„Бувар и Пекюше“ - различният Флобер

Четем сатиричния роман на класика, публикуван посмъртно

Именно „Бувар и Пекюше“ (Колибри, превод Росица Ташева) френският критик и поет Реми дьо Гурмон ще определи като капиталното творение на френската литература.
В едно интервю попитали Салман Рушди какво най-много харесва във френската литература. Той отговорил: Рабле и „Бувар и Пекюше“. Защо „Бувар и Пекюше“? Защото това е един Флобер, различен от онзи от „Възпитание на чувствата“ или „Мадам Бовари“. Защото това е Флобер на несериозното. Но на несериозното, скрито в самата същност на сериозните неща. Несериозното, което ни кара да се смеем, но и да се запитаме защо много често сериозното – и най-вече то – ни кара да повдигнем иронично вежди и да се усмихнем дискретно. И обратно – защо и несериозното, гротескното, смехотворното, защо и човешката глупост и несръчност, и некадърност, и унинието, и обезсърчението ни вдъхват съчувствие? Защото Флобер не е само Мадам Бовари, както често са го набеждавали, не е и само свети Антоний, както са твърдели някои, Флобер е и Бувар и Пекюше. И точно защото така добре ги познава, точно заради това душевно родство великодушно ни предава дълбоката симпатия, която въпреки всичко изпитва към тях.
Гюстав Флобер (1821-1880) е прочутият основоположник на реализма във френската литература. Всепризнат е като неотстъпчив стилист, прекарал професионалните си дни в търсене на „точната дума“. Най-популярен е неговият шедьовър Мадам Бовари (1857). „Бувар и Пекюше“ (1881) е творба, едновременно комична и „ужасяващо сериозна” - роман, в който са представени всички области на човешкото знание. По думите на Пиер-Марк дьо Биаси „Бувар и Пекюше“ представлява паметник на знанието, а със своята незавършеност и иконоборчески замисъл – същински неопитомен роман, необикновена антология на комичното, белязана от изблици на безкомпромисен смях.“ Според замисъла на писателя романът трябвало да се състои от два тома, ала след като завършва първия и преди да пристъпи към втория том, Флобер внезапно умира. Следва откъс.

Бе горещо – трийсет и три градуса – и булевард „Бурдон“ пустееше.
Каналът „Сен Мартен“, чиито два шлюза бяха затворени, разстилаше право надолу мастилените си води. В средата му имаше натоварен с трупи шлеп, а на брега – два реда бъчви.
Между къщите отвъд канала, над купищата строителни материали се открояваше на ултрамаринени късове голямото чисто небе, а белите фасади, покривите с плоски керемиди, гранитните кейове ослепително отразяваха слънцето. Някъде далеко неясна глъч изпълваше марната атмосфера и всичко бе сякаш сковано от неделно безделие и лятна тъга.
Появиха се двама мъже.Единият идваше откъм Бастилията, другият – откъм Ботаническата градина. По-високият, който носеше сукнени дрехи, вървеше с килната назад шапка и разкопчана жилетка, а връзката си държеше в ръка. По-ниският, чието тяло се губеше в кафявия редингот, пристъпваше с наведена глава, увенчана от каскет с остра козирка.
Стигнали до средата на булеварда, те седнаха в една и съща минута на една и съща пейка.
За да изтрият чело, двамата смъкнаха капелите си и ги поставиха до себе си. Тогава ниският забеляза, че в шапката на съседа му пише „Бувар“, а другият лесно различи в каскета на онзи с редингота думата „Пекюше“.
– Я гледай – каза той, – и на двама ни е хрумнало да си изпишем имената в шапките.
– Ами да, иначе някой може да ми я вземе в службата!
– И на мен, аз съм чиновник.
Разгледаха се по-внимателно.
Приветливият вид на Бувар тутакси заплени Пекюше.
На руменото му лице се усмихваха синкави, леко притворени очи. Панталонът му с голяма платка падаше на гънки върху касторените обувки, плътно обгръщаше корема и издуваше ризата над колана. Русите му коси се виеха на леки букли и му придаваха нещо детинско. С края на устните си издаваше някакво неспирно свистене.
Сериозният вид на Пекюше порази Бувар. Човек би казал, че носи перука, толкова черни и зализани бяха кичурите върху изпъкналия му череп. Поради много дългия нос лицето му изглеждаше като обърнато в профил. Краката му, стегнати в тесни като кюнец панталони от ластикотин, бяха несъразмерни с дължината на торса. Имаше
силен, тътнещ глас.
– Колко добре бихме се чувствали извън града! – възкликна той.
Според Бувар обаче околностите на Париж бяха нетърпими с шумните си гостилници.
Пекюше бе на същото мнение. Но и той като Бувар започваше да се уморява от столицата.
Погледът им се зарея по купчините камъни за строеж, по гнусната вода, в която плуваше наръч слама, по заводския комин на хоризонта. Вонеше на отточни води. Обърнаха се на другата страна и пред тях се изправиха стените на градските хамбари.
На улицата бе с положителност по-горещо (и Пекюше изрази учудването си от този факт), отколкото вкъщи!
Бувар го подкани да свали редингота си. Беше му все едно какво ще кажат хората!
Внезапно един пиян прекоси на зигзаг тротоара и по повод на работниците двамата завързаха политически разговор. Схващанията им съвпадаха, макар че Бувар бе може би по-либерален.
По паважа се вдигна облак прах и се чу метално дрънчене: в посока към Берси минаха три луксозни карети, които возеха младоженка с букет, буржоа с бели връзки, дами, потънали до под мишниците в полите си, две-три момиченца, един студент. Видът на сватбата подтикна Бувар и Пекюше да заговорят за жените, които обявиха за вятърничави, свадливи и вироглави. Въпреки това те често са по-добри от мъжете, а друг път – по-лоши. Иначе казано, за предпочитане е да се живее без тях. Затова и Пекюше бе останал ерген.
– Аз пък съм бездетен вдовец – каза Бувар.
– Може би сте имали късмет. Но с течение на времето самотата дотежава.
В края на кея се появи улична жена с войник. Болезнено бледа, с черни коси и лице, белязано от едра шарка, тя се опираше на ръката на военния, като тътреше подпетените си обувки и люлееше бедра.
Когато двойката се отдалечи, Бувар си позволи да направи неприлична забележка. Пекюше силно се изчерви и сигурно за да избегне отговора, му посочи с очи приближаващия се свещеник.
Божият служител бавно премина в шпалира от хилави брястове, посадени от двете страни на широкия тротоар. Щом триъгълната му шапка се изгуби от погледите им, Бувар изрази облекчението си и заяви, че се ужасява от йезуитите. Пекюше също не им прощаваше, но показа известна почит към религията.
Междувременно започна да се здрачава и капаците на отсрещните прозорци се вдигнаха. Минувачите станаха по-многобройни. Удари седем часът. Думите им продължаваха неспирно да се леят, след анекдотите дойдоха коментарите, след личните съображения – философските обобщения. Охулиха градските комуникации, държавните тютюни, търговията, театъра, флотата и целия човешки род като хора, преживели големи разочарования. Слушайки другия, всеки откриваше забравени черти от самия себе си. И при все че бяха преминали възрастта на наивните възторзи, те изпитваха непознато удоволствие, отдаваха се с бликаща радост на очарованието, присъщо на всяко сприятеляване.
Двайсет пъти вече се надигаха, отново сядаха, после се разхождаха по булеварда от горния до долния шлюз, като всеки път решаваха да си тръгнат, но нямаха сили да го направят, сякаш бяха подвластни на някакво чародейство.
Най-после се сбогуваха и вече си бяха подали ръка, когато Бувар изведнъж каза:
– Да бяхме хапнали заедно, а?
– И на мен ми се щеше, но не смеех да ви го предложа! – отговори Пекюше.
И той го последва в едно ресторантче срещу кметството, където щели да прекарат добре.
Бувар поръча вечерята.
Пекюше се боеше, че подправките ще му раздразнят стомаха. Това даде тема за медицински разговор. След което превъзнесоха предимствата на науката: колко неща можеха да узнаят, колко изследвания да направят... ако имаха време! Уви! То отиваше в грижи по препитанието – и те учудено разтвориха ръце. За малко щяха да се разцелуват над масата, като откриха, че и двамата са писари: Бувар – в търговска къща, Пекюше – в Министерството на флотата, което не му пречеше всяка вечер да се занимава по малко. Бе забелязал грешки в труда на господин Тиер и говори с голямо уважение за някой си Дюмушел, учител.
Бувар го превъзхождаше в други области. Фината му верижка за часовник и начинът, по
който разбъркваше соса, издаваха стария мераклия. Ядеше с подпъхната под мишницата салфетка и говореше неща, които разсмиваха Пекюше. Това бе особен смях! – един и същ много нисък тон, издаван през дълги интервали. Смехът на
Бувар пък бе непрекъснат, звучен, оголваше зъбите му, разтърсваше раменете му и клиентите на вратата се обръщаха.
Като се нахраниха, отидоха да пият кафе в друго заведение. При вида на газовите лампи Пекюше изпъшка по повод на разточителството, след което с презрителен жест отблъсна вестниците. Бувар бе по-снизходителен към тях. Той обичаше всички писатели изобщо и в младостта си бе имал желание да стане актьор…