Книжен ъгъл

Нотификации. Коментари. Харесвания. Споделяния. Звукът на вибрацията на телефона е обсебил живота ни, а ние не само сме свикнали с него, но и дължим голяма част от самооценката си на това как се представяме пред другите. Може ли този „живот“ в онлайн пространството, да коства смъртта ни в реалния свят?
На български език излиза смразяващият трилър „Услугата“ (Сиела, превод Коста Сивов)от американския писател Дейвид Бел, който се спуска до най-тъмните кътчета на социалните мрежи, и ни кара добре да помислим какво споделяме с приятелите си онлайн. Защото някои от тях могат да се окажат най-големите ни врагове.
Райън Франсис има перфектния живот – страхотна работа, красива съпруга, прекрасно дете. Защо пък да не се похвали с него в социалните мрежи?
Всичко върви като по вода до нощта, когато телефонът му звъни, а от другата страна на линията е най-добрият му приятел от колежа Блейк Нортън, който го моли за малка услуга. Да се промъкне в дома на любовницата му и да открадне всички доказателства, които биха го уличили в изневяра. Звучи простичко, нали?
Когато Райън отказва да помогне, „Услугата“ бързо прераства в изнудване и Блейк заплашва да разкрие най-мрачната тайна на Райън, за която нито перфектната му съпруга, нито перфектното му дете, нито перфектните му колеги подозират. Изправен пред това да загуби всичко, за което се е борил, той няма друг избор освен да изпълни ултиматума на Блейк.
Когато пристига в апартамента на жената, Райън е изправен пред две шокиращи истини. Факт номер 1: тя е мъртва. Факт номер 2: той я познава. А кошмарът започва едва сега…
Всичко става още по-объркващо и странно, когато в кънтящата тишина проехтява звук от телефона му и на екрана го очаква покана за приятелство именно от жената, чийто труп лежи в краката му.
Дженифър Бейтс ви изпрати покана за приятелство.
Звукът на полицейски сирени издава, че Райън съвсем скоро може да бъде открит на местопрестъпление, което не е извършил. Решен да запази живота си непокътнат и да изчисти името си, той ще трябва да открие истинския убиец. Но пътят към решаването на загадката ще го заведе по-близо до собствения му дом, отколкото му се иска…
Злокобната страна на социалните мрежи и фалшивото чувство на щастие, създадено от тях, оживяват сред страниците на остроумния, интелигентен и ужасяващ в своята реалистичност роман от майстора на мистерията Дейвид Бел.
„Услугата“ е първокласен трилър със сложни персонажи и умело поднесени сюжетни обрати, в който почитателите на жанра ще открият завладяващо изследване на истината и лоялността, отчаянието и ревността. Следва откъс.

– Райън – повика ме някой. Тъкмо излизах от „Джунипър Пиг“, известен още като „Прасето“, за да се кача в колата си на паркинга. Гласът беше дрезгав и проряза мрака като нож. Стреснах се.
Не успях да преценя дали е на мъж, или на жена.
След работа се отбих в „Прасето“ – бирения бар, от който от шестнайсет месеца притежавах малък дял. Бях един от тримата съдружници и участието ми беше най-малко, но се редувахме да го наглеждаме всяка вечер. Тази бе мой ред. Не исках да се отбивам в бара. Аманда ме чакаше у дома с бебето ни, Хенри. Само като си помислех за тях, и стомахът ми се свиваше от радост и нетърпение да ги видя. Часовете далеч от семейството ми ми се струваха като цяла вечност и завръщането при него всяка вечер ме караше да изпитвам сладко облекчение. Откакто Хенри се роди, се опитвах да намаля работата извън работно време, но не ми беше никак лесно. След като баща ми почина, докато бях в колежа, и остави майка ми и мен без никакви пари, бях принуден да продължа напред и да се трудя здраво...

Надявах се Хенри да промени това и да ме накара да намаля темпото.
Ала една мрачна фигура ме приближи в мрака и ми попречи да го направя. Човекът беше нисък, а лицето му не се виждаше в тъмното.
Беше началото на април, времето бе прохладно, а дните още не бяха особено дълги. Зачаках. Току-що бях качил в профила си в Инстаграм снимка на бирата, която бях опитал – една от последните разработки на пивоварната ни, „Хоп Пиг“, индийски светъл ейл.
– Кой е? – попитах аз.
– Райън?
Даун Стайнър? Крайният ѝ срок наближаваше – оставаха само два дни, – но не я бях виждал или чувал от онази сутрин от преди почти месец. Също така не бях успял да намеря парите. Дали не беше решила да ме потърси?
Тогава видях кой е човекът и прибрах телефона в задния си джоб.
– Наистина ли си ти? – попитах фигурата, която продължаваше да стои в тъмното. Изпитах облекчение.
Мъжът се приближи и силната светлина от прозореца на „Прасето“ го заля.
– Аз съм – отговори той. – Наистина.
Блейк Нортън. Най-добрият ми приятел от колежа. И най-противоречивият. Той беше лоялен, забавен и очарователен. В същото време бе незрял, безразсъден и се държеше глупаво. Беше кръстоска между Бъч Касиди и Блуто от филма „Животинска къща“.
Не го бях виждал от шест месеца, въпреки че живеехме в този малък град на име Росингвил, Кентъки. Блейк протегна ръка и двамата се ръкувахме.
Приятелят ми изглеждаше по-здрав и по-слаб, като че ли беше свалил седем-осем килограма. Лицето му не бе толкова подпухнало. Зачудих се дали беше спрял да пие и бе започнал да тренира повече – навярно за пореден път бе решил да живее здравословно. Той беше по-нисък от мен с пет сантиметра и имаше добре поддържана брада. Дългата му до раменете коса не падаше в очите му и нехарактерно за него беше сресана, а бархетната му риза, чиито ръкави бяха чинно навити, не бе на петна.
– Защо се спотайваш на паркинга? – попитах аз.
Едва сега осъзнах, че се радвам да го видя. Годините приятелство, безбройните спомени – добри и лоши – и лоялността ни един към друг ме накараха да се усмихна.
– Спотайвам. – Блейк също се усмихна. – Винаги мога да разчитам на теб да измислиш някоя интересна дума като „спотайвам“.
– Имам от онези коледни календари с нова дума за всеки ден. Днес беше „спотайвам“. Блейк поклати глава.
 – Не, ти вече знаеш всички модерни думи. Винаги си ги знаел. Помня, че в началото учеше английски език в колежа. После се прехвърли на маркетинг, но не можеш да ме излъжеш коя ти е истинската страст.
– Знаеш не по-зле от мен защо се прехвърлих в по-надеждна специалност – отбелязах аз. – Наистина учех английски език и преди Хенри да се роди, четях много. Но ти продължаваш да не отговаряш на въпроса ми.
Блейк се обърна на една страна и кафявите му боти изхрущяха в чакъла. Той погледна „Прасето“ и отново се обърна към мен.
– Не бива да влизам вътре. Има прекалено много изкушения.
– Отказал си пиенето? – попитах аз.
– Спрях пиенето. Аз никога не се отказвам. – Блейк сви рамене. – Вече шест седмици.
– Браво. Радвам се да го чуя.
– Да. Така е. Дори си извадих карта за фитнеса. – Той вдигна дясната си ръка и я сви, въпреки че нямаше как да видя какво има под ризата му. – Енергичен. Жизнерадостен. Това съм аз.
– Фитнес, а? Та ти не можеше да пробягаш десет метра в колежа.
– То пет едва пробягвах. При това само ако имаше бира и пица на финала. Засмях се.
– Така си беше. Е, радвам се за теб. По улицата минаваха коли и фаровете им ни караха да присвиваме очи. Миришеше на дъжд, а няколко гъсти облака скриваха ранно изгрелите звезди. Носех дънково яке, но потреперих, когато излезе вятър. Блейк посочи кафенето от другата страна на улицата.
 – Надявах се да поговорим. Само за няколко минути. Известно ми е, че там не продават нищо по-силно от кофеин.
Погледнах часовника си – марка „Апъл“, – за да видя колко е часът. Аманда ме чакаше. А и много исках да се прибера, преди Хенри да заспи. За мен беше важно да съм си у дома, когато си ляга. Много важно. Участието ми във вечерния ритуал ми помагаше да се реванширам за времето, в което отсъствах.
– Не мога – отговорих аз. – Наистина. Аманда е с Хенри цял ден, а и тук ме забавиха. Един от сервитьорите ни преживява раздяла и поиска съвета ми. Разговорът се оказа по-дълъг от очакваното. Знаеш колко сериозно приемат разделите колежаните. Какво ще кажеш да обядваме утре? Тогава ще е много по-удобно.
– Знам, знам. Вече имаш семейство. И си му отдаден. Пък и ангажиментите ти не са малко. Разбирам. А хлапетата, които работят тук, те приемат като чувствителния голям брат. Сигу рен съм, че постоянно ти разкриват проблемите си.
– Случва се. Далеч са от домовете си. Изпадат в кризи...
Блейк поклати глава.
– Налага се да поговорим. Случаят е спешен.