Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 20 юли - 26 юли

1. Джоан Харис. Тясна врата. Прозорец

 

2. Харлан Коубън. Уин. Колибри

 

3. Сара Джио. С обич от Лондон. Хермес

4. Мишел Уелбек. Унищожение. Факел експрес

 

5. Саймън Тофийлд. Котката на Саймън. Книгата. Сиела

Продължава...

Пътешествие „Подир сянката на кондора“ с Изабела Шопова

С новата книга на талантливата пътешественичка удоволствието е гарантирано, знае го всеки, който е попадал в нейната компания и в компанията на поривистите ѝ книги, „очарователно разколебани на границата между пътеписа и приключенския роман”

„Подир сянката на кондора“ (Колибри) е разказ за едно епично, двумесечно, кошмарно-комично, 6 000-километрово пътуване по гръбнака на Южните Анди, от Сантяго де Чили, през Боливия, Перу, Еквадор и Галапагос, до Богота, Колумбия. Без маршрут, план и резервации. А както бързо става ясно – и без адекватна подготовка. Смелият пътешественически екип се състои от майка и дъщеря, и двете известни с огнен балкански темперамент и несъкрушим източноевропейски инат, както и с противоположния си подход към предизвикателствата на живота по принцип, и пътуването в частност. Двете покорителки на света следват сянката на легендарния андски кондор, преодолявайки височинна болест, мозъчно сътресение, загуба на паметта, езикови бариери и културни сблъсъци. Оцеляват без кислород, интернет, а понякога и без подслон сред чуждопланетните пейзажи на високопланинската пустиня Атакама, неземната хубост на Галапагоския архипелаг, вертикално предизвикателните градове на Латинска Америка, смъртоносния им трафик и неподражаема архитектура. И това са само част от приключенията на двете пътешественички през двумесечното им пътуване подир сянката на кондора.
Изабела Шопова принадлежи към онази част от човечеството, „дето все търси и не намира, дето не може мирно да седи”. Пътешественичка със завидна култура, бликащо чувство за хумор и неудържим стремеж за превъзмогване на кодирани в човешката природа страхове, тя има зад гърба си няколко бестселъра, строго съобразени със съветите в нейния „Самоучител за преднамерено убийство на скуката”. Първата й книга носи заглавие „На изток – в рая” и разказва за живота в Нова Зеландия, Страната на дългия бял облак, както я наричат, където Изабела емигрира през 2002 година. После дойде ред на Австралия, разположена „На запад от рая”. Научихме как се готви артишок, що е то Куинсландър, къде зимуват крокодилите и още много фундаментални факти за битието и мирозданието. А „На юг от разума” свидетелства, че и днес, двайсет лета след началото на третото хилядолетие, Антарктика си остава утопичен резерват, територия с митичен ореол. Книгата гъмжи от духовити описания, шокиращи факти и екстремни преживявания… Следва откъс.

Има метод в лудостта им

Този път потегляме на север от Юга. Повече от шест хиляди километра на север от Сантяго де Чили. Което, малко парадоксално, след двумесечно пътуване ще ни доведе… доникъде. До нулевия паралел, известен още като екватора – нито север, нито юг.
Плановете ни за пътуването са само умерено безумни и маргинално неортодоксални – експедиция по гръбнака на Южните Анди без предварителен маршрут или резервации. Свободни като птички, необременени от планове и ангажименти. Само вятърът в косите ни и Андите под краката ни. Знам, че звучи съмнително, обаче има логика в тази на пръв поглед чиста проба лудост. Хитрият метод на безобразно безпризорния ни стил на пътуване се базира на самата дефиниция на понятието „проблем“ – девиация от очакванията, нещо, което се отклонява от плановете, не следва предначертанията, не работи както сме се надявали. За да неутрализираме така дефинирания проблем – радикално и още в зародиш, – просто елиминираме плановете. Нищо не може да ни отклони от несъществуващия ни маршрут, нито да ни сюрпризира с девиации, ако сме нямали предварителни очаквания. Просто и чисто решение! Само вродената скромност ме възпира да го нарека гениално. Подмолните коварни хватки на вечно конспириращата срещу нас Вселена са този път надеждно отклонени. (Към някой безкъсметен, безхаберен пътешественик с планове и програма. Сори!)
Единственото предизвикателство е само да стигнем живи, за предпочитане здрави и по възможност навреме от чилийската столица Сантяго до международния терминал на летище „Елдорадо“ в Богота, Колумбия, през безумен терен със светозавихряща надморска височина, по някои от най-кошмарните пътища на планетата и през някои от най-нестабилните политически и икономически региони в света.

Продължава...

С Барбара Ханей в „Лятото на тайните“

Барбара Ханей е многократно награждавана австралийска писателка. Авторка на повече от 40 романтични заглавия, продадени в 12 милиона екземпляра, в над 35 страни по цял свят. Романите ѝ са както съвременни, така и исторически, а действието често се развива в различни австралийски местности. Голяма част от тях са включени в романтичната поредица на „Арлекин“. Барбара Ханей е носителка на престижните награди за романтични четива RITA и австралийския й еквивалент RUBY. Два пъти е печелила и приза Романтичен роман на годината за Австралия.
През 2020 г. на български език излиза романът ѝ „Да се срещнем във Венеция“, а през 2021 г. - „Тайни от острова“. Сега „Хермес“ представя новия ѝ роман – „Лятото на тайните“ (превод Пепа Стоилова).

Журналистката Клоуи с тревога осъзнава, че биологичният ѝ часовник започва да тиктака все по-бързо. Тя поставя въпроса пред дългогодишния си приятел, но той категорично отказва да има деца. Тогава тя напуска Сидни, за да започне нова работа в провинциален вестник в градчето Буралея.
Тихото и спокойно градче е перфектното място, където Клоуи да се съвземе и да предприеме крачката да стане самотна майка чрез инвитро процедура. Там обаче я очакват интересни запознанства и неочаквани събития, които ще я убедят, че човек не може да избяга от болката и нещастието дори да отиде накрай света. Главният редактор на вестника, сдържаният и затворен Фин Латимър, е бивш международен кореспондент, който изоставя бляскавата си кариера след трагичната смърт на съпругата и сина си. Собственичката на вестника Емили пък се опитва да преодолее загубата на единствения си син и предателството на съпруга си.
Когато местният пекар изчезва безследно, общността се сплотява в издирването му, а Клоуи и Фин се заемат с журналистическото разследване. Те най-накрая разполагат с история, която ще надхвърли границите на Буралея. А разплитането ѝ ще им върне вкуса към живота и вярата в любовта. Следва откъс

Градската художествена галерия беше последното място, където Фин искаше да прекара съботната вечер, заобиколен от любители на изкуството, очакващи кметът да завърши речта си. Не че не оценяваше местните таланти, но отдавна беше преизпълнил плана за присъствие на подобни събития.
Още преди кметът да се приближи до микрофона, той отгатна какво точно щеше да каже и се оказа прав. Знаеше също, че виното в пластмасовите бутилки за еднократна употреба не става за пиене, а хапките със сирене бяха безвкусни. Не че беше сноб по отношение на храната и напитките, но искаше да си седи у дома с халба бира и пица с чили сос пред телевизора, гледайки футболен мач.
Застанал в задната част на тълпата с фотоапарат, преметнат през едното му рамо, Фин сложи ръка на устата си, за да прикрие поредната прозявка, и обмисли стратегията си за измъкване. Веднага щом направеше няколко снимки на кмета и на нужния брой любители на изкуството, скупчени пред любимите си картини и скулптори, щеше да запише имената, да си вземе довиждане с художниците и меценатите и да си тръгне. Не за първи път щеше да използва лъжливото извинение, че трябва да покрие друго събитие.
Бурни аплодисменти подсказаха, че речта на кмета е приключила. Сега Адел Пенингтън се приближи до микрофона, за да направи обобщение на постиженията на арт общността за последните шест месеца. Фин извади телефона си. Предпочиташе да запише думите ѝ, вместо да си води бележки.

Продължава...

На „Мъжки приказки“ във „Виртуалната кръчма“ на Панайот Карагьозов

Професорът филолог дебютира в прозата с издателство „Парадокс“. Във Виртуалната кръчма се пие виртуално, но се разказва реално – съобразно клиентелата и броя на питиетата…
 

Посетителите могат да избират от менюто на своите смартфони и компютри ресторантския интериор, дали да бъдат разказвачи или слушатели и с кого да пият и споделят. Клиентите могат едновременно да са под карантина и в бара, да бъдат с жените си и без тях, у дома си и в любимата кръчма, с колеги от работата и с приятели на другия край на света.
Като истинските кръчми „Виртуалката“ приютява познати и непознати. Тя е онлайн изобретение, имитиращо традиционно питейно заведение – винаги отворено за хора с недоизпито минало и недоразказани истории.
Но накрая все някой трябва да плати. В брой или с карта. И както често се случва, май и във Виртуалната кръчма ще плати по-бедният

Панайот Карагьозов завършва Славянска филология в Софийския университет и защитава докторати по сравнително славянско литературознание и полска литература в Карловия университет в Прага. През 1987 г. постъпва на работа в Софийския университет, където през 2005 г. става доктор на филологическите науки, а от 2006 г. е професор; заемал е всички изборни длъжности във Факултета по славянски филологии – ръководител на Катедрата по славянски литератури (2005–2009), зам.- декан (1994–1997) и декан (2007–2015). От 2004 г. е директор на Летния семинар по чуждестранна българистика.
Той е автор на осем книги, сред които монографиите „Самосознание словесности. Историографии славянских литератур“, „Някогашните славяни днес“ и „Славянските свети мъченици. Светост и канонизация; хроника и типология; критика и апология на славянското мъченичество“. Карагьозов има впечатляващ брой статии, публикувани на девет езика в научната периодика на дванайсет европейски страни, Япония, Канада и САЩ.
Бил е гост-професор в Карловия университет в Прага (1997–2002) и Хокайдския университет в Сапоро (2002–2003) и е изнасял лекционни цикли в редица славянски университети. За заслуги за развитието на полонистиката и славистиката е награден с полски и чешки правителствени ордени и университетски отличия. Носител е на почетния знак на Софийския университет със синя лента.
Карагьозов е преводач на полска поезия, публикувана в стихосбирките „Целувки. Мария Павликовска-Ясножевска“, „Фрашки и целувки“, „Това тяло можеше да бъде мое“ и антологията „Полската поезия между двете световни войни“.
„Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“ е неговият дебют в художествената проза. Следва откъс.

ЕКСКУРЗИЯ

Продажбите на виагра и венерическите болести
в комплексите за пенсионери в щата Флорида
драстично нарастват.
„Ocean City Journal“
 

На екскурзия в чужбина сме. От онези за младежи на 55 плюс. Повечето сме счетоводители и лекари, но има и учители. Обикаляме Италия през зимата. По-евтино е и ги няма летните тълпи. Разглеждаме музеи и галерии и най-дълго се задържаме пред скулптурите. Гледаме голите торсове, сякаш току-що сме осъзнали пола си. Сега обаче мъжете се вторачват в мъжките, а жените – в женските подробности. Мраморът си е мрамор! Не е мръднал векове. Няма целулит и стрии. Не се сбръчква. Стои си твърд и бял.
Днес цял ден сме на открито. Сутринта разгледахме Неапол, а след обяд Позитано и Амалфи – шарени градчета като Търново, с накацали над морето къщи. Пътят е ужасно тесен и с много завои, ама си струваше. Издържахме мъжки – никой от нас не повърна като датчанките зад шофьора.
Поизморихме се, пък и се стъмва рано, но на връщане се отбихме и в Помпей. Следвайки стрелките-пениси върху настилката, стигнахме до публичния дом. Не видяхме много, но каквото е останало – останало. Същото като с мераците. Жената на учителя застина като лава пред нарисуваните пози-мостри и въздъхна: „Не си е работа да къташ ренесансов дух в антично тяло“. Мъжът ѝ, снимайки гравираните фалоси по фасадите, подхвърли безадресно, че според него полов член без тяло си е чист вибратор. В автобуса седнаха отделно.
Всеки втори ден нощуваме в различен град, а всяка вечер сме в една и съща кръчма – в кръчмата на спомените. Пием леко бяло вино до насита и си разказваме небивалици. Най-често взима думата счетоводителят-ловджия. Снощи се хвалеше, че все още отстрелвал катерички в мола, а преди малко каза, че за пикантните истории, които си разказваме, винoто е като виаграта за след историите – правело от нищото нещо! Дамите сведоха поглед, а кавалерите им се спогледаха дали да продължат на вино, или да минат на виагра. Без половинката си, даскалът изфъфли, че е на разделно пиене.

Продължава...

Видинска легенда вдъхновява „Змей закрилник“ от Симона Панова

В крепостта „Баба Вида“ се води решителна битка между змейове, лами и самодиви

Съвсем не е случайно, че „Баба Вида“ е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България, играла едновременно роля на отбранително съоръжение и на владетелска обител. В стените на този величествен паметник от родното минало се крие истинска магия и шеметният дебютен роман от родената във Видин Симона Панова ще ви я разкрие!
Вдъхновен от някои от най-красивите български легенди и предания, „Змей закрилник“ ще направи читателите част от вихрена история, в която странстват доблестни и коварни митични същества, смели и борбени царкини и тайнствени самодиви. История, в която предания и легенди се преплитат с аромат на липи и вълшебство.
Един град, древен като Дунава. И легенда, стара колкото света, която оживява отново...
Изминало е хилядолетие, откакто кулите на „Баба Вида“ разпростират сянката си над китния Видин. Но тяхната господарка – Вида – все още е там, за да го брани.
Някога царкинята е започнала да линее заради любовта на змея Пламен. Тогава тя решила  да го подлъже с измама и да го вгради в основите на крепостта си, за да закриля любимия ѝ град завинаги. С последния си дъх младият змей проклина нея и сестрите ѝ никога да не намерят покой.
Днес Вида е  нащрек и готова за битка. Защото в нощта, бележеща изтичането на хиляда години, змеят има шанс да се освободи, ако друг заеме мястото му…
А няколко видински деца ще се окажат насред истинска буря, в която змейове, лами и самодиви плетат заговори и интриги, а във всяка усмивка се крие предателство.
Легендата разказва, че няма нищо по-сигурно от крепост, пазена от „Змей закрилник“, и че когато змей те обича, линееш, без значение дали отвръщаш на симпатиите му. Но когато на карта са заложени животът на смъртните и съдбата на един град, древен като Дунава, не ти остава нищо друго освен да се изправиш срещу всяко древно проклятие, за да спасиш това, което обичаш.
Мащабна и смела в замисъла си, „Змей закрилник“ от Симона Панова тъче дръзка и необикновена история, в която ще срещнете познати мотиви от  българския фолклор, но и оригинални и интересни герои, които ще покорят сърцата ви.
Симона Панова е родена през 1992 година във Видин. Израснала е край Дунава, из величествените сенки на „Баба Вида” и приказните улички на „Калето“. Оттогава обожава легендите. Прекарвa осем години във Великобритания, където завършвa университета в Ланкастър със специалност „Реклама и маркетинг” и работи на различни административни длъжности. Но зовът на родния град се оказва по-силен и със своя роман тя показва огромната си обич към него. Следва откъс.
 

Нека ти разкажа една видинска легенда...

Имало едно време в едно царство господарство, отвъд Стара планина и отсам Дунава, един цар. Имал царят три дъщери: Вида, Кула и Гъмза – и били коя от коя по-хубави като три златни ябълки.
Но остарявал царят, побелявал и започвал да се замисля коя от трите си щерки да остави на престола. Не искал да дели земите си помежду им – бил чувал за повелите на кан Кубрат от едно време, затова решил две от дъщерите си да омъжи за чуждестранни царе, а на третата да завещае короната си, сама тя да управлява. Мъничко било царството, но достатъчно раждала земята и тихо живеели хората, без много богатства и беди.
Хубава била най-малката щерка, Гъмза. И все засмяна била, все бяла-червена – хоро след хоро тропала и по мегданите се заседявала, все с дружките си веселби вдигала, вино се леело, гощавките не спирали. Позамислил се царят, понатъжил се и обещал ръката на Гъмза на един княз от съседно царство – известен с веселия си нрав като нея, да са си лика-прилика.
Будна била втората щерка, Кула. И пъргава била, на едно място се не спирала – все буйни коне яхала и из полята препускала, със саби се сражавала и с всеки срещнат се препирала. Позамислил се пак царят, поклатил глава и обещал нейната ръка на друг княз от съседно царство – лудо-младо като нея, да са си лика-прилика.

Продължава...