Идиличен островен курорт обещава пълна релаксация и незабравима почивка на посетителите си. Но той крие тъмно минало. Преди години мястото е ловно поле на сериен убиец, а сега се смята за прокълнато. Млада жена е намерена мъртва след фатално падане. Дали това е просто инцидент? Детектив Елин Уорнър се заема да разследва случая. А когато друг гост се удавя, Елин започва да подозира, че нищо не е случайно. Колкото повече рови, толкова повече тайни излизат наяве. Но защо някой би взел на мушка гостите в луксозния курорт? Елин трябва да залови убиеца... преди историята да се повтори.
Дебютният роман на Сара Пиърс „Санаториумът“ бързо се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и оглавява редица класации. С новата си книга „Убежището“ (Ера, превод Росица Тодорова) Пиърс затвърждава позицията си сред най-добрите в криминалния жанр. Следва откъс.
Когато Елин се прибира в апартамента си, от нея се лее пот, влажна ивица маркира тениската ѝ в тъмносин нюанс. Кожата ѝ гори, но не от физическото усилие, а от разговора с Ана, докато се изкачваше обратно по хълма. Размениха малко светски любезности, но Елин знаеше истинската причина за обаждането ѝ. Стийд ѝ се е обадил. Казал е на Ана, че е видял Елин.
– Стийд ти изпрати съобщение, нали?
– Да, притесняваше се...
– Хейлър е, нали? Върнал се е.
Името пулсира в главата ѝ – Хейлър. Хейлър. Това е първият случай, който се заби в съзнанието ѝ като паразит, оголи я до кост. Хейлър уби две млади момичета, вързал телата им под лодка и пуснал двигателят да свърши работата... Тя му позволи да се измъкне, грубо казано, и това я съсипа. Именно случаят Хейлър доведе до продължителното прекъсване в кариерата ѝ, до бързото и жестоко изключване от ЕРТП – Екип за разследване на тежки престъпления. Това беше работата, която Елин Уорнър обичаше, и после започнаха паник атаките и тревожността.
Чак след като откри убиеца на годеницата на брат си в Швейцария, Елин почувства, че мракът, който я преследва, разхлабва хватка. Макар и опустошително, изживяването даде отговор на въпроса, който я измъчваше от месеци – наистина иска да е детектив. Взе решение да се върне, но същото направи и Хейлър. Избрал е възможно най-гадния момент – бавното ѝ напредване към ЕРТП щеше да се превърне в пълзене, изобщо нямаше да я искат близо до...
Устата ѝ взе да лепне, думите излизаха тромаво.
– Мога да се справя със ситуацията, Ана. Ако се върна в екипа, не е задължително да ме включваш, мога да стоя настрани.Тежко мълчание. Ана е смутена.
– Не, не е заради Хейлър. Момчето, което си видяла на плажа, Елин, е изчезнало преди няколко дни. Самоубийство. Вече е било мъртво, когато лодката е минала през него.
Не е Хейлър.
Значи е прибързала, направила е грешно заключение, изпаднала е в паника, както обикновено. Тази мисъл се забива в ума ѝ, но Елин я пропъжда и отключва вратата.
Минава по коридора на апартамента, още не го приема за свой дом, има чувството, че трябва да се отнася внимателно с него като със скъпоценен предмет, който принадлежи на друг, макар да знае, че не е така. Минаха два месеца и вече би трябвало да го чувства като дом.
Вината не е в апартамента, просторен е, красив – част от сграда във формата на полумесец в стил „Регент“ и с изглед към морето. Взеха заедно с Уил големите решения – прост дизайн, естествена палитра, внимателно подбрана мека мебел – ъглов диван, килим от юта, двойно канапе в ярко жълто.
Елин се вълнуваше за всичко, искаше да се поизперчи с промяната, да докаже на Уил, че вече е сменила посоката и че този път няма връщане назад. Но истината е, че постоянно се връща назад, просто няма начин, липсва ѝ предишният апартамент, нейното меко двуместно диванче, липсва ѝ да гледа как дъждът вали върху съседите, да си чете книга, докато хапва, никой да не ѝ се меси...
Уил седи на дивана с отворен лаптоп и Елин долавя откъслечни части от изречения: „подготовката за наградата сега е приоритет...“ Телефонът е затиснат под едното му ухо, говори тихо и настоятелно.
Уил е архитект, работата за него е и кариера, и страст. Верността към професията е едно от нещата, които тя харесва най-много у него – възприема света по различен начин, докосва се до ниво на естетика, което за нея винаги е било недостижимо. Отива до кухнята и си налива чаша вода.
След няколко секунди Уил вдига глава:
– Върна се по-рано.
– Скъсих бягането – Елин отпива от водата. – Кой беше?
– Джак. Проектът за Стоук Гейбриъл е минал одобрението в отдел „Архитектура“ – наклонява глава и се вглежда внимателно в нея. – Станало ли е нещо, Елин?
Познава я прекалено добре.
– Може и така да се каже – гласът ѝ потрепва. – Показах се като глупачка.
Обяснява му как последвала Стийд и неловкия разговор с Ана после.
Изражението на Уил се успокоява.
– Не се притеснявай, Хейлър беше последният ти случай, би било странно да не мислиш за него.
– Не беше само това, изпаднах в паника... веднага си помислих за Сам.
– Елин, получи отговорите, които ти трябваха, просто продължи нататък.
Уил е прав, но макар да има отговори за смъртта на брат си, има и едни други, които и в най-мрачните моменти никога не би обсъждала – Айзък, по-големият ѝ брат, не беше там, когато Сам умря като дете. Беше единствено тя. Когато Сам падна във водата и си удари главата в камъка, Елин се вцепени, не направи нищо да му помогне.
– Никой не те обвинява, била си хлапе.
– Но... мисля, че татко ме обвинява – гласът ѝ става приглушен. – Айзък ми спомена, че ще идва. Това ме накара да се замисля за нещо, за което тогава не съм и помислила, че е важно, но сега...
– Какво? – пита Уил внимателно.
– В деня, когато тате ни напусна, беше решил да се катерим на онези скали, от които може да се скача в морето. Аз не успях, избухнах в сълзи и развалих всичко. След това тате каза – „Ти си страхливка, Елин. Страхливка.“ Оказа се, че това са последните думи, които ми е казал. После нашите се скараха и татко ни напусна през нощта.
– Но това, което е казал, не е било свързано със Сам...
– Беше. Това е истинската причина, поради която татко си замина, и беше прав. Аз съм страхливка. Днес също избягах.
– Не си, Елин. Напредваш с уверени стъпки.
Елин кимва, но старото ѝ аз няма нужда от уверени стъпки, беше рязка, амбициозна, бележеше успехи. Старата Елин нямаше да е командирована в Торхън, тукашната работа е монотонна и досадна – разпити от врата на врата, проверка на камери за наблюдение, свидетелски показания... Нищо вълнуващо.
– Знам, че не е същото – казва меко Уил.
– Нищо не е – вдига рамене Елин.
Много е трудно да сравнява днешната си работа с високите залози в ЕРТП, с бясното темпо в стаята за координиране, с интелектуалната прецизност в разплитането на сложните нишки на случаите, стратегиите за идентифициране, плана за действие. Дори не се доближава... Обаче какво ще стане, ако не успее да се впише отново?
Дебютният роман на Сара Пиърс „Санаториумът“ бързо се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и оглавява редица класации. С новата си книга „Убежището“ (Ера, превод Росица Тодорова) Пиърс затвърждава позицията си сред най-добрите в криминалния жанр. Следва откъс.
Когато Елин се прибира в апартамента си, от нея се лее пот, влажна ивица маркира тениската ѝ в тъмносин нюанс. Кожата ѝ гори, но не от физическото усилие, а от разговора с Ана, докато се изкачваше обратно по хълма. Размениха малко светски любезности, но Елин знаеше истинската причина за обаждането ѝ. Стийд ѝ се е обадил. Казал е на Ана, че е видял Елин.
– Стийд ти изпрати съобщение, нали?
– Да, притесняваше се...
– Хейлър е, нали? Върнал се е.
Името пулсира в главата ѝ – Хейлър. Хейлър. Това е първият случай, който се заби в съзнанието ѝ като паразит, оголи я до кост. Хейлър уби две млади момичета, вързал телата им под лодка и пуснал двигателят да свърши работата... Тя му позволи да се измъкне, грубо казано, и това я съсипа. Именно случаят Хейлър доведе до продължителното прекъсване в кариерата ѝ, до бързото и жестоко изключване от ЕРТП – Екип за разследване на тежки престъпления. Това беше работата, която Елин Уорнър обичаше, и после започнаха паник атаките и тревожността.
Чак след като откри убиеца на годеницата на брат си в Швейцария, Елин почувства, че мракът, който я преследва, разхлабва хватка. Макар и опустошително, изживяването даде отговор на въпроса, който я измъчваше от месеци – наистина иска да е детектив. Взе решение да се върне, но същото направи и Хейлър. Избрал е възможно най-гадния момент – бавното ѝ напредване към ЕРТП щеше да се превърне в пълзене, изобщо нямаше да я искат близо до...
Устата ѝ взе да лепне, думите излизаха тромаво.
– Мога да се справя със ситуацията, Ана. Ако се върна в екипа, не е задължително да ме включваш, мога да стоя настрани.Тежко мълчание. Ана е смутена.
– Не, не е заради Хейлър. Момчето, което си видяла на плажа, Елин, е изчезнало преди няколко дни. Самоубийство. Вече е било мъртво, когато лодката е минала през него.
Не е Хейлър.
Значи е прибързала, направила е грешно заключение, изпаднала е в паника, както обикновено. Тази мисъл се забива в ума ѝ, но Елин я пропъжда и отключва вратата.
Минава по коридора на апартамента, още не го приема за свой дом, има чувството, че трябва да се отнася внимателно с него като със скъпоценен предмет, който принадлежи на друг, макар да знае, че не е така. Минаха два месеца и вече би трябвало да го чувства като дом.
Вината не е в апартамента, просторен е, красив – част от сграда във формата на полумесец в стил „Регент“ и с изглед към морето. Взеха заедно с Уил големите решения – прост дизайн, естествена палитра, внимателно подбрана мека мебел – ъглов диван, килим от юта, двойно канапе в ярко жълто.
Елин се вълнуваше за всичко, искаше да се поизперчи с промяната, да докаже на Уил, че вече е сменила посоката и че този път няма връщане назад. Но истината е, че постоянно се връща назад, просто няма начин, липсва ѝ предишният апартамент, нейното меко двуместно диванче, липсва ѝ да гледа как дъждът вали върху съседите, да си чете книга, докато хапва, никой да не ѝ се меси...
Уил седи на дивана с отворен лаптоп и Елин долавя откъслечни части от изречения: „подготовката за наградата сега е приоритет...“ Телефонът е затиснат под едното му ухо, говори тихо и настоятелно.
Уил е архитект, работата за него е и кариера, и страст. Верността към професията е едно от нещата, които тя харесва най-много у него – възприема света по различен начин, докосва се до ниво на естетика, което за нея винаги е било недостижимо. Отива до кухнята и си налива чаша вода.
След няколко секунди Уил вдига глава:
– Върна се по-рано.
– Скъсих бягането – Елин отпива от водата. – Кой беше?
– Джак. Проектът за Стоук Гейбриъл е минал одобрението в отдел „Архитектура“ – наклонява глава и се вглежда внимателно в нея. – Станало ли е нещо, Елин?
Познава я прекалено добре.
– Може и така да се каже – гласът ѝ потрепва. – Показах се като глупачка.
Обяснява му как последвала Стийд и неловкия разговор с Ана после.
Изражението на Уил се успокоява.
– Не се притеснявай, Хейлър беше последният ти случай, би било странно да не мислиш за него.
– Не беше само това, изпаднах в паника... веднага си помислих за Сам.
– Елин, получи отговорите, които ти трябваха, просто продължи нататък.
Уил е прав, но макар да има отговори за смъртта на брат си, има и едни други, които и в най-мрачните моменти никога не би обсъждала – Айзък, по-големият ѝ брат, не беше там, когато Сам умря като дете. Беше единствено тя. Когато Сам падна във водата и си удари главата в камъка, Елин се вцепени, не направи нищо да му помогне.
– Никой не те обвинява, била си хлапе.
– Но... мисля, че татко ме обвинява – гласът ѝ става приглушен. – Айзък ми спомена, че ще идва. Това ме накара да се замисля за нещо, за което тогава не съм и помислила, че е важно, но сега...
– Какво? – пита Уил внимателно.
– В деня, когато тате ни напусна, беше решил да се катерим на онези скали, от които може да се скача в морето. Аз не успях, избухнах в сълзи и развалих всичко. След това тате каза – „Ти си страхливка, Елин. Страхливка.“ Оказа се, че това са последните думи, които ми е казал. После нашите се скараха и татко ни напусна през нощта.
– Но това, което е казал, не е било свързано със Сам...
– Беше. Това е истинската причина, поради която татко си замина, и беше прав. Аз съм страхливка. Днес също избягах.
– Не си, Елин. Напредваш с уверени стъпки.
Елин кимва, но старото ѝ аз няма нужда от уверени стъпки, беше рязка, амбициозна, бележеше успехи. Старата Елин нямаше да е командирована в Торхън, тукашната работа е монотонна и досадна – разпити от врата на врата, проверка на камери за наблюдение, свидетелски показания... Нищо вълнуващо.
– Знам, че не е същото – казва меко Уил.
– Нищо не е – вдига рамене Елин.
Много е трудно да сравнява днешната си работа с високите залози в ЕРТП, с бясното темпо в стаята за координиране, с интелектуалната прецизност в разплитането на сложните нишки на случаите, стратегиите за идентифициране, плана за действие. Дори не се доближава... Обаче какво ще стане, ако не успее да се впише отново?
Няма коментари:
Публикуване на коментар