Видинска легенда вдъхновява „Змей закрилник“ от Симона Панова

В крепостта „Баба Вида“ се води решителна битка между змейове, лами и самодиви

Съвсем не е случайно, че „Баба Вида“ е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България, играла едновременно роля на отбранително съоръжение и на владетелска обител. В стените на този величествен паметник от родното минало се крие истинска магия и шеметният дебютен роман от родената във Видин Симона Панова ще ви я разкрие!
Вдъхновен от някои от най-красивите български легенди и предания, „Змей закрилник“ ще направи читателите част от вихрена история, в която странстват доблестни и коварни митични същества, смели и борбени царкини и тайнствени самодиви. История, в която предания и легенди се преплитат с аромат на липи и вълшебство.
Един град, древен като Дунава. И легенда, стара колкото света, която оживява отново...
Изминало е хилядолетие, откакто кулите на „Баба Вида“ разпростират сянката си над китния Видин. Но тяхната господарка – Вида – все още е там, за да го брани.
Някога царкинята е започнала да линее заради любовта на змея Пламен. Тогава тя решила  да го подлъже с измама и да го вгради в основите на крепостта си, за да закриля любимия ѝ град завинаги. С последния си дъх младият змей проклина нея и сестрите ѝ никога да не намерят покой.
Днес Вида е  нащрек и готова за битка. Защото в нощта, бележеща изтичането на хиляда години, змеят има шанс да се освободи, ако друг заеме мястото му…
А няколко видински деца ще се окажат насред истинска буря, в която змейове, лами и самодиви плетат заговори и интриги, а във всяка усмивка се крие предателство.
Легендата разказва, че няма нищо по-сигурно от крепост, пазена от „Змей закрилник“, и че когато змей те обича, линееш, без значение дали отвръщаш на симпатиите му. Но когато на карта са заложени животът на смъртните и съдбата на един град, древен като Дунава, не ти остава нищо друго освен да се изправиш срещу всяко древно проклятие, за да спасиш това, което обичаш.
Мащабна и смела в замисъла си, „Змей закрилник“ от Симона Панова тъче дръзка и необикновена история, в която ще срещнете познати мотиви от  българския фолклор, но и оригинални и интересни герои, които ще покорят сърцата ви.
Симона Панова е родена през 1992 година във Видин. Израснала е край Дунава, из величествените сенки на „Баба Вида” и приказните улички на „Калето“. Оттогава обожава легендите. Прекарвa осем години във Великобритания, където завършвa университета в Ланкастър със специалност „Реклама и маркетинг” и работи на различни административни длъжности. Но зовът на родния град се оказва по-силен и със своя роман тя показва огромната си обич към него. Следва откъс.
 

Нека ти разкажа една видинска легенда...

Имало едно време в едно царство господарство, отвъд Стара планина и отсам Дунава, един цар. Имал царят три дъщери: Вида, Кула и Гъмза – и били коя от коя по-хубави като три златни ябълки.
Но остарявал царят, побелявал и започвал да се замисля коя от трите си щерки да остави на престола. Не искал да дели земите си помежду им – бил чувал за повелите на кан Кубрат от едно време, затова решил две от дъщерите си да омъжи за чуждестранни царе, а на третата да завещае короната си, сама тя да управлява. Мъничко било царството, но достатъчно раждала земята и тихо живеели хората, без много богатства и беди.
Хубава била най-малката щерка, Гъмза. И все засмяна била, все бяла-червена – хоро след хоро тропала и по мегданите се заседявала, все с дружките си веселби вдигала, вино се леело, гощавките не спирали. Позамислил се царят, понатъжил се и обещал ръката на Гъмза на един княз от съседно царство – известен с веселия си нрав като нея, да са си лика-прилика.
Будна била втората щерка, Кула. И пъргава била, на едно място се не спирала – все буйни коне яхала и из полята препускала, със саби се сражавала и с всеки срещнат се препирала. Позамислил се пак царят, поклатил глава и обещал нейната ръка на друг княз от съседно царство – лудо-младо като нея, да са си лика-прилика.Най-голямата дъщеря Вида я викали. И била тя чудна като Гъмза, но не били от вино помътнели очите ѝ. И била чевръста като Кула, но не били лекомислени словата ѝ. А сечал ѝ като сабя умът и никой не можел да я наддума, да я надхитри, да я измами. Затова и царят на нея решил да остави царството си.
Речено – сторено. Омъжили се двете по-малки царски щерки за чуждестранните князе и заминали, а когато бащата починал, Вида останала сама да царува на престола му. Млада била още, но управлявала мъдро, съдела право и разумно приказвала, затуй народът ѝ я тачел и почитал.
Навред бързо се разчуло за дивната царкиня на трона видински и започнали да се стичат от близо и далече люде всякакви, за да я зърнат, почетат и дарове да ѝ донесат. Пристигнали сред другите и деветима майстори чернооки от земи незнайни, поклонили се доземи на Вида и предложили крепост да ѝ вдигнат – на Дунава на самия бряг да се изправи, да пази града и хората ѝ и да слави името ѝ. Зарадвала се Вида, приела и настанила строителите удобно, наредила да им се плати с пълни шепи и да им се донесе колкото камък било нужно, за да почнат да зидат.
Не щеш ли, един ден се задала малка свита от съседното царство, а начело ѝ сама Гъмза яздела, с бяло наметало и на бял жребец. Спуснала се Вида да срещне сестра си, а Гъмза от мъжа си се ожалила. Князът, нареждала Гъмза през плач, развейпрах излязъл, в двореца се не прибирал и с тежко вино се опивал. Пропил и зестрата на Гъмза, та като видял, че няма повече, я отпратил с все прислугата ѝ. Утешила Вида сестра си, па я приела обратно.
И не минало се дълго, та се задал от другата посока чер кон и на него сам ездач с черно наметало. Излязла Вида да срещне коня, че познала в стойката на ездача другата си сестра. Скочила Кула от врания ат и се разфучала, сълзи не проляла, а гневно загълчала. И нейният мъж не бил по-добър от този на Гъмза – по лов, облози и приключения изхарчил и последната монета от зестрата, а Кула го нахокала пред целия му двор и се втурнала към бащиния дом.
Вида и нея прибрала, та заживели трите наедно. Радвала се царкинята на сестрите си и не давала косъм да падне от главите им.
Ала пристигнал един ден по земите им млад юнак на ален жребец. Пламен го викали и сладък бил нравът му, златни очите му, слънчеви косите и като мед капели думите му. Всички моми в царството все в него гледали, не можели да му се нагледат. Дочула Гъмза за юнака и се на сестра си примолила в двора им да го покани, че да го зърнат и трите. Склонила Вида и пратила при тях да го повикат.
Явил се Пламен Вида да поздрави, а сестрите ѝ се захласнали по него като омагьосани. Гледала го и Вида – харесали ѝ се слънчевите му коси, меката му приказка, ала умът ѝ все назад я дърпал, не ѝ давал да го доближи.
Държал юнакът главата си сведена, очите в земята забити и нито едната от трите сестри не поглеждал в лицето. Разсърдила се тогаз Кула и му заповядала взора си да вдигне към Вида, че как можел да не я уважи, щом с такава хубост се славела. Нямало що да стори юнакът, подчинил се. Очите му, жарки и смайващи, същи въглени живи, впили се право в царкинята и я погълнали цялата.
Смутила се тя от странния му поглед и го набързо отпратила, но вече била заболяла – от тайнствена болест линеела. За дни младостта ѝ повехнала, воля желязна отслабнала, а снага пъргава чезнела.
Досетила се бързо Вида каква била работата – змей се бил появил по земите ѝ и я бил залюбил, та затова тя залинявала и скоро щяла да умре. Сетила се и кой бил змеят и натъжила се, че харесвали ѝ златните му очи, ала не искала заради него да излинее, не искала живота си да загуби.
А имала си царкинята и други кахъри: явили се пред нея деветимата майстори чернооки, поклонили ѝ се пак доземи и ѝ тайно поверили, че работата им не споряла. Градили те денем, строили, зидали, а нощем сила незнайна събаряла всичко издигнато и го със земята сравнявала.
Дръпнал царкинята настрани най-старият черноок майстор и ѝ скришом пошепнал, че строежът за жертва е жаден. Трябвало, рекъл ѝ, някого жив да вградят те в основите, иначе нямало призори камък връз друг да остане. Вида била само чувала за тази страшна магия, но не се побояла – себе си мигом предложила. Тя нали вече линеела, не ѝ оставало дълго. А ако я вградели в основите на крепостта, щяла да я пази с живота си вовеки веков.
Ала поклатил глава майсторът, па обяснил ѝ, че е животът човешки за туй съвсем недостатъчен. Бил тоз строеж тъй огромен – крепост велика, пазител да стане на целия Видин, а и на цялото царство. Вида, макар и царкиня, била само смъртна душица. Трябвало да се положи там някой много по-силен – благ, но безстрашен и мощен, а най-добре и безсмъртен. Щом бил вграден жив в основите, той щял да стане закрилник на крепостта и завинаги щял само нея да пази.
Хрумнала мигом на Вида хитра, но страшна идея как хем пазител да найде, хем да погуби и змея, дето бил нея залюбил и зарад него линеела. Ако посочела Пламен жив да вградят в крепостта ѝ, той щял да стане могъща защита и за новата крепост, и за града ѝ. А и тогава, веднага щом Пламен в земята потънел, нямало да е змейничава Вида и щяло да секне линеенето.
Чудила се и се терзала царкинята три дни и три нощи. Пусто линеене мъчило я, борило се да я погуби. А всяка сутрин рушило се доземи вчера граденото по строежа.
Най-сетне Вида решила се змея да пожертва за крепостта си. И там, на градежа, повикала тя Пламен, уж основите да му покаже.
Дошъл змеят на аления си ат и бил по-ярък от слънцето и като звезди греели очите му. Свило се на Вида сърцето, душа не ѝ давала да го погуби, приискало ѝ се да излинее, но да го пощади. Ала пак разумът ѝ смелост ѝ изпратил – царкинята трябва разсъдлива да е, безпощадна да е, справедлива да е.
Носел Пламен на ръката си разкошен златен пръстен, масивен като царски печат, с очертание на крепост с две кули. Забелязала го Вида и докато вървели край разкопаните основи, пожелала да ѝ даде да го разгледа. Пламен свалил го от пръста си и на царкинята го поднесъл, а тя се изкусно престорила, че го изпуска, и го подхвърлила долу в основите.
Спуснал се змеят за пръстена, вдигнал го и пак на Вида подал го. Взела го царкинята, ала подире му деветимата майстори право в основите скочили. Не очаквал ги Пламен и не успял да ги пребори. Грабнали го дружно строителите и мигом го в основите на крепостта вградили.
А докато строяли и го в строежа зазиждали, гледал Пламен във Вида, гледал я и повтарял ѝ:
„Проклета бъди, Вида! Проклета да бъде и Гъмза, че ме при тебе повика! Проклета да бъде и Кула, че ме застави да те погледна! Трите на триглава ламя да се превърнете и никога покой да не намерите!... Проклета бъди, Вида...“

Проклятието, естествено, се сбъдна като в приказките – затова ето ме тук днес, хиляда години по-късно. Да, именно: аз съм Вида, княгиня Видинска, ламята царкиня или Баба Вида, както всички упорстват да ме наричат, въпреки че съм вечно млада и безсмъртна и никога не съм имала внуци.
Още съм тук – бдя над крепостта и града си и до днес. Пазя и пръстена на Пламен, не съм го сваляла от ръката си, даже построих кулите на цитаделата така, че да приличат на тези, гравирани на него.
Но аз избързвам. Нека ти разкажа всичко от началото.

ВИДА

Абсолютното безвремие на жарък юлски следобед – първият ден от Горещниците.
Времето много отдавна беше изгубило значението си за мен.
Следобедът ме натъжаваше единствено с това, че отминаваше и никога повече нямаше да се повтори. Безвремието траеше само миг, ала аз притежавах безкраен запас от такива мигове. Подобно блаженство беше напълно непостижимо за смъртните.
Да си ламя, си имаше и своите плюсове.
Например перфектните дни. Днес беше перфектен ден: с течение на вековете си бях изковала шаблон и неизменно се стремях да се доближа максимално до идеала си. Действаше ми успокояващо, а ние, ламите, постоянно имаме нужда от усмиряване.
В перфектни дни като днешния винаги ми беше пролетно независимо от сезона. При все че беше лято, аз се оставях на меката атмосфера на видинския следобед да ме заблуди. Какъв старинен град, а с каква пролетна атмосфера – не разбирах как толкова много история и пролет можеха да се поберат в такова малко градче.
При всеки удобен случай обичах да седя сама на чардака и да бродирам народни шевици. Равномерните бодове се нареждаха изпод пръстите ми и шареха белия кенар с крепости, кули и бойници, с дървета, с капии и с дунавски вълни. Червените конци грееха, поръбени с черно. Понякога слагах и някоя нишка зелено и синьо или оранжево и жълто за разкош.
Смъртните везат шевици по дрехите си и ги носят заради красотата им, без да подозират, че те вършат чудеса за защита. А аз го правех съвсем умишлено – все пак бях посветила живота си на закрилата на Видин. С всеки бод невидимата му защитна сила укрепваше още повече. С всеки бод нервите ми се отпускаха, а времето навън ставаше още по-хубаво.
Обожавах терасата на старата градска къща, която си бях избрала да обитавам, за да не се бутам с туристите в „Баба Вида“. Улица „Княз Борис“ придремваше в краката ми, уютна и тиха с редичката тънки дръвчета. Елегантните ѝ сгради в средноевропейски стил лениво се подпираха една на друга и дишаха в спокойния ритъм на градчето, непроменен от векове.
Вече ми се излизаше. Топлият въздух пърхаше с аромата на цъфтящи трендафили, прасковени небеса и ненаписани романи. „Калето“ – живописният квартал, който едно време беше целият град, ме изкушаваше с чудатия си старовремски чар. Здрачът се задаваше в карамеленозлатисто, а приглушеното бръмчене на хората и движението по улиците бавно затихваше, сякаш затаило дъх в очакване на пристигането ми.
Изправих се и прибрах шевиците си. Пердетата се хвърлиха да ме прегърнат, щом отворих балконската врата, а плътният розов аромат на къщата се разнесе разточително наоколо.
Миг по-късно тежката входна врата плавно изщрака зад гърба ми, когато се промъкнах навън в меката зряла вечер. Спрях на площадката над десетината стъпала и се подпрях на парапетите от ковано желязо. В краката ми се гушеше скромното дворче, кротнало се между къщата и оградата, отделяща го от тротоара. Бях го превърнала в полудива трендафилова градина, завзела цялото пространство и плъзнала чак по фасадата.
Вярно, кладенецът беше пресъхнал, но на всяка уважаваща себе си ламя трябва да ѝ се намира по един кладенец – за всеки случай. Ние, ламите, принадлежим към земята, по която бродят и човеците, но все някога можеше да се наложи я да избягам в Долната, при таласъмите, я да отскоча до Горната, където върлуват змейове и бури. Отбягвах само Оня свят, където ходят единствено самодивите – за другите, безсмъртни или не, оттам връщане назад няма. Най-често бунарът ми служеше да стигна набързо до подземията на „Баба Вида“ или до някой друг изход от тунелите, преплетени в сложна мрежа и водещи чак под Дунава. Тази вечер обаче предпочитах да повървя пеша по обичайния си маршрут из любимия град.
Градинските порти ме поздравиха с мелодично изскърцване и стъпките ми се сляха с пулса на стария квартал.
От векове обожавах да се разхождам из Видин, когато се смрачаваше, цветовете ставаха по-наситено нежни и полека се разтапяха. Улиците утихваха, сякаш бяха покрити с кадифе, което заглушаваше звука от ходилата ми в мъхестите си обятия. Градът ми ме обичаше, както и аз го обичах.
Като писателка, препрочитаща непрестанно книгата, която пише, така и аз обикалях непрекъснато около крепостта си, откакто я бях построила. Бяха я кръстили на мен, разбира се: Вида. Но защо пък това „баба“? Беше иронично, понеже аз никога не остарявах.
Двете с крепостта ми бяхме станали свидетелки на доста през вековете: повече, отколкото някога бихме могли да разкажем, но пак ламтяхме за още и още. Така и не се бяхме наситили на пролетите, нито на слънцето и на небето. Не обичахме суетата и шума на историята, затова и бяхме положили толкова усилия да опазим Видин далеч от тътена на събитията. Аз лично се грижех животът тук винаги да е безметежен, тих и ведър.
Ако трябваше да бъда честна, щях да си призная, че аз съм причината Видин да не порасне особено въпреки потенциала си. Имаше перфектното географско местоположение: на Дунава, в Централните Балкани, където се срещаха всички кръстопътища. Климатът бе умерен и мек, с красиво изразени четири сезона, а почвите бяха плодороден чернозем. Едно време пасваше чудесно като столица на малкото ми царство и разполагаше с всички предпоставки да просперира.
Но аз бях решила друго. Нуждаех се от спокоен пристан, затова бях задържала града мъничък и незначителен. Ако ти например някога се озовеш във Видин, най-искрено се надявам да ти се стори скучен, празен и абсолютно незабележителен. За по-сигурно: изобщо не идвай, не тъпчи с крака мирните му улички. Той си е само мой.
Никак не ми се нравеха мегаполисите, врявата ме дразнеше, тълпите ме изнервяха, а с изнервена ламя шега не бива. Ето защо отнех на Видин привилегиите на столица и го оставих да се размие в останалата част на България, да се срине с нея в края на Средновековието, а после пак да хвръкне нагоре, но като една от най-бедните и затънтени провинции. Наблюдавах иззад кулисите как се запъва, заеква и куца по сцената, но знаех, че е за добро.
Никога не бях преставала да го пазя.
Бях минавала по всичките улици толкова пъти, че ги познавах по-добре от собствените си длани. Бях изучила всяка извиваща се алея, всяко кафене и сладкарница, дигата край реката, дърветата на прелестната Крайдунавска градина, призрачните останки на бившата синагога. Недалеч от нея се перчеше „Баба Вида“, небивало красива в сгъстяващия се здрач. Златистата светлина на залеза се заиграваше по стените ѝ и създаваше илюзията, че самите камъни греят. Тук времето бе спряло много, много отдавна.
Познавах и хората, естествено. Помнех ги от времето, когато майките им ги бяха возили с колички край Дунава, помнех как обикаляха като ученици на групички по центъра и затъмнените модерни заведения, помнех как изчезваха в някой университет за няколко години, но и как се връщаха и си намираха приятна работа близо до дома. Помнех сватбите им и погребенията на близките им, помнех сълзите им, мечтите и смеха им, помнех децата им, внуците... Помнех и некролозите им, които оставаха разлепени из града дълго след като тях вече ги нямаше. Помнех всеки човек, отгледан от моя град.
Някои от тях също ме запомняха, но само като една от многото „познати непознати“. Видин бе пълен с такива, като всеки по-малък град. „Познати непознати“ наричах всички онези хора, които уж не познаваш лично, но които виждаш толкова често, че запаметяваш лицата им и накрая започваш да им кимаш за поздрав, въпреки че никога не са ти се представяли официално. И аз се усмих- вах, кимах и отминавах, без да оставя следа, подобно на камъче, цопнало в Дунава.
Разкошна вечер. Не бях в настроение за комари, така че ги отпратих заедно с жегата. Тъмното приближаваше мързеливо, а яркото оранжево-червено зарево на слънцето потапяше шоколадовите върхове на дърветата в позлатена глазура.
Прииска ми се да седна в някое тихо кътче в градската градина и само да дишам, да вдъхвам дълбоко приятната позната атмосфера и полека да се разтопя в нея без остатък. Потънала в размисъл, неусетно се отдалечавах от по-оживените алеи в посока към усамотено си убежище – „Баба Вида“.
Вече беше затворено за посетители, но това не ми пречеше – аз не бях посетителка. Царкинята се завръщаше в собствената си крепост.
Солидните порти зейнаха пред мен както обикновено. Крепостта ми ме приветства като мъркащо котенце, посрещащо господаря си: гордо, без да се унижава, но с уважение, признавайки ранга му. Грубата повърхност на закръглените каменни стъпала към вътрешния двор погали подметките ми. Чувствах се едно с крепостта като със сянката си.
По навик завъртях пръстена на Пламен на ръката си и поех към вътрешността на цитаделата. Топлите камъни грееха радостно, озарени от залеза. Отправих се към Кулата на Слънцето – по-ниската и широка от двете централни кули, и с леки стъпки се изкачих до стаята най-горе.
Тя беше любимото ми помещение в цялата крепост и често я използвах за размисъл. Стените ѝ бяха изградени от масивни каменни блокове и нямаше мебели, нито дори врата. Входът представляваше просто отвор в пода, откъдето дървена стълба без парапети се спускаше диагонално към основата на кулата. Дванайсетте огромни сводести прозореца, по три на стена, нямаха рамки и стъкла, затова се отваряха към небето от всички страни. През тях се разкриваха четири внушителни гледки: една към спокойните води на Дунава и втора към съседната Кула на Луната, по-висока и тънка от тази на Слънцето, а другите два изгледа градът запълваше с обширния си парк и блоковете в далечината.
Отпуснах се с блажена въздишка на широкия перваз на единия прозорец и впих жаден поглед в реката, сякаш можех да я изпия цялата. „Баба Вида“ беше единственото място, където се чувствах у дома си и в безопасност – единственото място, което истински обичах. Бях принесла ценна жертва на олтара му, но бих го направила отново, без да се поколебая.
В такива моменти – напоследък все по-често – паметта ми ме връщаше към първата ми среща с Пламен. Оттогава бяха минали хиляда години и вече ми се струваше, че съм изхабила спомените от употреба и че животът ми преди да стана ламя никога не е бил истински.
Тогава сторих зло – вградих Пламен против волята му в основите на крепостта си, за да спася и нея, и себе си. Жива душа извън приближените ми не знаеше за делото ми, никой друг не помнеше пожертвания змей, нямаше и ред, изписан за съдбата му, но аз, царкинята, аз, предателката, аз, прокълнатата, не можех да го забравя. Помнех и...

Имало едно време в едно царство господарство, много далече, отвъд Стара планина и отсам Дунава, една ламя.
Била ламята едно време царкиня и като започнала крепост да строи да пази града ѝ, змей вградила в основите, за да бди над нея. Проклел я тогава змеят – и нея, че и сестрите ѝ:
„Проклета бъди, Вида! Проклета да бъде и Гъмза, че ме при тебе повика! Проклета да бъде и Кула, че ме застави да те погледна! Трите на триглава ламя да се превърнете и никога покой да не намерите!... Проклета бъди, Вида...“
Проклел Пламен царкинята и сестрите ѝ и в стените каменни стопил се. Сълзица Вида не проляла, въздишка тежка не отронила, а с клетва страшна заклела деветимата чернооки майстори пред никого да не признават, че в основите змей е вграден.
Забравила царкинята за проклятието на змея, но стореното не ѝ давало мира и все за Пламен си мислела. Не свалила и пръстена му от ръката си, сърце не ѝ давало да го забрави. А строежът тръгнал по мед и масло, стени дебели се издигнали чак до небето. И когато станало време майсторите кули да градят, Вида пожелала да направят най-видните две досущ като тези на пръстена: по-източената – чудна като месечината, а по-широката – величествена и украсена с лъчисто каменно слънце. Така всеки път, щом ги погледнела, царкинята щяла да си спомня кой пази крепостта ѝ и кой брани града ѝ.
За зла участ, сбъднало се проклятието на вградения змей. Вида на ламя била станала, но народът ѝ не знаел и като владетелка си я тачел. И сестрите ѝ на лами се били превърнали, ала не подозирали, понеже не се променили лицата им. И сама царкинята не разбрала го веднага, ала видяла каква била работата, щом усетила, че каквото било времето, такова ѝ било и в сърцето.
Времето владее слабите лами, а силните лами владеят времето. Не умеела Вида да се сдържа и не можела да се предпази. Като заплющявал дъжд, затваряла се в най-голямата кула и така заплаквала, че ровът на крепостта преливал от сълзите ѝ и Дунавът се разливал в Румънско. Като забрулели градушки и виелици, Вида се превивала от болка и виела като вълчица по цели нощи. Като затрещявала буря, беснеела диво и трошала всичко наоколо си. А като слънце грейвало, така се смеела, че кънтели стените на двореца, като че ли сто царкини се смеели. Каквото било времето, такава била и Вида – съща неопитна ламя. И като видяла, че така се държат и сестрите ѝ, спомнила си за Пламен и проклятието му и в отчаянието си не знаела що да стори.
Не щеш ли, явила се тогаз пред нея Зора самодива – с коси катранени и лице сурово, с приказка твърда и мъдрост премъдра. Тя знаела тайни, които жив смъртен не можел дори и насън да промълви. Усетила мигом тя змея закрилник, на Пламен познайница стара била и пръстена негов веднага познала на Видината малка бяла ръка.
„Добре си направила, Видо царкиньо, че змей си избрала закрилник да стане. Но държи Пламен и тайна сила, принадлежала преди на друг един змей, по-стар и по-могъщ от него. Взел му Пламен силата и я разделил на четири дяла, които се превърнали в четири Амулета. Първият е гривната на Пламен, вторият, ето го – моите пафти. А третия пазиш на свойта ръка. Четвъртият липсва, а трите без него не знам ще ни стигнат ли за крепостта. Аз тука оставам, наблизо ще бъда и ти на престола свой поста пази, царкиньо, че Пламен докато е тука, не ще никакво зло да те порази.“
Предложила Зора тъй своите услуги и Вида с охота приела я в двора си. Имало много какво да научат трите новоизлюпени лами от една самодива и с нейна помощ успели да заживеят почти както преди и да опазят тайната си от народа.
И така с години. Живяла дълго ламята царкиня със сестрите си и трите все си били млади и хубави, като да не бил минал и ден от проклятието. Самодивата се заселила в една фиданка на черница току до крепостта и им станала безценна опора. Управлявала справедливо Вида и обичали я хората, че лесен им бил животът в нейното царство. Отдалече идвали пътници да видят чудната ѝ крепост, Бабините Видини кули, и легенди се носели за нейните мъдрост и доброта.
Но страхувала се Вида, че ще я разкрият и като ламя ще я намразят, че името ѝ ще почернят и крепостта ще разрушат. Решила най-сетне да се престори на умряла, та да не забележи никой, че и миг не е остаряла от години. Нагласила всичко Зора самодива, та и трите сестри изглеждали досущ като мъртви. Събрало се цялото царство да ги почете, плакали всички и с почести ги погребали досами входа на крепостта. Станали трите лами следващата нощ, на мъгла се преобразили и се от гробовете измъкнали.
Крила се дълго ламята царкиня, сто години се крила, после още девет пъти по сто, но все бродела из града си. И тайно, и полека все се стараела да му помага, да го защитава, да го закриля.
... И до днес е така.

Пламен явно бе смятал, че ми нанася върховна обида, като ме проклина да се превърна именно в ламя. Змейовете и ламите бяхме естествени врагове: те владееха гръмотевиците, ние –  бурите, те бяха Огънят, ние –  Потопът, те попарваха и изгаряха, а ние потушавахме пламъците и удавяхме всичко във вълни на ужас. Но и след тях, и след нас оставаха само пӚра, пушек и влажна пепел. Търпението не ни беше силната страна, нито пък тяхната.
Страничният ефект от проклятието обаче изобщо не беше за изхвърляне: ламите бяхме безсмъртни. Пламен ми бе подарил вечността, дори да беше станало неволно.
Провесих крака през сводестия прозорец и се настаних по-удобно, без да откъсвам очи от Дунава. Последните слънчеви лъчи танцуваха по дърветата на необитаемия остров срещу града, а огромната лятна луна се готвеше да изгрее над реката.
Отпуснах се в блажено спокойствие. Нямаше място, където повече да ми се искаше да бъда точно в този момент...