page contents Книжен ъгъл:  Три романа от Пол Боулс, големият непознат в американската литература
Предоставено от Blogger.

 Три романа от Пол Боулс, големият непознат в американската литература

3.1.23


Издателство „Парадокс“ поднася внушителен том с три романа на писателя - „Чай в пустинята“ (1949, превод Димитър Коцев-Шошо), „Изгубени в дъжда“ (1952, превод Юрий Лучев), „Къщата на паяка“ (1955, превод Йорданка Пенкова).

 
Пол Боулс (1910 – 1999) е роден в Ню Йорк, САЩ. Започва да създава музика и да пише кратки разкази на четиригодишна възраст, а на седемнайсет публикува свои стихове във френското списание за експериментална литература Transition. На осемнайсет започва да пътува из Европа, Северна Африка, Мексико и Централна Америка. Като ученик на Арън Копланд, Боулс отрано се утвърждава като талантлив композитор. През 1945 г. отново започва да пише разкази и през 1947 г., когато отива да живее в Танжер, Мароко, насочва цялото си внимание към художествената проза. Автор е на четири романа: „Чай в пустинята“, „Изгубени в дъжда“, „Къщата на паяка“ и „Нависоко над света“, над сто кратки разказа, една стихосбирка и множество пътеписи. Живее в Танжер до своята смърт през 1999 г.  Географската му отдалеченост не го откъсва от света, напротив, само засилва притегателната му сила – Труман Капоти и Гор Видал го посещават в Мароко, Уилям Бъроуз, Алън Гинсбърг, Бернардо Бертолучи – всички те изразяват своята почит към Боулс.
След смъртта му, вестник The Times го провъзгласява за „една от най-необичайните, неконвенционални и талантливи личности за времето си“, а The Independent пише: „Боулс беше мистик, човек с много способности ... ще бъде запомнен като един от водещите автори на XX в.“ Следва откъс от „Изгубени в дъжда“

НЕБЕТО

От определена точка няма връщане назад.
Това е точката, която трябва да се достигне.

Франц Кафка

Когато отвори очи, тя веднага разбра къде се намира. Луната се бе спуснала ниско на небето. Уви палтото около краката си и леко потрепери. Не мислеше за нищо. Част от съзнанието ѝ беше изпълнено с болка и имаше нужда от почивка. Чувстваше се добре от това, че просто си лежи, съществува и не задава въпроси. Беше сигурна, че само ако пожелае, ще започне да си припомня всичко, което се е случило. Изискваше се много малко усилие. Но ѝ беше приятно да не променя нищо, да не повдига плътната завеса, която се спускаше между нея и преживяното. В никакъв случай нямаше да направи това, да хвърли поглед в бездната на вчерашния ден и отново да изстрада същата мъка и угризение. В момента онова, което бе отминало, беше неясно и неопределимо. Тя решително затваряше съзнанието си за него, отказваше да го анализира и насочваше всичките си усилия в изграждането на сигурна преграда пред себе си. Като насекомо, което преде пашкула си, умът ѝ нямаше да спре да заздравява крехката стена, зад която стоеше опасността за нейното същество.
Лежеше тихо, със свити под тялото крака. Пясъкът беше мек, но студенината му проникваше през дрехите ѝ. Когато усети, че вече не издържа треперенето, тя изпълзя навън и закрачи напред-назад с надеждата да се стопли. Въздухът беше застинал, нямаше и повей, а студът растеше с всяка изминала минута. Отдалечи се от дървото, дъвчейки парче хляб. Всеки път, когато се връщаше до тамарикса, тя се изкушаваше отново да се мушне под клоните му и да заспи. Но когато утрото настъпи, вече беше напълно будна и се бе сгряла.
Пустинният пейзаж е най-красив в сумрака на утрото или на свечеряване. Усещането за разстояние отсъства: близкият хребет може да се окаже далечна планинска верига, всеки малък детайл може да придобие особена важност сред еднообразната околност. Настъпващият ден обещава промяна. Чак когато той се разгърне напълно, наблюдателят започва да подозира, че се е завърнал предишният ден – същият, който е изживявал от дълго време насам, все така ослепително ярък и недокоснат от времето. Кит дишаше дълбоко и гледаше меките контури на малките дюни, необятната кристална светлина, която нарастваше над каменния ръб на хамадата, палмовите горички зад гърба ѝ, които все още бяха потопени в нощта, и тогава осъзна, че това не е същият ден. Дори когато стана напълно светло, дори когато огромното слънце се издигна и придаде на пясъка, дърветата и небето обичайния им вид, тя нито за миг не се усъмни, че това е нов и абсолютно различен ден.
Към нея по дюната се спускаше керван, който се състоеше от двайсетина камили, натоварени с издути вълнени вързопи. До животните крачеха няколко мъже. В края на тази процесия се движеха двама ездачи, възседнали високите си камили, на които юздите и халките на носа придаваха по-надменен вид от този на обикновените камили пред тях. В момента, в който видя двамата мъже, тя разбра, че ще тръгне с тях, и това я дари с неочаквано усещане за сила: вместо да приема поличбите, сега вече можеше да ги създава, самата тя да бъде част от тях. Но това откритие за бъдещото ѝ съществувание не я изненада особено. Застана на пътя на приближаващия керван и извика, като размаха силно ръце. И още преди животните да бяха спрели, вече тичаше към дървото и издърпваше куфарчето си. Двамата ездачи с удивление я наблюдаваха и се споглеждаха. Те спряха камилите си и се наведоха напред, за да я огледат с любопитство.
Тъй като жестовете ѝ бяха повелителни, изразяваха крайна решимост и липса на всякакво колебание, господарите на кервана така и не реагираха, докато тя подаваше багажа си на един от техните хора и му нареждаше да го завърже върху най-близката камила. Мъжът хвърли поглед към своите господари и като не видя каквото и да било възражение, изписано на лицата им, накара животното да коленичи и го натовари. Другите камилари мълчаливо я изгледаха, докато се приближаваше към ездачите, а тя, протягайки ръце към по-младия от двамата, каза на английски:
– Има ли място за мен?
Ездачът се усмихна. Със силно пръхтене неговата камила падна на колене. Кит седна на една страна, точно пред мъжа. Когато животното се изправи, той трябваше да я обхване през кръста, за да не падне. Двамата ездачи се позасмяха и размениха няколко кратки забележки, докато керванът потегляше по пътя си през дюната.
След известно време напуснаха долината и поеха по широка гола равнина, осеяна с камъни. Пред тях се простираха жълтите дюни. Под палещото слънце се редуваха бавно изкачване към билата и спускане към падините, отново и отново – заедно с живия осезаем допир на ръката му около тялото ѝ. Нищо не я притесняваше; чувстваше се доволна да се отпусне и да наблюдава мекия еднообразен пейзаж, преминаващ пред очите ѝ. Дори на няколко пъти ѝ се стори, че въобще не се придвижват, че дюната, чийто остър хребет пресичат, е същата дюна, която са подминали доста време преди това, че не може да става дума за пътуване нанякъде, тъй като те не бяха никъде. А когато се появиха тези усещания, те полека-лека задвижиха мисълта ѝ. „Дали не съм мъртва?“ – запита се тя, но без никаква тревога, защото знаеше, че е жива. Докато бе в състояние да си задава въпроса: „Има ли нещо?“ и да си отговаря. „Да“, не можеше да бъде мъртва. А около нея бяха небето, слънцето, пясъкът и бавното монотонно движение на камилата. Помисли си, че дори ако дойде момент, в който не може да отговори, все пак въпросът ще бъде пред нея и така тя ще знае, че живее. Тази мисъл я успокои. Почувства се развеселена. Облегна се на мъжа и усети колко ѝ е неудобно. Явно от дълго време не беше раздвижвала краката си. Надигащата се болка я накара да се впусне в серия от безспирни премествания. Тя се нагласяше и се извиваше. Ездачът я прихвана още по-здраво и подхвърли няколко думи към своя спътник. Двамата се изхилиха.
Точно когато слънцето прежуряше най-силно, в далечината се появи оазис. На това място дюните се слягаха и местността беше почти равна. Пейзажът наоколо беше сив под прекалено силната светлина и няколкостотинте палми отначало изглеждаха като линия в по-тъмносиво на хоризонта – линия, която ту изтъняваше, ту се разширяваше пред погледа, движеше се като бавна течност: широка лента, дълга сива скала, после нищо и отново тънката очертана граница между небето и земята. Тя безстрастно наблюдаваше всичко това, докато изваждаше парче хляб от джоба на палтото си, преметнато през грубоватия гръб на камилата. Хлябът беше съвсем сух.
– Стенна, стенна. Чуиа, чуиа – каза мъжът.
Не след дълго нещо внезапно се отдели от неопределимата маса на хоризонта и се издигна в небето като джин. Секунда по-късно се сви, смали се, превърна се в далечна застинала палма в края на оазиса. Тихото им придвижване продължи още около час, докато се оказаха сред дърветата. Кладенецът беше ограден с ниска стена. Нямаше и следа от други хора. Палмите бяха неравномерно пръснати наоколо; клоните им, повече сиви, отколкото зелени, светеха с металически блясък и почти не хвърляха сянка. Доволни от почивката, камилите останаха да лежат дори след като бяха разтоварени. Слугите извадиха от вързопите огромни раирани черги, никелиран сервиз за чай, хартиени пакети, пълни с хляб, фурми и месо. Тримата пиха от черен мех от козя кожа с дървена канелка. Водата от кладенеца беше за животните и камиларите. Кит седеше на края на чергата, облегнала гръб на ствола на една палма, и наблюдаваше бавните, спокойни приготовления. Когато всичко беше готово, яде с апетит, всичко ѝ беше вкусно; и въпреки това не яде достатъчно, за да задоволи двамата домакини, които не спряха да я подканят да се храни дълго след като тя вече не можеше да поеме и залък.