page contents Книжен ъгъл: Откъс: Този път Джеймс Патерсън поставя „Крос на кръстопът“
Предоставено от Blogger.

Откъс: Този път Джеймс Патерсън поставя „Крос на кръстопът“

20.6.23

„Хермес“ представя двадесет и седмия роман от поредицата за детектива-психолог Алекс Крос

Неслучайно Пъблишърс Уикли определя Джеймс Патерсън като Кралят на бестселърите. След като печели награда „Едгар“ за дебютния си роман през 1977 г., книгите му са продадени в над 380 милиона екземпляра в цял свят. Държи няколко рекорда в книгата на „Гинес“  като най-голям брой заглавия в класацията на Ню Йорк Таймс, най-високо платен писател за 2020 г., първия автор в света с продадени над 1 млн. електронни книги.
Патерсън смята за огромна отговорност на обществото да окуражи децата да четат и да подкрепя библиотечната дейност. Поради тази причина той се посвещава на редица инициативи за насърчаване на четенето и подпомагане на работата на книжарници и библиотеки, като до този момент е дарил над 50 млн. долара за тези каузи. „Бъдещето на твърде много деца е застрашено, защото не четат книги – казва в интервю писателят. – Така рискуваме скоро да бъдем управлявани от ограничени, безчувствени и нагли хора.“

Алекс Крос и партньорът му Джон Сампсън присъстват на екзекуцията на Майкъл Еджъртън, осъден на смърт заради множество убийства на млади жени – в „Крос на кръстопът“ (Хермес, превод Гриша Атанасов). Той е жесток дори и в последните си мигове: избира електрическия стол пред инжекцията, за да причини дискомфорт на всички в залата. Еджъртън до последно твърди, че е невинен, а заможното му семейство се заклева да отмъсти на Крос, който е в основата на осъждането му. Няколко часа по-късно детективите са извикани на местопрестъпление, което имитира убийствата на Майкъл, а върху трупа е оставена бележка: „Направи голяма грешка, д-р Крос“, подписана от М.
Скоро труповете започват да валят редом с детайли, които не само препращат към стари случаи на Крос, но и към дълбоко пазени тайни на семейството му. Всичко сочи, че следващата жертва на М ще е от най-близкото обкръжение на детектива. Убиецът имитира почерка на компрометиран агент на ФБР, загинал преди няколко години пред очите на Крос. Възможно ли е агентът все още да е жив, или някой се опитва да внуши това? Следва откъс.

Глава 1.


Беше неприятен следобед в средата на март, студен и кишав, когато двамата с Джон Сампсън изтичахме към главната порта на поправителния център „Грийнсвил“ – шестоъгълната сграда на затвора с висока степен на сигурност в земеделската южна част на окръг Вирджиния.
Влязохме в павилиона на охраната, показахме значките и картите си и предадохме служебните си оръжия. Вратата се дръпна встрани и ние минахме през нея.
Като детектив от отдел „Убийства“ в столичната полиция и като специалист по поведенчески въпроси във ФБР през годините съм посещавал много арести, затвори и поправителни центрове, но все още се стрясках от звука на затръшващите се зад мен стоманени порти. Минахме през седем такива врати, като следвахме директора на затвора Ейдриън Йейтс и няколко репортери, които бяха пристигнали преди нас.
Една от тях, журналистка на име Хуанита Флейк, попита:
– Вярно ли е, че е избрал?
Директорът продължи да върви.
– Можете ли...
Директор Йейтс се завъртя и я изгледа, като едва се владееше.
– Не желая да говорим повече, госпожо Флейк. Не подкрепям това, но работата ми е да се погрижа да бъде изпълнено. Искате нещо различно? Обадете се на губернатора.
Йейтс, който беше критикуван от медиите, стигна до следващата врата и тя се плъзна назад. След още три врати влязохме в малък амфитеатър с около трийсет места.
Двайсет вече бяха заети. Въпреки че не ги бях виждал от години, разпознах много от хората, събрали се там. Те също ни разпознаха. Повечето кимнаха и се усмихнаха слабо.
Петима, които седяха заедно, се подсмихваха и сигурен съм, говореха с горчилка за нас полугласно. Тези трима мъже и две жени бяха определено най-добре облечените хора в залата. Мъжете – двама братя на средна възраст и баща им – носеха добре скроени тъмни костюми от три части. Жените – едната на шейсет години, а другата на двайсет – бяха облечени с тъмносиви тоалети „Шанел“; прическите им бяха безупречни, а бижутата им – блестящи.
Сампсън ни намери места срещу дългата правоъгълна витрина. От другата ѝ страна бяха спуснати завеси.
Почти веднага започнах да се питам правилно ли беше решението ми да дойда тук. Разбира се, имах основателни причини, но те не пречеха на съмненията ми да се прокрадват.
– Ти го натопи – каза една жена.
Погледнах нагоре и видях до себе си по-възрастната от двете издокарани дами. Беше дребна жена с боядисана в пепеляворусо коса и опъната кожа на лицето, която подсказваше, че разполага със скъпоплатен пластичен хирург.
– Госпожо Еджъртън – казах уморено. – Това беше защитната теза на сина ви по време на съдебния процес и по време на обжалванията му.
– Неговото обжалване, не неговите обжалвания – изсъска Маргарет Еджъртън. – В този примитивен, нетърпелив да убива щат имаш право само на едно обжалване.
– А Върховният съд на Вирджиния потвърди присъдата и наказанието му, госпожо.
Тя трепереше от ярост.
– Не знам как го направи, но ти го направи, сигурна съм колкото в това, че стоя тук сега. И се надявам на Господ да отнесеш в гроба си съзнанието, че си поставил едно невинно момче от другата страна на тази завеса, доктор Крос.
– Не, госпожо, синът ви сам се е поставил там преди много време – казах.
– Той е невинен.
– Трябва да започваме – каза Йейтс.
– Синът ми е невинен! – изкрещя госпожа Еджъртън. – Не можете да го направите!
– Законът го изисква – отвърна директорът. – Ако предпочетете да не присъствате, ще ви разбера.
Той излезе от стаята.
Маргарет Еджъртън се втренчи в мен.
– Запомни този момент. Това е мигът, в който обрече душата си. Ще гориш в ада.След това се втурна към съпруга си и се разрида.
Няколко щата в страната позволяват на осъдения да избере как да бъде екзекутиран: във Вирджиния изборът е смъртоносна инжекция или електрошок. Завесите се отдръпнаха и разкриха не носилка, а тежък дъбов стол с ремъци за ръцете, краката и гърдите.
Двама надзиратели влязоха в камерата на смъртта. Йейтс ги последва и видя как служителите му отварят единствената друга врата на залата за екзекуции.
Влезе мъж в началото на четиресетте с бръсната глава. Беше висок и слаб и изглеждаше леко упоен. Не гледаше към електрическия стол, а през витрината към нас.
Майкъл „Майки“ Еджъртън се изправи в цял ръст и пристъпи към стола по собствена воля, сякаш приветстваше това, което щеше да се случи.
– Мамо, татко, Дилайла, Пит и Джо, знаете ли защо избрах стария Искричко? – каза Еджъртън по интеркома.
Седна на стола, засмя се, после погледна право към мен.
– Няма да си тръгна като някое хлапе, което отива да си ляга. Искам Крос, Сампсън и всички останали, които помогнаха да ме натопят, да ме видят как се пукам, как от главата ми излиза пушек и как кожата на ръцете и краката ми се разцепва от мълниите, които ще пуснат през мен – през мен, невинния човек.
Майка му, по-големият му брат и сестра му започнаха да ридаят. Само баща му и по-малкият му брат останаха безмълвни.
– Ти го направи! – извика му жена на средна възраст с дънки и блуза на Техническия университет в Джорджия от една седалка близо до нас и скочи на крака. – Ти го направи и си заслужаваш наказанието! Надявам се, че когато завъртят ключа, ще се разпаднеш, болно копеле такова!

Глава 2.

Майки Еджъртън изпълни зловещото си последно желание.
Никога не бях виждал човек да умира на електрическия стол. Гледката как го пронизват две хиляди волта разтърси и мен, и Джон толкова силно, че едва се държахме на краката си, след като Еджъртън бе обявен за мъртъв.
Излязохме от залата за свидетели, като се опитвахме да не обръщаме внимание на майка му, която редуваше емоционални сривове и пристъпи на ярост.
– Ще си платите скъпо и прескъпо! – изкрещя тя в един момент. – Ще дам и последния си цент, за да ви видя и двамата да седите на този стол заради това, което причинихте на сина ми!
Бяхме принудени да слушаме и нея, и гневните реакции на роднините на жертвите на Еджъртън, докато и последната стоманена врата не се затвори зад нас и не излязохме от затвора в ръмящия дъжд и мъглата. Семейство Еджъртън се появиха малко по-късно и се отправиха към чакащата ги лимузина. Ние тръгнахме в обратна посока, към служебната кола, с която бяхме дошли.
– Доктор Крос? Детектив Сампсън?
Обърнах се, като очаквах някой журналист да ми бутне микрофон в лицето. Вместо това видях Кристъл Рейдър, жената с блузата на Техническия университет в Джорджия, която стоеше там и ни гледаше с изражение, побрало бурно море от емоции и мисли.
– Направи го, за да ни измъчва – каза тя. – За да ни забие нож в гърдите след всичко, което стори със сестра ми и останалите.
– Да, така е – отвърнах. – И успя.
Кристъл вирна предизвикателно брадичка.
– Може би. Но може би моята Киси сега си мисли някъде, че е било по-добре да си тръгне така. Обзалагам се, че и другите момичета мислят същото.
– Прибирай се вкъщи – казах тихо. – Открий Киси у нейния син и нека всичко това остане само лош спомен, за който ще се сещаш рядко.
Тя се разплака и ни прегърна и двамата.
– Благодаря ви, че се застъпихте за нея, доктор Крос, детектив Сампсън. Никой от вас не я осъди и аз съм ви благодарна за това.
– Танцьорките на пилон също са хора – каза Сампсън. – Добри хора. Като сестра ти.
Кристъл плачеше, но едновременно с това слабо се усмихна, после ни помаха леко и тръгна към очакващия я пикап с номера от Флорида.
Тричасовото пътуване на север премина в мълчание. И двамата се чувствахме неловко и бяхме потънали в мислите си.
Дъждът спря едва когато стигнахме почти до Вашингтон. Джон се прокашля.
– Не го очаквах, Алекс – каза той с дрезгав глас.
– Никой от нас не го очакваше. С изключение на Еджъртън – отвърнах и потиснах едно потръпване.
Моят приятел от цял живот ме погледна.
– Алекс, точно сега не знам дали трябва да съм доволен от въздаденото правосъдие, или да се моля за греховете си.
Стомахът ми се сви, но се отърсих и казах:
– Майки Еджъртън е свършил мръсната работа с вероятност осем от десет, а може би и повече. Изобщо не се съмнявам.
Настъпи дълга пауза, докато Сампсън излезе от магистралата и се насочи към дома ми на Пета улица в Югоизточен Вашингтон.
– Аз също въобще не се съмнявам – каза накрая Джон. – Но все пак знаеш ли?
Преглътнах трудно. Преди да успея да отговоря, телефонът ми избръмча в джоба. Извадих го, видях познат номер и отговорих.
– Крос е – казах. – Как си, шефе?
– Аз би трябвало да те питам същото – отговори шефката на детективите в полицията Бри Стоун, моята съпруга. – Но нямам време, а и ти нямаш.
Поизправих се и попитах:
– Какво става?
Даде ми адрес на Френдшип Хайтс и каза да отида там веднага. После ми обясни причината и киселините, натрупали се в стомаха ми, се превърнаха в най-лошия вид гадене – онзи ужасен вкус, надигащ се в гърлото точно преди да се сбогуваш с всичко, което си ял през деня.
– Вече сме на път – казах и затворих.
– Какво се е случило? – попита Сампсън.
– Джон – отвърнах с дрезгав шепот. – Какво, за бога, сме направили?

Глава 3.

Карахме до Френдшип Хайтс, в далечния северозападен край на Вашингтон; паркирахме на Четиресет и първа улица и изтичахме по тротоара до Харисън Авеню, където патрулна кола с мигащи светлини беше спряла пред бариера.
– Коя е? – попита Сампсън патрулиращия полицай.
– Третата вдясно, сър. Там вече има няколко цивилни.
– И предполагам, че ще дойдат още – казах и заобиколих бариерата към една сива къща в стил крафтсман с подреден преден двор и паркиран отпред ван на съдебен лекар.
На местопрестъплението имаше трима униформени полицаи и двама цивилни, които разпознах като младшите детективи от отдел „Убийства“ Оуен Шенк и Дийна Лоръл.
Те разговаряха с две много разстроени жени в края на трийсетте години. Лоръл ни забеляза, извини се и дойде при нас.
Тя ни обясни, че двете жени – Патси Фелпс и Анита Клайн – са съседки на семейство Никсън, собствениците на къщата. Гари Никсън, бащата, бил преуспял адвокат на Кей Стрийт. Господин Никсън взел двете си малки деца на четиридневно пътуване, за да види болната си майка в Сан Диего. Катрина, съпругата му от петнайсет години, имала успешна логопедична практика и не можела да пътува.
– Казаха, че Никсън се стараели да разговарят по два пъти на ден, независимо къде се намират – продължи детектив Лоръл. – Така че, когато госпожа Никсън не вдигнала телефона си тази сутрин и тази вечер, господин Никсън се обадил на госпожа Фелпс и госпожа Клайн да отидат и да проверят дали...
Детектив Шенк се приближи и я прекъсна:
– Не искам да се държа неуважително, доктор Крос, детектив Сампсън. Но сигурни ли сте, че е нормално вие двамата да сте тук? Искам да кажа, това не е ли своеобразен конфликт на интереси?
– Тук сме по заповед – отговори Джон. – Заведете ни вътре.
На Шенк, твърд и жилав мъж, който беше служил в разузнавателна част на морската пехота, това не му хареса, но той разбираше от заповеди.
– Веднага, сър.
Детектив Лоръл се върна при съседките. Последвахме Шенк в къщата, която беше обзаведена доста луксозно.
Шенк ни каза, че няма следи от влизане с взлом. Вътре цареше безпорядък, както може да се очаква от младо заможно семейство, но не видяхме признаци на борба, докато вървяхме по късия коридор към кухня, каквато може да се види в рекламите за гурме.
На хладилника от неръждаема стомана бяха залепени детски рисунки, както и страница от календар, в който Никсън си записваха графика на детегледачките и часовете за преглед при лекаря. Едва когато минахме покрай печката, видяхме следи от сблъсък.
Съборен кухненски стол. Стъклена ваза, разбита на пода до къта за закуска. Отвъд него се намираше всекидневната. Телевизорът беше включен и излъчваше новините за засилващо се полицейско присъствие на Харисън Авеню във Френдшип Хайтс.
Тялото на Катрина Никсън, красива брюнетка в края на трийсетте години, се намираше в далечната част на стаята, голо и сгушено в тапицирано кресло. Кожата ѝ беше синкава и покрита с тънък слой от нещо бяло. Устата ѝ беше широко разтворена, сякаш се е опитвала да крещи и е застинала в гърч. Очите ѝ бяха отворени и безизразни.
Във въздуха миришеше на белина. Оръдието на смъртта ѝ – червено-лилав копринен шал на „Ермес“ – беше стегнато невъзможно силно около врата ѝ.
В скута ѝ лежеше лист обикновена бяла хартия.
Когато пристъпих, за да го погледна, почувствах, че нещо дълбоко у мен се пропуква. Прочетох бележката и сякаш част от мен се отдели и рухна.
Направи голяма грешка, но не се притеснявай, д-р Крос – гласеше тя. – В крайна сметка Майки Еджъртън получи това, което заслужаваше, заради предишните си грехове, когато подкара стария Искричко право към отвъдното. M.