Откъс: Пътеписът „Пазарът на поета“ от Ханс Кристиан Андерсен.

Почти всяко дете пораства с приказките на датския вълшебник Ханс Кристиан Андерсен (1805–1875). Мнозина са тези, които продължават да ги препрочитат и като пораснали деца, откривайки мъдростта и философските послания отвъд приказния сюжет. Но малцина знаят за една друга страст на големия писател – пътешествията. Андерсен е смятан за пионер на жанра „художествен пътепис“ изобщо.
През по-голямата част от живота си Андерсен предприема продължителни пътувания из различни части на Европа, като отразява впечатленията си в множество пътеписи. Те следват образците на жанра от онази епоха – съчетание на документални свидетелства и описания с по-философски отклонения по теми като същността на писателската дейност, безсмъртието и литературата, а в някои авторът включва дори и цели приказки.
Пътеписът „Пазарът на поета“ (Парадокс, превод Петър Милков) от 1842 г. се приема от читатели и критици за безспорен шедьовър. На 31 октомври 1840 г. Андерсен поема от Копенхаген на пътешествие, което ще му отнеме почти осем месеца и ще го отведе през Германия, Тирол, Италия, Малта и Гърция до Константинопол – главната цел на пътуването. Въпреки смутните времена на бунтове в България, Андерсен решава да тръгне с кораб до Румъния и оттам – с параход по Дунава за Виена, откъдето да се завърне в Дания. По време на плаването по Дунава вниманието на Андерсен е насочено основно към българския бряг. Една от главите на книгата се нарича „От Черна вода до Русчук“, а на сушата писателят слиза във Видин. Настоящият том включва и откъс от личния дневник на Андерсен, в който той описва накратко впечатленията си от България, както и оригиналните илюстрации на автора. Следва откъс.

Пристигане в Константинопол и Пера

Цяла нощ времето бе бурно и дъждовно; в утринния час слънцето се бореше с облаци и мъгла, зад нас Мраморно море обръщаше тъмнозелените си, запенени вълни, но пред нас ние виждахме, като Венеция, построена от фантазията, огромния Константинопол, турския Стамбул. Черни кипариси и светлозелени широколистни дървета се показваха, като в арабеска, сред това каменно море от тъмночервени сгради, където куполите на джамиите с позлатените се кълба и полумесеци, всеки поотделно, изглеждаха като Ноев ковчег; и където стотиците високи, подобни на колони минарета с техните източени кули блестяха на фона на сивия, пълен с облаци въздух.

Босфорът не се виждаше, планинският бряг на Азия се сливаше с европейския. Слънчевата светлина падаше като водопад от лъчи върху една част от голяма кипарисова гора, азиатските турски гробища , за които може да се каже, че площта им е толкова голяма, че могат да снабдяват Константинопол с жито, а надгробните им камъни са токова много, че с тях могат да се построят нови стени около града .
Установихме се точно под старите стени, които се сливат незабележимо с първата сграда, която видяхме тук, крепостта: седемте кули, на турски – „Jedi Kulelev;“ – много пъти тази сграда е била разтрисана от земетресения, но тя не е мръднала. Надолу по стената висеше покривало от листата на бръшлян и диви растения, злокобни и мрачни обитавани руини, ешафод за военнопленниците, в чийто двор отводът за кръвта поглъща главите на екзекутираните тук държавни престъпници.

От „Седемте кули“, покрай градината на Сарая , която образува върха на Златния рог , се е проточил по протежение на морето един път, под стените на града; върху тях бяха построени малки къщички и висящи градини, турчета тичаха с викове и играеха там горе.

Под градината на сарая пътят ставаше по-тесен, но стената по-висока и съвсем бяла, с висящи къщички, чиито зарешетени прозорци блестяха от злато и сребро; цялата градина и стените изглеждаха толкова феерични, като в сън. Старият Сарай бе тъмночервена, доста внушителна сграда, но твърде тежка в сравнение с обкръжението си , новият Сарай изглежда приветлив и запленяващ, заобиколен от великолепни павилиони, където скъпоценни мраморни колони поддържаха елегантните, издадени напред покриви. Завихме покрай Златния рог, край кулата на Леандър , и се озовахме в пристанището, което се простира дълбоко навътре в Сладките води , вляво ни приветства Константинопол, а вдясно Галата и лежащата по-високо Пера, чиято кула се извисяваше високо във въздуха, там, където плаваха облаците. Големи плавателни съдове образуваха гора от мачти в широкия залив. Гъмжило от лодки, повечето тънки и тесни, като канутата на туземците, гребци и пътници лежаха на дъното – прелитаха бързо край нас. Носеха се писъци, викове, свистене и бръмчене, в сравнение с които врявата в залива на Неапол ми се струваше почти равна на траурно тържество. Стари, жълтокафяви турци с големи, шарени чалми и голи ръце си крещяха един на друг, въртяха греблата и ни канеха на се качим в тяхната лодка, аз оставих багажа си да го хвърлят в една от тях, качих се след него и тя тръгна със силни удари на греблата  към брега, който бе гарниран с лодки и малки корабчета; през тях слязохме на сушата. Стояхме на пристана. Аз предложих на гребеца сребърна монета, чиято стойност самият все още не познавах много добре; той поклати глава, извади от джоба си доста малка монета и ми я показа, като ме уверяваше, че не му се полага по-голямо заплащане. Толкова честни бяха турците, всеки ден по време на престоя ми тук получавах доказателства за това. Турците са много добродушни, честни хора.

Червено-кафяв, мускулест арабин предложи да носи багажа ми; бързо овърза с въже куфара, чантата и кутията с шапки, метна товара на гръб и тръгна, като постоянно кимаше, когато му произнасях името на хотела, където щях да отседна.

Влязохме в криволичеща улица, или по-скоро лабиринт, където всяка къща бе магазин за подправки, хляб, месо или дрехи; срещнахме хора от какви ли не народности. Пътят мина през тясната порта на Галата и в Пера. Никой не попита за паспорт .

Улицата вървеше стръмно нагоре и бе толкова тясна и с толкова лош паваж, както и тази в Галата. Минахме покрай един пазач, няколко млади, жълто-кафяви момчета в тесни, сини, горни дрехи, с бели ремъци и червени фесове лежаха почти по корем насред улицата и четяха молитвите си. До тях се виждаше пясъчен часовник.

Под кулата на Пера, в крепостния ров, лежаха одрани, окървавени коне; минахме покрай турски кафенета, в откритите стаи плискаха шадравани; манастирът на въртящите се дервиши , със златни цитати от Корана, изписани по стената над портата, бе на пътя ни през главната улица, която бе много тясна, къщите имаха по два, три етажа, като на всичките имаше еркери, пресечките бяха още по-тесни, сградите изглеждаха като че отгоре съвсем се докосваха, в дъждовно време човек едва щеше да има нужда от чадър.

Каква навалица! И насред навалицата танцуваше български селянин с червена шапка на главата, опърпани сандали на краката, облечен в кожух от овчи кожи, той танцуваше като мечка, която подскача на задните си крака, а един друг българин му свиреше на гайда. Носачи мъкнеха големи мраморни блокове, окачени на пръти, сграбчени от шест до осем кафяви, мускулести мъжаги, които крещяха непрестанно своето „Варда!“. Срещнахме арменски свещеници с развяващи се траурни ленти по шапките; дочу се тихо песнопение, погребваха млада гъркиня, тя лежеше в ежедневните си дрехи, с непокрито лице в отворен ковчег, който бе украсен цветя, отпред вървяха трима гръцки свещеници и две момченца със запалени свещи.

Каква тъпканица! Каква глъчка! Шарени коли, на вид като малки беседки, направени от картон, позлатени отпред и отзад, с дълги, веещи се перденца, от които надзъртаха забулени жени, се подрускваха по неравния калдъръм; коне и магарета, впрегнати с греди и дъски, които се влачеха отподире им по улицата, си пробиваха път в тълпата.

Най-сетне стигнахме „Хотел дьо ла Франс“, при г-н Блондел; и зад вратата веднага се разкриха европейска подредба и удобство. Френски и италиански сервитьори се носеха нагоре и надолу по стълбите; уютни стаи се откриваха пред нас, а table d’hotel  бе на същото ниво като във всеки друг хубав хотел в големите градове на Европа. Разнообразието сред посетителите беше голямо, повечето франки, пристигнали от пътешествия в Мала Азия, запазили азиатските си носии, под които се чувстваха по-сигурни , няколко пруски офицери на служба в султанската армия бяха облечени в турски военни шинели и с високи фесове. Шумът от улицата стигаше до нас! Чуваха се българските гайди, носово пеене в изпълнение на бедни, незабулени жени заглушаваше тоновете им, а над тях се носеше шумната еничарска музика на турски войници, които се прибираха от учения, мелодията ми бе позната, това бе галопът от операта „Густав III“ на Обер.