Книжен ъгъл

„Детето – по-голямо и от царя“ показва един богат, приказен и красив свят

Българските фолклорни традиции в отглеждането на децата ни учат как да възпитаме добър човек, как да му дадем най-важните понятия и морални ценности, да му вдъхнем любов и нежност чрез песен, да играем и да бъдем до него в най-важните години от израстването му. Книгата „Детето – по-голямо и от царя“ (Хермес) съдържа част от това първо, най-важно училище за децата на българина. Дава възможност да им покажем един богат, приказен и красив свят. Броенки, залъгалки, наричания, игри. Прекрасни образци, чрез които децата се учат най-добре, развиват се като личности и творци.
В книгата си Лилия Старева събира и обяснява смисъла и ролята на стотици позабравени практики, ритуали, забрани, гадания и предсказания в живота на старите българи. Чрез тях те вярвали, че ще осигурят най-доброто за децата си, ще ги въведат по най-правилния и защитен начин в живота и обществото.
Освен като любопитен анализ на част от българския фолклор, този сборник може да се възприема и като наръчник за съвременните семейства. Показва как традицията може да ни помогне днес. Как да отглеждаме, възпитаваме и играем с децата чрез вълшебния и многовековен опит на предците ни.
Лилия Старева е доктор по философия, етнограф и фолклорист. Изследва народните обичаи и традиции, автор е на редица книги по темата, сред които „Български празници и обичаи“, „Български ритуали за късмет“ и др. Тя е председател на фондация „Детето и фолклорът“.

- Г-жо Старева, излезе новата Ви книга „Детето – по-голямо и от царя“. В нея отново обръщате поглед към фолклора и народните вярвания. Защо според Вас е важно да помним традициите?

- Защото няма никаква възможност да си представим какви сме днес, ако не знаем какви сме били. Защото в традицията са събрани многолетен опит и мъдрост на предците ни. В тях се съдържа представата им за света и хората, за мястото на човек сред огромния космос, за това как да оцелява и да се чувства добре в него. Някогашният човек е умеел да говори с божествата, знаел е какво да прави, за да получи тяхното благоволение, как да се предпазва от злото, да го умилостивява и отпраща надалеч. Ритуалите в календарните празници, а и в най-важните моменти от живота, като раждането на дете например, са част от този разговор. Всеки жест, обреден сюжет, слово или вещ имат за цел да предизвикат добро и да предпазят от беди. Вярата, че могат да го направят, е забележителна. На практика оставеното ни в традицията е знание за добро живеене, проверено с годините. Вярвам, че то е полезно и днес.

- В книгата сте включили безброй народни вярвания, ритуали, забавни игри и залъгалки, дори приказки. Разкажете ни повече за това как сте събрали цялата тази информация.

- Тази книга не е възможна без безценната отдаденост и събирателска дейност на десетки български краеведи, етнографи, фолклористи. Те са ни оставили огромен автентичен материал. Голяма част от него е затворена в архиви, в многотомни изследователски трудове и научни издания. Съвсем скромно мога да кажа, че моята задача беше да обикалям архиви и библиотеки, понякога да говоря с възрастни хора, които все още помнят детството и младите си години. Да подбера, подредя и обобщя цялото това огромно богатство и да се опитам да го предам по начин, достъпен за съвременен прочит.
- Какви съвети за отглеждането и възпитанието на съвременните деца можем да почерпим от опита на предците ни?

- От цялата обредност, свързана с раждането, отглеждането и възпитанието на децата, някога лъха една постоянна мисъл – да се прави добро.
Да се прави добро докато се чака детенцето. Докато са първите и най-опасни дни за детето и майката, и после във всички етапи от неговото порастване.
Другото, което няма как да не се усети, е идеята за заедност, единност на семейството и рода в най-важните моменти. И в първите дни и месеци, и във всяка стъпка на малкия човек, за да порасне той здрав и щастлив. Заедност, когато задава първите си въпроси, заедност, когато открива света чрез приказка, гатанка, игра. Да играем повече с децата си, мисля, че това бихме могли да научим от старите българи. В играта те научават най-важното, развиват се най-бързо. Чудесно е това да стане заедно с най-близките и най-обичащите го хора – родителите, баба, дядо.
Мисля си, че би било добре, ако им вдъхнем и самочувствието на някогашния човек, който стоящ в средата на света, земята, има самочувствието да кани божества на вечеря и да говори с тях, да бъде страшен и по-силен дори за невидимите сили на мрака.

- Имате ли наблюдения как реагират децата днес, когато им представим някоя игра от миналото или ритуал, в който и те могат да участват?

- Мисля, че играят с удоволствие игрите на родителите си, когато ги познават. За съжаление, все по-малко знаят за тях. Днешните деца играят на телефон и компютър. Там няма реална гоненица, криеница, пускане на кърпичка, игра на замръзване. Не се надхвърлят, надскачат, надбягват извън екрана пред себе си.
Това го казвам с болка. Децата имат нужда от реално докосване, участие, живеене. Темата е известна. Не е мястото тук да се задълбочава. Но, убедена съм, ако някой им покаже и ги включи в игрите на някогашните деца, ще бъдат щастливи.

- Какви послания искате да отправите към читателите?

- Те в някаква степен се съдържат в заглавието на книгата. Не е мое, народът ни го е записал в своята мъдра книга за живота. Децата са най-важното. Те са нашата обич, смисъл и надежда. Да сме заедно в тяхното порастване, да играем с тях, да им разкажем и обясним вълшебната приказка, наречена българска традиция, знание и опит. С нея ще се чувстват по-силни и по-добри. Ще са част от по-широк, необятен, любопитен свят.