не преувеличавай, Денис, ние няма да се разхождаме по река Сена, „Шан-з-Елизе“ или да посетим величествената катедрала „Нотр Дам“, знаеш го.
– Нали знаеш, че Елисейските полета са запазено място за добродетелните души в древногръцкия свят – отвърна Денис, след като ни помогна да качим куфарите си във вагона. Винаги правеше подобни високоинтелектуални изказвания, сякаш животът и литературата бяха така неразделни, както небето и океанът, когато се слеят на хоризонта.
– Ела с нас – поканих го аз.
– Това е вашият меден месец. „Градът на светлината“ може да почака.
Прегърнахме нашия приятел и точно когато стъпваше на перона, влакът бавно потегли. Отдалечихме се от парапета и му махахме с ръце, обвити в ръкавици, докато той не се превърна в малко петно в далечината.
Когато влакът излезе от гарата, студените и тежки капки на бурята намокриха наново лицата ни. Погледнахме се в очите като онзи първи път в книжарницата и се отправихме усмихнати към нашето купе. Беше спален вагон, но преди да се настаним в него за нощта, решихме да вечеряме нещо и да вдигнем тост с шампанско. Една сватба не е хубава, докато не се чуе звънът на две чаши с пенливо вино.
Заехме последната свободна маса. Седналият до нас военен в напреднала възраст се усмихна, като ме видя в булчински тоалет, макар че беше толкова дискретен, можеше да мине за семпла бяла вечерна рокля от коприна.
– Добър вечер – поздравихме възрастния военен.
– Животът продължава – отвърна той.
Антоан повдигна вежди въпросително, сякаш не разбираше коментара. – Извинете, какво имате предвид?
– Не сте ли чули новините?
Докато чакахме сервитьора, се обърнахме към офицера, приковал вниманието ни.
– Не, оженихме се преди по-малко от час и веднага се качихме на влака – обясних аз, като се чудех какво има предвид.
– Германия току-що нахлу в Полша, изглежда, при престрелка на границата. Ако германците не се оттеглят, Великобритания и Франция ще им обявят война и това би разпалило нов конфликт.