Откъс: Изгрява „Кървава луна“ на Ю Несбьо

 

Легендарният инспектор Хари Хуле се завръща

Многобройните фенове на крими суперзвездата Ю Несбьо у нас имат повод за радост – легендарният инспектор Хари Хуле се завръща. Вече по книжарниците е дългоочакваният нов случай „Кървава луна“, както винаги в превод на Ева Кънева и с логото на издателство „Емас“. Норвежецът Ю Несбьо отдавна няма нужда от представяне. Книгите му, вече надхвърлили внушителните 55 милиона продадени екземпляра, се четат на повече от 50 езика и са удостоени с множество награди. Холивуд също обича писането на Несбьо и към проекти за екранизация на негови произведения се свързват имена като Леонардо ди Каприо, Джоузеф Гордън-Левит, Бен Стилър, Оскар Айзък, Майкъл Фасбендър... Всички чакат с нетърпение следващия случай на любимия своенравен полицай Хари Хуле.
 Какво обаче прави романите на Ю Несбьо толкова специални? Разгръщайки негова книга, винаги ще срещнете дълбоко човешки образи, ще потънете в автентичната, мрачна атмосфера на Осло, ще потръпвате в очакване на следващия стъписващ обрат и ще се надпреварвате с времето, заедно с Хари, в преследване на убиеца. „Кървава луна“, тринадесетият случай на инспектора, е все така пристрастяващ, както сме свикнали да очакваме да бъде писането на Несбьо.

За книгата: Заварваме Хари, изгубил всичко, да вегетира в Лос Анджелис, където възнамерява да пие, докато алкохолът го погуби. Няма други планове за бъдещето си. И прави всичко възможно да осъществи намерението си. „Плановете“ му обаче се отлагат, защото Хари попада на жена, която се нуждае от него – седемдесет и три годишна актриса, която му напомня на майка му. След три провалени брака тя е задлъжняла с огромна сума, пропиляна за филм, отишъл „на кино“. И кредиторите ѝ идват да си търсят парите, отвличат я и поставят на Хари ултиматум: или до десет дни намира един милион долара, или с Люсил е свършено. Хуле има много трески за дялане, но едно трябва да му се признае: никога не зарязва приятел в беда. И той заминава за Осло, където му предлагат доходоносна работа, за да се опита да измъкне Люсил от лапите на гангстерите.
А там, в най-любимия му град на света, две млади жени са изчезнали безследно. Пресата свързва имената им с порочно богатия бизнесмен Маркус Рьод. Загрижен за доброто си име и за бизнеса си, Рьод предлага на Хари баснословен хонорар, за да разплете случая. Хари се съгласява, защото с парите от Рьод ще може да спаси живота на Люсил.
И двете изчезнали жени са обичали луксозния начин на живот и са присъствали на парти, организирано в дома на известен норвежки бизнесмен. Аутопсията на първата жертва установява зловеща насилствена намеса. Зверското убийство, очевидно извършено с изключителна жестокост, събужда подозренията на разследващия екип, начело с Катрине Брат, че из Осло вилнее сериен убиец. От своя страна, Хари сформира свой екип от хоспитализиран онкоболен, заподозряно в кражба ченге и наркодилър. При това щабът им се помещава не къде да е, а в онкологично отделение...
Само няколко дни след зловещата находка разследващите попадат на нова, още по-потресаваща – трупа на втората жена. Въпреки изключителната жестокост на убийствата редица факти навеждат разследващите на предположението, че и двете жени са тръгнали доброволно с убиеца. Защо, при положение че нормалната логика предполага да са се страхували? Дори повече. Да са умирали от страх. Кое подтиква човека да изгуби инстинкта си за самосъхранение? Една мишка, видяна в Лос Анджелис, подсказва на Хари отговора на този въпрос. Мишка, която сама се навира в лапите на дебнещата я котка…
Из Осло броди чудовищен, неуловим убиец, който дори не използва насилие, за да заведе жертвите си вдън гората или на друго затънтено място. Как ги примамва и защо те не се съпротивляват?

В романа срещаме още свръхамбициозен журналист, решен да се реабилитира сред гилдията, секси лаборантка, готова на всичко, за да вкара в леглото си Хари Хуле, ексцентричен адвокат, който раздава правосъдие, и мистериозен дилър на най-чистия кокаин, попадал някога в Осло… И докато градът е в очакване на уникално астрономическо явление, наречено „кървава луна“, един коварен и много хитър убиец продължава да пролива кръв… Следва откъс.

По традиция пресконференцията се проведе в залата за оперативки в Главното полицейско управление. Стенният часовник показваше десет без три минути. Докато журналистите чакаха представители на полицията да се качат на подиума, Мона До, криминална репортерка във „Ве Ге“, установи, че интересът към събитието е приличен. Присъстваха повече от двайсет журналисти, а беше петък вечер. С нейния фотограф бяха поспорили дали двойните убийства се продават двойно по-добре от единичните, или, напротив, тук важи Законът за намаляващата възвръщаемост . Фотографът смяташе, че качеството е по-важно от количеството; ако жертвата е млада, привлекателна, чистокръвна норвежка, новината ще генерира повече кликвания, отколкото, да речем, насилствената смърт на двойка осъждани четиресетгодишни наркомани. Или на две – че дори и на три – гангстерчета от мигрантски произход.Мона До беше склонна да се съгласи с колегата си. До момента бе потвърдена смъртта само на едната от двете изчезнали млади жени, но реалистично погледнато, беше само въпрос на време да се установи, че и другата е застигната от същата участ, а двете бяха млади и красиви чистокръвни норвежки. С други думи, налице бяха оптималните предпоставки. И все пак тя се чудеше кое по-конкретно провокира силния читателски интерес към случая. Дали проявата на по-силна съпричастност към младите, невинните и беззащитните хора. Или роля играят други фактори: например, че двете млади жени са секси и имат пари и живот, за какъвто читателите си мечтаят.
И като стана дума за това, да искаш каквото имат другите... На предния ред Мона видя трийсетинагодишен мъж във фланелена риза, тази година върхът на сладоледа сред всички хипстъри, и с бомбе, каквото носи Джийн Хекман във „Френска връзка“. Мъжът беше Тери Воге от вестник „Дагблае“. Ех, Мона даваше мило и драго, за да разполага с неговите източници! Откакто бе започнало раз¬следването около изчезването на Сусане Андершен и Бертине Бертилсен, Тери водеше с едни гърди пред всички други. Например, пръв публикува информацията, че двете млади жени са се засекли на купон. Освен това, позовавайки се на свой неназован източник, Воге твърдеше, че Маркус Рьод е спонсорирал и двете момичета. Това дразнеше Мона – не само защото с него бяха конкуренти. Дразнеше я дори самото му присъствие на пресконференцията. И сякаш чул мислите й, той се обърна и я погледна право в очите. Усмихна се широко и докосна с пръст периферията на идиотската си шапка.
– Пада си по теб – подшушна й фотографът.
– Знам – отвърна тя.
Интересът на Воге към нея се бе появил, когато той, след кратко прекъсване, възобнови кариерата си на журналист в печатна медия. Тогава Мона допусна грешката да се държи сравнително мило с него по време на семинар на тема – представете си – „медийна етика“. Понеже другите колеги го избягваха като прокажен, нейното отношение изпъкна с дружелюбността си. След семинара той се свърза с Мона с молба за „съвети и препоръки“, както се изрази. Сякаш тя имаше интерес да става ментор на конкурент и, изобщо, желание да се занимава с персона от типа на Тери Воге. Все пак всички знаеха, че в слуховете за него има нещо вярно. Но колкото по-резервирано се държеше тя, толкова по-напорист ставаше той. Търсеше я по телефона, пишеше й в социалните мрежи, дори се появяваше в заведенията, където ходеше тя. Както обикновено й отне време да схване, че всъщност той се интересува от нея като жена.
Още от малка Мона си знаеше, че не е любимка на момчетата. Беше набита, с възширочко лице и – по израза на майка й – печално провиснала коса, а заради вродената деформация на тазобедрената става ходеше като рак. Един Господ знае дали за да компенсира този свой недъг, но тя започна да тренира с тежести, стана още по-набита, вдигна сто и двайсет килограма от мъртва тяга и се класира трета на Националното първенство по бодибилдинг. И понеже се беше научила, че нищо не идва даром, разви чар, чувство за хумор и силен характер, за каквито кукличките Барби можеха само да мечтаят. Благодарение на качествата си завоюва титлата „кралица на криминалните хроники“ – и Андерш. От двете Андерш й беше по-ценен. Така или иначе, макар че проявеният от Воге интерес я ласкаеше, Мона нямаше никакво намерение да се сближава с него. Беше му дала да го разбере – и с тон, и с езика на тялото си. Поне така смяташе. Той обаче сякаш чуваше и виждаше каквото иска. Понякога, докато се вглеждаше в широко отворените му, втренчени очи, тя се питаше дали той не се дрогира и дали е с всичкия си. Една вечер Воге цъфна в бара, където Мона беше с Андерш; той тъкмо беше отишъл до тоалетната.¬
– Ти си моя – каза й тихо Воге. Музиката почти го заглуши, но не съвсем.
Тя се престори, че не го е чула. А той я гледаше спокоен, самоуверен, с лукава усмивка, сякаш споделяха обща тайна. Мътните да го вземат. Мона не си падаше по драмите, затова не каза нищо на Андерш. Не че той щеше да изревнува, но за всеки случай му го спести. Какво си въобразяваше Воге? Че нейният интерес към него, новия алфа мъжкар в малкото им стадо, закономерно ще нарасне пропорционално на неговите засилващи се позиции като криминален журналист, който винаги е с едни гърди преди другите? А че водеше с едни гърди – водеше, нямаше две мнения. А ако Мона До искаше нещо, то беше пак да застане начело, а не да е една от стадото, което запъхтяно търчи след Тери Воге.
– Според теб откъде черпи всички тези сведения? – прошепна тя на фотографа.
Той сви рамене.
– Сигурно пак си измисля.
– Не – поклати глава Мона. – Информацията му е достоверна.
Маркус Рьод и неговият адвокат Юхан Крун дори не се бяха опитали да опровергаят публично публикацията на Воге, а това представляваше достатъчно красноречиво потвърждение.
До съвсем неотдавна обаче Воге беше на дъното. Миналото още тегнеше върху него и едва ли някога щеше да изчисти напълно името си. Момичето се казваше Джини и много приличаше на Сузи Куатро  – за онези, която я помнеха. Случката датираше отпреди пет-шест години. Воге публикува изфабрикувани истории за Джини, но по-лошото беше, че, според слуховете, по време на някакво афтърпарти се опитал да сипе рохипнол в питието й, за да прави секс с нея, тийнейджърката. По онова време Воге списваше музикалната рубрика в голям безплатен вестник и явно беше хлътнал до уши в младата певица, но тя, разправяха, го отблъснала въпреки нескончаемите му хвалебствени отзиви. Воге обаче продължил да се появява на нейни концерти и на съответните афтърпартита. И една вечер – ако се вярва на слуховете – я упоил и я занесъл в стаята си. Бил отседнал в същия хотел като нея и бандата й. Музикантите обаче се досетили какво става и нахълтали в стаята. Там заварили Джини да лежи в безсъзнание полуразсъблечена върху леглото на Тери Воге. Смазали го от бой. Заради счупен череп лежал два месеца в болница.
Бандата и певицата явно сметнали, че Воге си е получил заслуженото – или пък не искали да рискуват наказателно преследване. Така или иначе, нито една от страните не подала сигнал в полицията. Положителните рецензии за албумите и концертите на Джини обаче секнаха. Тери Воге започна да критикува безпощадно всички музикални изяви на певицата. В статиите си за нея публикуваше очерняща информация за личния й живот. Пишеше, че тя се друса, плагиатства, плаща малко на членовете на бандата си и е подала неверни данни при кандидатстване за финансова помощ за турнето си.
Певицата внесе оплакване в Етичната комисия на норвежките журналисти и се оказа, че всички писания на Воге по неин адрес са стопроцентови клевети. Уволниха го и през следващите пет години той беше персона нон грата в норвежката преса. Как е успял отново да се завърне в бранша, беше пълна мистерия. Или може би не съвсем. Осъзнал, че с кариерата му на музикален журналист е свършено, Воге стартира криминален блог, който набираше все повече читатели. Накрая от „Дагблае“ пуснаха изявление, че не е редно да се налага забрана на млад журналист да работи само защото е допуснал грешка в началото на кариерата си, и започнаха да публикуват негови статии. Макар и на свободна практика, в момента той получаваше повече място на страниците на вестника от някои щатни репортери.
Най-после Воге откъсна очи от Мона и се обърна на¬пред. Разследващите влязоха и заеха местата си на подиума: Катрине Брат, старши инспектор в Отдела за борба с насилието, Кедзиерски, началник на пресцентъра на полицията – мъж с къдрава грива като на Боб Дилън, Уле Винтер, началник на Разследващото звено в КРИПОС, който приличаше на териер, и неизменно елегантно облеченият Сун-мин Ларшен с вид на току-що излязъл от фризьорски салон. „Явно – прецени Мона, – вече е решено разследването да се води съвместно от Отдела за борба с насилието – в случая волвото – и КРИПОС, ферарито.“
Повечето журналисти вдигнаха телефоните си, за да заснемат пресконференцията, но Мона До записваше на ръка и остави снимките на колегата си фотограф.
Очаквано следствието даде оскъдна информация: в гористата местност Йостмарка, близо до район „Скюлерю“, е намерен труп на млада жена. Самоличността е потвърдена. Мъртвата е Сусане Андершен, обявена за изчезнала преди близо три седмици. Случаят ще бъде разследван като предполагаемо убийство, но засега разследващите не могат да оповестят подробности от рода на мотив, хронология на събитията, заподозрени и прочее.
Последва обичайният в такива случаи сценарий. Журналистите обсипаха полицаите с градушка от въпроси, а те, от своя страна – главно Катрине Брат – повтаряха „без коментар“ и „нямаме право да даваме такава информация“.
Мона До се прозина. С Андерш бяха планирали да вечерят заедно като едно хубаво начало на уикенда, но планът им се бе провалил. Докато записваше изявленията на полицията, тя имаше чувството, че това вече го е писала десетки пъти.
Навярно и Тери Воге се чувстваше по същия начин. Нито си водеше бележки, нито записваше с телефона си. Просто седеше облегнат на стола и наблюдаваше какво се случва с лека, едва ли не победоносна усмивка. Не задаваше въпроси, сякаш вече разполагаше с интересуващите го отговори. Изглежда, и другите журналисти се бяха изчерпили. Пиарът Кедзиерски си пое въздух с явното намерение да сложи край на пресконференцията, но неочаквано Мона вдигна молива си във въздуха.
– Да, „Ве Ге“? – даде й думата шефът на пресцентъра с физиономия, която я предупреждаваше да бъде кратка, защото всички вече са се настроили на съботно-неделна вълна.
– Смятате ли, че притежавате нужната експертност, ако извършителят се окаже от типа, които убиват пак, тоест...
Катрине Брат се наведе напред и я прекъсна:
– Както вече казах, за момента не разполагаме с опорни точки, които да ни позволяват да се произнесем относно евентуална връзка между този смъртен случай и други криминални деяния. Що се отнася до професионалната подготовка на екипите в Отдела за борба с насилието и КРИПОС, смея да твърдя, че тя е достатъчна с оглед на известното ни до момента.
Мона обърна внимание на последното уточнение на ръководителката на Отдела. Забеляза и друго: на съседния стол Сун-мин Ларшен нито кимна в потвърждение на думите на Брат, нито по какъвто и да било начин издаде мнението си по въпроса за компетентността.
Пресконференцията приключи. Мона и другите журналисти излязоха навън в топлата есенна вечер.
– Е, какво мислиш? – попита фотографът.
– Какво мисля ли? Ами, доволни са, защото имат труп – отвърна Мона.
– Доволни ли каза?
– Да. Сусане Андершен е мъртва от три седмици, Бертине Бертилсен – от две. Разследващите са наясно с този факт, но не разполагат с никакви следи освен онзи купон у Маркус Рьод. Най-после имат поне един труп, от който да извлекат някаква информация. Затова според мен се радват.
– Дявол да го вземе, колко си брутална, До.
Мона го погледна изненадана. Замисли се. Повъртя епитета из устата си.
– Благодаря – промърмори тя.

В единайсет и петнайсет Юхан Крун най-после намери място на улица „Томас Хефти“, за да паркира своя лексус „UX 300“ близо до сградата, където неговият клиент Маркус Рьод го бе помолил да се яви. В гилдията петдесетгодишният адвокат минаваше за един от тримата или четиримата най-добри адвокати в Осло. Заради честата му поява в медийното пространство повечето хора го смятаха за безспорен номер едно. Понеже, с редки изключения, Крун обикновено беше по-голяма звезда от клиентите си, той не правеше домашни посещения. Клиентите му ходеха на крака в адвокатска кантора „Крун и Симонсен“ на улица „Русенкранц“ в рамките на стандартното му работно време. Е, Крун и сега не правеше домашно посещение, защото това не беше официалният адрес на Маркус Рьод. По документи той обитаваше пентхаус от двеста и шейсет квадратни метра на последния етаж в една от новите сгради в залива на Осло.
Както го бяха инструктирали по телефона преди половин час, Крун натисна звънеца с надпис „Имоти „Барбел“ – така се казваше компанията на Рьод.
– Юхан? – обади се задъхан Маркус Рьод. – Качи се на петия етаж.
Вратата избръмча. Крун я бутна.
Асансьорът не му вдъхна доверие и той тръгна по стълбите – широки, от дъб. Формите на чугунените перила напомняха повече на Гауди, отколкото на типичния интериор в стара норвежка сграда. Вратата на петия етаж стоеше открехната. Отвътре се чуваше бушуваща война. Крун влезе. Видя синкава светлина от дневната и надникна вътре. Пред голям телевизионен екран – поне сто инча – трима мъжа стояха гърбом към него. Безспорно най-високият, мъжът в средата, си беше сложил очила за виртуална реалност и държеше по един джойстик във всяка ръка. Другите двама, млади двайсетинагодишни момчета, явно гледаха на телевизионния екран онова, което виждаше мъжът с очилата. Войната на екрана се водеше от окоп по време на Първата световна война, ако Крун съдеше по каските на немските войници, които прииждаха, а високият мъж с джойстиците ги обстрелваше.
– Yeah! – извика единият младок, когато главата и на последния немец избухна и той рухна на земята.
Високият си свали очилата и се обърна към Крун.
– С това се справихме – обяви той с доволна усмивка.
Маркус Рьод, хубав мъж за възрастта си, имаше широко лице, игрив поглед, все още гладка, загоряла кожа и пригладена назад лъскава черна коса, гъста като на двайсетгодишен. Вярно, тялото му се беше поналяло, но беше висок. Толкова висок, че коремът му можеше да мине за достолепен. Но най-напред събеседникът му забелязваше жизнения пламък в очите – сигнал за енергията му. Преди всичко те очароваше, после те прегазваше и накрая те изтощаваше. А дотогава той вече най-вероятно беше получил каквото иска от теб и бе изгубил интерес към твоята личност. Нивата на енергията му обаче се променяха – точно както настроението му. Крун предполагаше, че и двете неща са свързани с белия прах, следи от който сега личаха под едната ноздра на Рьод. Юхан Крун беше наясно с всичко това, но го търпеше. Не само защото Рьод бе настоял да му плаща двойна тарифа, за да се увери – както самият той се беше изразил – че ще разполага с цялото внимание, безусловната лоялност и мотивацията на Крун да постигне желания резултат. Но най-вече защото в очите на Крун Рьод беше клиентът мечта: известен милиардер с толкова лош имидж, че приемайки го за свой клиент, Крун изглеждаше по-скоро смел и принципен, отколкото опортюнист. Затова и не роптаеше, задето клиентът му го вика в петък вечер.
Рьод даде знак на двамата млади мъже и те излязоха.
– Играл ли си на „War Remains“, Юхан? Не? Страшно добра виртуална игра, но в нея не можеш да застреляш никого. Това е своеобразна подобрена версия, в която разработчикът ме навива да инвестирам... – Рьод отметна брадичка към телевизионния екран. Вдигна гарафата и наля кехлибарена напитка в две ниски кристални чаши. – Новата версия се стреми да запази магията на играта, но ти позволява – как да се изразя? – да влияеш върху хода на историята. Защото ние всички искаме това, нали?
– С колата съм. – Крун вдигна отрицателно длан към протегнатата към него чаша.
Рьод го погледна, сякаш не бе схванал възражението му. После кихна мощно, отпусна се в близкото кожено кресло и сложи двете чаши върху масата пред себе си.
– Чий е този апартамент? – попита Крун, докато се настаняваше в едно от другите кресла. И мигом съжали, задето бе попитал. За един адвокат често е най-безопасно да не знае повече от необходимото.
– Мой – отговори Рьод. – Използвам го за... сещаш се, да се оттеглям.
Вдигнатите рамене и хлапашката усмивка на Маркус Рьод довършиха обяснението. Крун беше имал и други клиенти с такива жилища. По време на извънбрачна връзка, за щастие, приключила, когато Крун осъзна какво рискува да изгуби, самият той обмисляше да си купи „ергенска квартира за бивши ергени“, по израза на негов колега.
– Какво ще стане сега? – попита Рьод.
– Вече идентифицираха Сусане. Установено е, че е убийство, и разследването ще навлезе в нова фаза. Подготви се пак да те извикат на разпит.
– С други думи, подозренията към мен ще се засилят?
– Освен ако полицията не открие на местопрестъплението или по трупа нещо, което да те изключва като вероятен извършител. Можем да се надяваме на такова развитие.
– Очаквах да кажеш нещо такова. Но аз не мога да стоя повече и да се надявам, Юхан. Знаеш ли? За последните четиринайсет дни пропаднаха три договорени вече крупни сделки. Отсрещната страна се оттегли с някакво нелепо оправдание. Просто не смеят да кажат истината: причината са публикациите в „Дагблае“ за мен и изчезналите момичета. Бизнес партньорите ми не искат да ги свързват с предполагаем убиец или се опасяват да не би да ме вкарат зад решетките и „Имоти „Барбел“ да фалира. Ако бездействам с надеждата група нископлатени некадърни полицаи да си свършат работата, „Барбел“ ще фалира много преди да открият нещо, което да ме извади от кръга на заподозрените. Трябва да действаме, Юхан. Нужно е да покажем на света, че съм невинен. Или най-малкото че искам истината да излезе наяве.
– Добре. И как си го представяш?
– Ще наемем наши следователи. Най-добрите. В идеалния случай ще открият убиеца. Но дори да не успеят, това ще е знак към обществото, че се опитвам да стигна до истината.
– Позволи ми да вляза в ролята на адвокат на дявола – кимна Юхан Крун.
– Давай. – Рьод кихна.
– Първо, най-добрите следователи работят в КРИПОС, защото там плащат повече, отколкото в Отдела за борба с насилието. Дори някой от тях да се съгласи да се откаже от сигурна кариера заради краткосрочен ангажимент, какъвто му предлагаме ние, той е длъжен да подаде тримесечно предизвестие за напускане и да запази в тайна информацията за изчезналите момичета, достъпна му по служба. На практика това го прави безполезен за нас. Второ, частното разследване ще бъде извършено по твое поръчение, а ти си известен милиардер и така ще си вкараш автогол. Ако наетите от теб следователи се натъкнат на оневиняващи те факти, те веднага ще бъдат подложени на съмнение, а това няма да се случи, ако служители на полицията открият същите факти.
– Ех – усмихна се Рьод и избърса с кърпичка носа си. – Как обичам да получавам качество срещу парите си! Много те бива. Посочи проблемите. Сега ще ми покажеш, че си най-добрият, като измислиш как да ги решим.
Юхан Крун се поизправи на стола.
– Благодаря за доверието, но това е трудна задача.
– Защо?
– Като каза „най-добрият“, се сетих, че наистина има един следовател, който може би заслужава тази титла. Във всеки случай преди постигаше забележителни резултати.
– Но?
– Но вече не работи в полицията.
– Изхождайки от казаното от теб преди малко, това би трябвало да е предимство.
– Не е в полицията по кофти причини.
– По-конкретно?
– Откъде да започна? Нелоялност към работодателя. Грубо неспазване на служебните задължения. Явявал се на работа в нетрезво състояние. Алкохолик. Превишаване на служебните правомощия. Злоупотреба с наркотици. Виновен е за смъртта на поне един свой колега, но не е осъден. Накратко, на съвестта му тежат повече криминални деяния, отколкото на съвестта на заловените от него престъпници. И за капак му се носи славата на човек, с когото да работиш е истински ад.
– Множко е. Щом е толкова невъзможен, защо предлагаш точно него?
– Защото е най-добрият. Особено подходящ е и по още една причина.
– Каква?
– Заради случаите, които е разкрил, той е един от малкото следователи с разпознаваем публичен образ. Има имидж на безкомпромисен, на човек, който не цепи басма никому. Това, разбира се, е преувеличено, но хората си падат по такива митове. В нашия случай този имидж може да разсее съмненията, че нашето разследване е поръчково и обслужва частен интерес.
– Струваш всяко похарчено за теб пени, Юхан Крун – усмихна се широко Рьод. – Искам този следовател!
– Проблемът...
– Не е проблем. Наддавай, докато се съгласи.
– ... е, че никой не знае къде се намира той.
Рьод вдигна чашата си, без да отпива. Само я огледа неодобрително.
– Как така?
– Случва се служебно да се виждам с Катрине Брат, началничката на Отдела за борба с насилието, където преди работеше въпросният следовател. Наскоро стана дума за него и тя спомена, че последно й пратил картичка от голям град, но не знаела нито къде точно живее, нито с какво се занимава там. Съдейки по думите на Брат, явно човекът е, така да се каже, изпаднал зад борда.
– А, не, Юхан! Не давай заден ход точно когато успя да ме убедиш в качествата му! Тъкмо той ни трябва, усещам го. Намери го.
Крун въздъхна. Вече съжаляваше. Амбицията и кариеризмът му го бяха тласнали право в класическия капан „покажи, че си най-добрият“, който Маркус Рьод навярно използваше през ден. Но вече нямаше как да се измъкне. Щеше да се наложи да проведе няколко телефонни разговора. Взе предвид часовата разлика и пресметна. Най-добре да се захваща веднага.