Уолис Симпсън и Едуард VIII – една любов, променила хода на XX век

Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда... Литературата изобилства от герои, готови да умрат за своята любов. А преди 86 години, в реалния живот, един мъж показва какво е да си готов да живееш за своята любов. Като се откажеш от престол и облагите на най-богатата империя в света. 

 

Историята на този мъж, крал Едуард VIII, и неговата любима не спира да вълнува писатели, историци, проучватели и до днес. От издателство „Емас“ избират точно тази история за поредицата си „Вечните двойки“ – романът „Уолис и Едуард. Любов, по-силна от корона“ (превод Николина Тенекеджиева) е проникновеният, завладяващ опит на английската авторка Уенди Холдън да изследва миналото и да разкрие душата на най-скандалния крал на своята родина.

За книгата

- Обявявам принц Едуард за наш законен и правдив владетел Едуард Осми... - извисява глас над гърмежите главният хералд на кралството.

Денят е 20 януари 1936 година, мястото – дворецът „Сейнт Джеймс“ в Лондон. Отвън Великобритания празнува с нови надежди коронясването на своя нов крал, а в залата една слабичка жена седи притихнала в очакване на неизвестното си бъдеще.
Само десет месеца и двайсет дена по-късно същият този крал ще произнесе съдбовните думи:
- ... невъзможно е да се справя с отговорностите си на крал без подкрепата на любимата жена.
И ще се откаже от короната в полза на следващия в реда на наследството.
Короната или любовта. Едуард VIII не приема отказа на кралството да сключи брак с американката Уолис и прави своя дълбоко осъзнат избор в полза на любовта.
С какво тази неособено млада и съвсем не красива жена, с два развода зад гърба си и без аристократичен произход, е спечелила сърцето на владетеля на най-голямата съвременна империя? В името на какво този млад и красив мъж се е отказал от слава, власт и почести? До ден-днешен този въпрос е загадка за негови сънародници, за историци и политици. За всички, които не разбират думата любов.
А коя е Уолис, останала известна като мисис Симпсън?   
Беси Уолис Уорфийлд не помни баща си. Рано овдовялата ѝ майка отглежда единственото си дете благодарение на помощите от богати роднини. Пак с тяхна помощ момичето завършва престижно училище. „Не може да се каже, че беше красива, но с жив ум, духовита, жизнена и притежаваше умението да се концентрира изцяло върху събеседника си. Затова изобщо не ѝ липсваха обожатели“ – спомнят си нейни съученици.   
Съвсем млада Уолис сключва брак с военен летец, след драматичен развой идва развод и нов брак с търговеца Ърнест Симпсън, с чието име тя остава в историята – мисис Симпсън. Ърнест е мил, добър човек, но любовта така и не спохожда душата на Уолис. Докато не среща Дейвид, или принц Едуард, мъжа на своите мечти...
Уенди Холдън е английска романистка, авторка на ред бестселъри. Родена през 1965 г. в малко градче в Северна Англия, тя завършва Университета на Кеймбридж, след което се установява в Лондон. Започва работа в списание, после в „Сънди Таймс“.
През 1999 г. излиза първият ѝ роман, който става бестселър. Тя самата го определя като „чиклит“ и продължава да пише в същия жанр повече от десет години, след което се посвещава на историческия роман. Започва серия книги за Уиндзорите, част от която е и настоящият роман.
Уенди Холдън живее със съпруга и двете си деца в провинцията на Северна Англия, в каменна викторианска къща, напомняща на замък със своите кули. Следва откъс.

 

Таксито им хвърчеше през Уиндзор, чаровно градче, пълно с причудливи стари постройки. Двойка елегантни порти ги отведоха в просторен поддържан парк. Сивата фасада на замъка остана зад гърбовете им. Уолис гледаше ококорено през задния прозорец. Мястото беше огромно.

Постепенно паркът стана по-див. От двете страни на пътя буйни треви се разстилаха като влакнест килим под стеблата на дървета, усукани във всевъзможни форми. Имаше сенки и храсталаци. Изглеждаше различно от слънчевите полета по-назад. Уолис си спомни за призрачния ловец. Насред непрогледния гъст шубрак Хърн ѝ се струваше далеч по-истински. Порази я мисълта, че дори в защитените кралски владения се спотайват зли сили.

Мисълта се изпари, щом наближиха голямо красиво езеро.

- Езерото Вирджиния - информира я Ърнест.

Топло синьо небе трептеше над дърветата. Уолис забеляза кули в далечината. В първия момент ги взе за кулите на замъка, но бяха по-малки и бежови на цвят, не сиви. Носеха и някакво очарование, скупчени безразборно една върху друга.

Това ли беше „Форт Белведере“? Подобаваше на бъдещ престолонаследник. Имаше нещо магическо в него. Развяващият се флаг най-отгоре ѝ напомни за „Камелот“.

Ърнест се взираше във флага.

- Не е емблeмата на принца на Уелс, нито кралският герб.

Уолис не би ги разпознала и бездруго. Или този флаг - триъгълник с жълти топки върху черен фон. Явно замъкът пред нея не беше „Форт Белведере“. Почувства се разочарована.

Междувременно Ърнест се съветваше с книгата си.

- Херцогство Корнуол. Византийски монети. Разбира се.

- Какви ги разправяш, за бога?

- На флага е една от титлите на принца. Херцог на Корнуол.

- Искаш да кажеш... - Вълнението ѝ пак се покачи. - Искаш да кажеш, че това е „Форт Белведере“?

- Да - измъчено отвърна Ърнест. - Искам да кажа, че това е „Форт Белведере“.

* * *

Кулите изчезнаха, когато таксито заобиколи езерото. Завиха по чакълеста алея, криволичеща през сенчеста гора.

Ърнест зачете от пътеводителя:

- „Форт Белведере“ е построен през осемнайсети век от Уилям, херцог на Къмбърланд, трети син на Джордж Втори...

Тогава сградата се появи отново, много по-голяма и по-близо от преди, но все така магическа. Уолис стисна ръката на Ърнест. Беше любов от пръв поглед.

Малкият бледозлатист замък с бели прозорци блещукаше весело на светлината. Създателят му очевидно е искал да изглежда интересен, с колкото се може повече етажи, назъбени парапети, процепи за стрели и кули. Приличаше на излязъл от приказка, сякаш нарисуван от дете, и изпълваше Уолис с детско възхищение.

- Осемдесет години по-късно - продължи Ърнест, - прочутият архитект Уайътвил, назначен от Джордж Четвърти да реставрира замъка “Уиндзор”, бил нагърбен със задачата да разшири постройката...

- Пр’стигнахме - прекъсна го шофьорът, щом таксито спря с хрущене в чакъла.

Не ѝ се искаше да слиза. Не ѝ се искаше да прави първата крачка към края на уикенда.

Колебливо пристъпи към входната врата. Беше в средновековен стил, само че малка и боядисана в бяло. Стоеше наполовина отворена, но заради яркото слънце вътре не се виждаше нищо. Наоколо нямаше никого.

Зад нея Ърнест плащаше на шофьора. Треснаха се врати, двигателят запали, чу се звук на отдалечаващи се гуми.

Уолис обиколи отстрани, където под величествена арка се разкриваше гледка към околността. Отпред имаше голяма градина, наподобяваща разтворено зелено ветрило, оградена с ниска стена, в която бяха разположени двайсетина миниатюрни оръдия, насочени към синята шир. „Оръдия играчки в детска крепост“, помисли си тя, сключвайки ръце от радост.

Ърнест се приближи.

- Няма никой - подхвана неспокойно. - Подранили сме. Кога ти каза да дойдеш Телма?

Уолис не проумяваше как е възможно да е неспокоен на подобно място.

- Ърнест, отпусни се. Знаеш я каква е. Ще се появи рано или късно. Късметлии сме да бъдем тук сами! Можем да се разходим в прекрасната градина!

Копнееше да я разгледа. Лавровите храсти, облени в слънчеви лъчи. Пъстрите цветни лехи и пътеки, водещи в различни посоки.

- Ти се разходи - отговори Ърнест. - Аз ще изчакам до входната врата с багажа.

Надали някой щеше да прояви интерес към очуканите им куфари. От друга страна, нейният съдържаше скъпоценната ѝ рокля “Шанел”. Оставяйки го под грижата му, Уолис се отправи към оръдията. Там я чакаше нова изненада. Отвъд стената приканващо проблясваха водите на басейн. Намираше се на широка тераса, обзаведена с мебели, загатващи слънчеви събирания или шумни партита под звездите. Сега обаче беше тихо. Въздухът бе горещ и ароматен. Цареше пълният покой на съвършен летен следобед.

Внезапно Уолис надникна през рамо. Движение? Очакваше да види Ърнест, но нямаше никого. Терасата се разстилаше зелена и празна под слънцето, но тя имаше чувството, че някой я наблюдава отнякъде. Тръсна глава. Това чудновато място отприщваше въображението ѝ.

Елегантни заоблени стъпала водеха към басейна. Измежду камъните отстрани растяха малки цветя. Уолис се наведе да ги огледа по-добре, възхищавайки се на вниманието към детайла на човека, който ги е засадил. До ухото ѝ изжужа пчела. Чуруликаха птици.

Тогава сърцето ѝ отново ускори ритъм. Можеше да се закълне, че някой я наблюдава. Ала както по-рано, не видя никого. Призрак? Сети се за Хърн Ловеца и потрепери. Но той обитаваше нощните гори, не ярките градини денем.

Слезе на терасата. Нови гледки се разкриха насреща ѝ. Тенис игрище и алея, опасана с величествени кедрови дървета. Под тях бяха посадени бели и розови азалии. Уолис тръгна по алеята, пропита със сладкото плодово ухание на цветя.

Мярна количка, пълна с плевели, и осъзна облекчена, че наблизо има градинар. Неговото присъствие трябваше да е доловила.

Зад нея изпукаха съчки. Обърна се и видя мъж да излиза от храстите с гребло в ръка. Беше дребен и слаб, с мръсна риза, натъпкана в дрипави фланелени панталони. Носеше ленени обувки и сламена шапка, смъкната ниско над очите му.

- Мога ли да ви помогна? – попита мъжът учтиво.

Говореше с онзи лондонски акцент, който навремето ѝ се струваше толкова труден за разбиране.

- Оу - отвърна смутено тя. - Простете. Поканена съм за уикенда. Реших да разгледам градината.

- Харесва ли ви?

- О, да - каза Уолис и тъкмо се канеше да продължи, когато раздвижване привлече погледа ѝ.

Но не легендарен демон, а Ърнест се задаваше по кедровата алея.

- Уолис! Търсих те навсякъде!

- Съпругът ми - обясни неловко тя на градинаря. - Е, намери ме - усмихна се, щом Ърнест я приближи запъхтян.

Пот лъщеше по челото му и изглеждаше ужасно непохватен в дебелия си костюм. Той извади кърпичка да избърше врата си, потрепервайки, когато закачи цирея. Лепенката се беше отлепила и отдолу се показваше възпалената болезнена бабуна.

- Наоколо няма никой - рече на Уолис. - Хайде да се връщаме в Лондон.

Тя кръстоса ръце.

- Не! Телма и принцът може да се появят всеки момент. Ще бъде невъзпитано.

- Невъзпитано е от тяхна страна да не ни посрещнат - изпухтя Ърнест.

- Съгласен съм - обади се глас отзад.

Мек тембър с едва доловим кокни диалект. И двамата се обърнаха изненадани към градинаря.

Той свали шапката си и истината излезе наяве. Онази прословута ослепителна усмивка. Лъскавата руса коса. Не можеше да е никой друг.

- Поднасям ви искрените си извинения. Лейди Фърнес трябваше да ви посрещне.

Ърнест онемя. Шок премина през Уолис. Очаквала бе нещо да я подготви за този момент; за срещата с Най-Известния Мъж на Света. Експлозия, фанфари, електрически удар, може би и трите едновременно.

- Сигурно ме смятате за изключително невъзпитан - продължи принцът със странния си лондонски акцент.

Сега, когато знаеше кой стои пред нея, Уолис забеляза приликата със снимките. Кривнатото връхче на носа, златната коса, големите стъкленосини очи. Само ръстът му я изненада. Представяше си го висок, но всъщност бяха еднакви на ръст.

- Не, не, Ваше Кралско Височество... вината е изцяло наша, Ваше Кралско Височество... подранихме, Ваше Кралско Височество...

Уолис и Ърнест замалко не скършиха гърбовете си в ниски поклони и реверанси.

- Много сте мили. Наричайте ме просто сър. Но тъй като не сме се срещали досега, бихте ли ми се представили?

Тя усети Ърнест да преглъща тежко.

- Госпожа и господин Ърнест Симпсън - каза, поемайки инициативата.

- Симпсън - смръщи се принцът. - Трябва да се познаваме, разбира се. Но Телма кани толкова много хора...

Гласът му заглъхна. Уолис обаче знаеше продължението: “и всичките не струват”. Сърцето ѝ се сви. Това бе възможно най-лошото начало.