Книжен ъгъл

 

Неща, които като че ли нямат нищо общо помежду си. Които изглеждат съвършено разнородни. Но не са. Всички те са част от пътя, изминат и изминаван от един френски творец, изпълнен с огромното желание да постигне в живота си това, което нарича „покой и омая“.
Еманюел Карер започва работата си по „Йога“ (Колибри, превод Росица Ташева) с намерението да напише „засмяна и изящна книжка“ за тази толкова известна духовна дисциплина, но в процеса на писането поема в други посоки, насочва се към други области на битието, за да създаде забележителна автофикция, един безкрайно откровен разказ за ужаса и радостта от съществуването. Личният елемент присъства в много от произведенията на Карер. В „Йога“ вглеждането в себе си взема превес в трудната игра между реалност и фикция.
Роден през 1957 година, Еманюел Карер е виден френски интелектуалец, писател, кинокритик, сценарист и режисьор. Завършва политически науки, но изкуствата и литературата го влекат много повече. Започва кариерата си като кинокритик, а през 1984 г. издава първата си книга - „Смелост“. Автор е на романи, документални произведения и сценарии, един от които - „Снежният клас“ - получава наградата „Фемина“ (1995). Потресен от аферата Жан-Клод Роман, която разтърсва френското обществено мнение през 1993 г., той присъства на процеса и се свързва с убиеца с намерението да напише книга. Така се появява „Врагът“ – прозвище на Сатаната, на злото, подтикнало Роман да избие цялото си семейство. През 2002 г. книгата е екранизирана от Никол Гарсиа. На български език са преведени още „Царството“, романизираната биография  „Лимонов“ и проникновеният роман „Истории, различни от моята“. Следва откъс.
 

Пристигането

Понеже все трябва да започне отнякъде разказа за четирите години, през които се опитвах да напиша засмяна и изящна книжка за йога практиката, а вместо това се сблъсках с всичко друго, но не и със засмени и изящни неща, като джихадисткия тероризъм и изселническата криза, изпаднах в такава меланхолна депресия, че се наложи да прекарам четири месеца в болницата „Сент Ан“, накрая и изгубих своя издател, който за пръв път от трийсет и пет години насам няма да прочете написана от мен книга, та понеже трябва да се започне отнякъде, избрах онази сутрин през януари 2015 година, когато, докато затварях сака си, се запитах дали да си взема телефона, който тъй или инак нямаше да използвам там, където отивах, или да го оставя вкъщи. Избрах радикалната опция и едва излязъл от нашата сграда, намерих минаването ми под радара за доста вълнуващо. Още една крачка встрани беше решението ми да взема влака от гара „Берси“, сателит на Лионската гара, скромен и вече провинциален, специализиран в маршрути из дълбоката Франция. Овехтели вагони, купета с по шест места в първа класа и с по осем във втора, кафяви и зеленикави цветове, напомнящи влаковете от далечното ми детство през шейсетте години. По седалките спяха кашици, сякаш никой не ги беше уведомил, че военната служба вече не съществува. Обърнала глава към прашния прозорец, единствената ми съседка гледаше преминаващите под ситния сивкав дъжд изрисувани с графити сгради в края на Париж, после в източното предградие. Беше млада жена с физика и облекло на планинарка, понесла огромна раница. Запитах се дали се е отправила към Морванския масив, където и аз ходех някога, тръгвайки от Везле в не по-милосърдно време, или отива – кой знае? – там, накъдето се бях запътил сега. Умишлено не си бях взел книга за четене и през цялото пътуване – час и половина – погледът и мислите ми се рееха в нещо като спокойно нетърпение. Без да знам какво точно, очаквах много от тези десет дни, през които щях да съм откъснат от всичко, недостъпен, извън обсег. Наблюдавах очакването си, наблюдавах спокойното си нетърпение. Интересно беше. Когато влакът спря в Ларош-Мижен, младата жена с голямата раница слезе заедно с мен и като мен, като още двайсетина други пътници тръгна към площада пред гарата, откъдето щеше да ни вземе автобус. Зачакахме го мълчаливо, никой не познаваше никого. Всеки гледаше спътниците си и се питаше дали имат нормален вид. Бих казал, че по-скоро да. Когато автобусът пристигна, някои седнаха двама по двама, аз бях сам, но точно преди да тръгнем, една петдесетинагодишна жена с красиво, белязано от годините лице и сериозно изражение се качи в последния момент и се настани до мен. Едно бързо „добър ден“, полугласно, после затвори очи, показвайки без враждебност, че не държи да завързва разговор. Никой не говореше. Автобусът бързо излезе от града и пое по тесни пътища през селца, в които нищо не изглеждаше отворено, дори капаците на прозорците. След половин час навлезе в черен път, обграден с дъбови дървета, и спря на чакълеста площадка пред ниска къща за гости. Слязохме, разтоварихме куфари и чанти от багажника и влязохме в сградата от различни врати – една за мъжете, една за жените. Ние, мъжете, се озовахме в голяма зала, обзаведена като училищна столова, с неоново осветление, със стени, боядисани в бледожълто и украсени с калиграфски изписани на неголеми афиши мъдри будистки сентенции. Видяхме нови лица, хора, които не бяха в автобуса и вероятно бяха пристигнали с коли. На една маса от формика младеж с открито и симпатично лице, облякъл фланелка с къси ръкави, докато всички носехме поне пуловер или полар, приемаше новопристигналите един по един. Преди да минем през него, трябваше да попълним един въпросник.

Въпросникът

След като си налях чай в евтина чаша, завъртайки кранчето на голям метален самовар, седнах пред въпросника. Четири страници с въпроси и от двете страни. Първите не изискваха дълъг размисъл: гражданско състояние, лица за връзка при спешни случаи, здравословни проблеми, текущо лечение. Написах, че съм в добро здраве, но няколко пъти съм изпадал в депресия. След това ни приканваха да кажем: 1) как сме научили за випасана; 2) какъв опит имаме в медитацията; 3) в какъв момент от живота си се намираме; 4) какво очакваме от сесията. Мястото, оставено за отговорите, не надвишаваше една трета от страницата, така че, помислих си, ако искам да се заема сериозно само с втория въпрос например, ще трябва да напиша цяла книга. Вярно, бях дошъл точно за да напиша книга, но за това нямах намерение да говоря. Благоразумно се задоволих да отговоря, че практикувам медитация от двайсетина години, че успоредно с нея дълго време съм се занимавал с тай чи чуан (уточних в скоби – „малка циркулация“, за да разберат, че не съм съвсем начинаещ), а сега съм преминал към йога. Практикувам йога нередовно и съм се записал на тази интензивна сесия с надеждата да доусвоя техниката. Колкото до „момента от живота, в който се намирам“, истината е, че беше добър момент, изключително благоприятен цикъл, който траеше вече близо десет години. Дори беше учудващо, че след толкова години, през които във всички случаи бих отговорил на този въпрос, че съм зле, много зле, и че моментът от живота ми е особено катастрофален, сега мога да кажа, без да лъжа и по-скоро омаловажавайки благополучието си, че ей богу, добре съм, не съм имал скоро депресивен епизод, нямам проблеми от любовно, семейно, професионално, материално естество, единственият ми проблем, и той е такъв наистина, макар да е проблем на презадоволения, е моето обременително, деспотично его, чиято власт искам да огранича и медитацията е създадена именно с тази цел.

Другите

Около мен има трийсетина мъже, в чиято компания ще седя и ще мълча в продължение на десет дни. Дискретно ги оглеждам. Питам се кой от тях е в криза. Кой като мен има семейство. Кой е сам, изоставен, клет, нещастен. Кой е уязвим, кой е стабилен. Кой рискува в шемета на безмълвието да изгуби почва под краката си. Представени са всички възрасти, между двайсет и, бих казал, седемдесет години. Като социални типажи също са разнообразни. Няколко лесни за идентифициране: гимназиалният учител природолюбител, натуралист, вегетарианец, приятел на източната мистика; младежът с расти и скиорска шапка, когото можете да срещнете сред активистите на No Border в Кале, където неотдавна правих репортаж; кинезитерапевтът или остеопатът, отдаден на бойните изкуства; и останалите, сред които може да има както цигулар, така и продавач на билети в метрото, няма как да се разбере. Общо взето, смесената клиентела на всички доджо и заслони по Пътя към Сантяго. Благородното мълчание, както го наричат, още не е влязло в сила, така че можем да говорим и аз слушам разговорите на оформилите се малки групи, докато навън нощта вече припада, много рано, много тъмна, зад малките запотени стъкла на прозорците. Всички се въртят около това, което ни очаква от утре сутринта нататък. Един въпрос се повтаря: „За пръв път ли ти е?“ Бих казал, че половината са новаци, половината са ветерани. Първите  – любопитни, възбудени, неспокойни, вторите – с престижния ореол на опита и сред тях един човечец, който ми напомня някого, но не знам кого, и върху когото, какъвто съм си негативист, незабавно фокусирам вниманието си: козя брадичка, жакардов пуловер в преобладаващо виненочервено, разиграващ с болезнена самомнителност ролята на мъдрец – усмихнат, добродушен, неизчерпаем на изявления относно подреждането на чакри и благотворния ефект на формулата „отпусни му края“.