Откъс: С Якопо де Микелис към тайните на „Гарата“

„След „Името на розата“ на Умберто Еко „Гарата“ на Якопо де Микелис разбива стереотипите и извършва революция в областта на италианския трилър“, пише „Кориере дела сера“.

„Гарата“ (Колибри, превод на Юдит Филипова, корица Чавдар Гюзелев) е ярък кинематографичен роман, умело съчетание от трилър и готика. Действието ни пренася на емблематичната Миланска гара, „мощна като крепост, тържествена като мавзолей, загадъчна като египетска пирамида“. Нейните обитатели са отритнати от цивилизования свят бездомници, наркомани, проститутки, бежанци. Оттук започват да се роят сюжетни линии, в чийто лабиринт авторът нито за миг не губи нишката на Ариадна - плетеница от мрачна реалност и неистово въображение, от минало и настояще. От влаковете с депортирани евреи по време на Холокоста през един Призрак, кървави жертвоприношения в името на войнствено африканско божество и една зловеща жрица до загадъчно убийство и мистериозно съкровище, скрито в неизбродните подземия на Централната гара. Един безкомпромисен разследващ инспектор с бурно минало на пънк музикант и с безпогрешен нюх на полицай среща млада доброволка в Център за грижи за маргинализирани хора, притежаваща странен „дар“ да прозира в чужди емоционални и мисловни дълбини. Двамата ще стигнат до дъното на подземните тайни, без да подозират за финалния обрат.

Нашумелият италиански писател Якопо де Микелис е роден през 1968 г. в Милано. Завършил е философия, изявява се като преводач от френски език, редактор, преподавател по наратология в Нова академия за изящни изкуства в Милано. През 2022 г. блясва на литературната сцена с впечатляващия си дебютен роман „Гарата“, по размах на перото и повествователна мощ сравняван с „Името на розата“ на Умберто Еко.

Авторът пристига в София за официалната премиера на „Гарата“, коятo ще се състои на 23 юни от 19:00 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64.! Водещ на събитието ще бъде Явор Гърдев. Следва откъс.

Стотици очи наблюдаваха коловозите отвъд огромните навеси от желязо и почерняло от смога стъкло, където в момента в трептящия въздух се забелязваха само старите, изоставени контролни кабини.
Съобщението се бе разпространило току-що от уста на уста сред строените мъже. Композицията, която журналист от радиото беше вече кръстил „влака на ужасите“, се намираше пред портите на Милано. След няколко минути, с почти четири часа закъснение, щеше да навлезе в гарата.
Чакаха го от поне половин час. Кордон от агенти на силите за бързо реагиране в екипировка за борба с безредици беше обкръжил пероните около четвърти коловоз – първия от дългите коловози, страничен и поради това смятан за по-лесен за контролиране. Цялата железопътна зона бе затворена за преминаващи. Никакъв влак не можеше да пристигне или да замине до ново нареждане. Беше неделя, хората се прибираха след почивните дни и неудобствата за пътниците, които вече вдигаха шум, освирепели отвъд преградите, нямаше да останат без последствия. Лично префектът обаче, запитан от кризисния щаб, събрал се в офисите на Железопътната полиция, беше решил, че така е по-разумно. В щаба влизаха служители на Моторизираната полиция и на Digos, един представител на железниците и един на пожарната, както и ръководителят на секция Polfer, комисар Далмасо, в директен контакт с Квестурата, Префектурата и дирекция „Железопътна полиция“ за Ломбардия. Инспектор Рикардо Медзаноте се потеше и баретата му дразнеше окосмената кожа. Куртката бе твърде тежка и имаше чувството, че пречи на движенията му. Не беше свикнал с униформата, в отдел „Убийства“ не я слагаше на практика никога.
Нямаше много опит в службите за опазване на обществения ред, но усещаше напрежението на хората от Моторизираната полиция около него. Миг преди това разговаряха, шегуваха се, някои пушеха цигари. Откакто се разпространи новината за наближаващото пристигане на влака, бяха неподвижни и неми, със стиснати челюсти и очи, превърнали се в цепки, ръцете с ръкавици, които нервно стискаха палките и дръжките на щитовете от плексиглас, сякаш търсеха по-добра хватка, по-солидна.
Едва от няколко дни Медзаноте беше преместен в Железопътната полиция, сектор „Оперативен“, Централна гара Милано, и веднага попадаше сред бъркотия от този род. Не беше дори започнал да се приспособява, нещо, което, между другото, изобщо не се оказваше лесно. Не че бе изненадан, като се има предвид неговото положение. Нещата бяха само малко по-добре, отколкото в Квестурата, когато още беше в трети отдел, „Убийства“. И тук в Polfer всъщност не бяха много тези, които проявяваха открита неприязън към него: по-голямата част от колегите се ограничаваха да го отбягват със смесица от страх и недоверие, сякаш беше здрав носител на кой знае каква силно заразна болест. Но тъй или иначе, бе трудно да се свикне с някои неща. Групички, които се разпръскваха, щом се приближеше, разговори, които секваха при влизането му в някоя стая, фрази, прошепнати на ухо, докато го гледаха скришом. Преместен на всичкото отгоре. Би било по-коректно да се каже „изпратен в изгнание“. Защото се отнасяше за това, ни повече, ни по-малко: изгнание. Което се беше наложило да приеме, като дори благодари, за да избегне по-лоши последствия.
– Кардо, ама сега какво става, а? Ние какво точно трябва да правим?
До него беше Филипо Колела, от чието голямо лице струеше пот и страх. Свали баретата, прокара ръка през възрусите си къдрици и си я сложи отново. Колела беше с няколко години по-млад и с много килограми повече от него. Бяха посещавали заедно курса за полицейски агенти преди четири години и го беше срещнал отново тук в Железопътната. Бе един от малкото, които не го отбягваха. Даже можеше да се каже, че е единственият му приятел в службата.
– Не се притеснявай, Филипо. Голямата част от работата засяга моторизираните, ние сме само за подкрепа. Ти стой близо до мен, ще видиш, че всичко ще мине гладко.
Медзаноте се беше постарал да звучи успокояващо, но и той не знаеше какво предстои да се случи. А че всичко ще мине добре, не би си сложил ръката в огъня. Нито дори кутрето. Впрочем новините, които бяха започнали да пристигат от влака още от сутринта, приличаха на военен бюлетин. Интерсити 586 трябвало да напусне гара „Термини“ в Рим в 9:40 тази неделя, 6 април 2003 г. Положението било спокойно и властите не предвиждали проблеми. Друга композиция с привърженици, отправили се към Милано, за да присъстват на вечерната среща „Интер“ – „Рома“, била вече заминала без инциденти. В интерситито се очаквали около двеста фенове на „Рома“, но на перона се стекли поне двойно повече, доста от които без билети. Явно много ултраси били останали без превоз заради бъркотия, създадена от някаква фирма за отдаване на автобуси под наем. Шумната и блъскаща се тълпа изглеждала твърдо решена да щурмува влака, с право или не. Затова кордон от полицаи направил нещо като филтър, за да позволи на служителите на железниците да проверят билетите. Но бавната операция нажежила обстановката. Силите на реда станали мишена най-напред на скандирания и обиди, после на замерване с пластмасови бутилки, кенчета, монети и различни предмети. Започнали схватки и феновете се възползвали от това, за да се изсипят във влака, заемайки и местата на обикновените пътници. Някои, вече седнали, били обиждани и заплашвани, за да се преместят. Когато полицията успяла да възстанови кордона, напрежението било стигнало вече до небесата. Докато останалите извън влака „романисти“ напирали бясно, започнали препирните с тези, които били успели да се качат без билети. За деблокиране на положението пристигнало спешно нареждане от Префектурата, с което се разрешавало тръгването на интерситито с феновете вътре, за да се запази общественият ред. Прикачили няколко вагона и редовните пътници били приканени да преотстъпят местата си на ултрасите. Макар и възмутени и бесни, голяма част от тях приели варианта за алтернативно пътуване, но някои независимо от всичко останали във влака. Най-накрая композицията, претоварена от еуфорични фенове на „Рома“, напуснала гара „Термини“ с повече от час закъснение. Поради хроничната липса на персонал вътре имало само четирима придружаващи агенти от Polfer.
Надеждата била, че постепенно духовете ще се успокоят. Но не станало така. Групи прекомерно възбудени „жълто-червени“ се отдали на опустошаване на купетата – разкъсани пердета и мокети, стени, надраскани с надписи и графити, срязани и дори изтръгнати седалки, – а някои пътници били ограбени и малтретирани. Редом с кондуктора, който само се опитвал да си свърши работата. Аварийната спирачка била задействана многократно. По време на тези спирания някои фенове слизали, за да се запасяват с камъни от коловозите.
Полицейските агенти решили да преместят пътниците, като ги настанят в началните вагони в опит да ги изолират от хулиганите, все по-разгорещени, а и защото изглеждало, че алкохол и наркотици циркулирали в изобилие между купетата. От този момент три четвърти от влака били напълно в ръцете на ултрасите.
При пристигането си във Флоренция интерситито било натрупало вече закъснение от два часа. Много от пътниците избягали, след като се отворили вратите. Вътре освен феновете останали само малцина, куражлии или неразумни. Изключително неблагоприятна случайност – влакът спрял точно до композиция, от която слизали поддръжници на „Перуджа“, тръгнали към Болоня. „Романистите“ решили да разбият прозорците и да изсипят плътна градушка от болтове и камъни по посока на феновете на „Перуджа“, докато взривявали бомбички и хвърляли димки. Влакът бил пуснат да тръгне бързо, за да се избегне влошаване на ситуацията.
Но в действителност положението било вече напълно извън контрол. Заредени с адреналин, алкохол и наркотици, ултрасите изпаднали в плен на някакъв сляп и необуздан бяс. Между Флоренция и Болоня продължил вандализмът във вагоните и придружаващите агенти съобщавали по радиостанциите, че все повече се затрудняват да възпрепятстват набезите в купетата, където седели малкото останали пътници. После внезапно връзката прекъснала.
На гарата в Болоня влакът бил блокиран. Чакали го петдесет души от моторизираните отряди. Не било възможно да бъдат мобилизирани повече при толкова скорошно предизвестие. Последните пътници се втурнали навън, ужасени и потресени. Веднага след това трима от придружителите от Polfer, изпотъпкани и кървящи, се оказали изхвърлени от влака. Били се намесили – щели после да разкажат в показанията си от болницата – в защита на момиче, тормозено от няколко ултраси, които го приклещили в празно купе. Успели да му позволят да избяга, но пристигането на други фенове им попречило да се оттеглят. Били пребити. Нямали никаква представа какво е станало с четвъртия им колега.
На призивите от страна на силите на реда да слязат и да се предадат, без да оказват съпротива, феновете отговорили със замеряне с камъни и книжни бомбички. Опитите на ченгетата да нахлуят във вагоните били отблъснати с ритници и удари с пръчки. Гръмката експлозия на първата хартиена бомба обезкуражила окончателно полицията и я отказала от намерението да завладее влака със сила.
В този момент имало две алтернативи: да чакат пристигането на подкрепления, за които не се знаело кога ще бъдат на разположение, или да пуснат интерситито и да му подготвят подобаващо посрещане в Милано. Била избрана втората.
Влакът отново потеглил. Ултрасите, които вече били пълни господари, приветствали това, възприемайки го като своя победа, с крясъци и дивашки скандирания. За известно време представителите на властта, наблюдаващи ситуацията, били глухи и слепи. После последният агент от Polfer, останал във влака, дал признак на живот, като се обадил по джиесема в службата си в Неапол. Разказал, че е успял да се спаси от побоя и да се затвори в тоалетната на седми вагон. Доста пострадал и поне половин час останал полуприпаднал в клозета. Телефонът му бил с почти напълно изтощена батерия и успял само да извести за вероятно начало на пожар – зърнал пушек от прозорчето, – преди връзката да прекъсне. И повече нищо.
Смрачаваше се и светлината започваше бавно да намалява. Медзаноте погледна часовника. Бяха минали повече от десет минути от обявяването, че влакът пристига, а от него нямаше и следа. Не че изгаряше от нетърпение да го види да влиза в гарата. Заповедите бяха прости: феновете трябваше да бъдат спрени, идентифицирани и отведени в Квестурата с автобусите с автоматични врати, вече чакащи извън Централната гара заедно с няколко линейки. Лесни за даване нареждания, трудни за прилагане на практика. Две ядра на моторизираните отделения, всяко от десет отряда от по десет души, плюс двайсетина агенти от Polfer срещу над четиристотин необуздани ултраси. Нямаше да бъде обикновена разходка.