page contents Книжен ъгъл: Откъс: Тайната на „Френското изкуство да живееш добре“?
Предоставено от Blogger.

Откъс: Тайната на „Френското изкуство да живееш добре“?

25.7.23


Преподавателката по френска литература и култура Кейти Яндел запечатва френския начин на живот в забавен и полезен пътеводител из културата, историята и порядките на истинската Франция


Страната на любовта, модата и виното. Страната на художниците и писателите; на непреходната красота и насладата от бавния живот – това е мистичната и вдъхновяващата Франция, която запленява милиони туристи всяка година със своята кухня, мода, архитектура и култура.
Коя обаче е тайната на френския начин на живот, която го прави толкова неподражаем и обаятелен? И можем ли да я приложим и в собственото си ежедневие?
В магията на „Френското изкуство да живееш добре“ (Сиела, превод Марианна Панова) ни потапя родената в Америка преподавателка по френска ренесансова литература и култура Кейти Яндел, която събира цялата си любов, възхита и впечатления от Франция и се заема с нелеката задача да запечата в думи онова, което французите наричат la joie de vivre – радостта от живота.
Както датчаните си имат хюга, а италианците – своята dolce far niente, така и французите откриват онзи еликсир на радостта в la joie de vivre. Впускайки се в детайлен разказ за литературата и културата, историята, хумора, архитектурата и порядките на французите, Кейти Яндел отвежда читателите на обширно, забавно и информативно пътешествие из истинската Франция – в търсене на щастието като фундаментално френско понятие.
Как изкуството се просмуква и във всекидневието на французите? Защо кухнята е толкова важен елемент от живота им? Защо празненствата и храната са неразделна част от френската култура? Защо физическата близост е толкова ключова при общуването във Франция? И до каква степен един чужденец може да усвои „Френското изкуство да живееш добре“?
Като се опира на годините, които прекарва във Франция – първо като студентка, а после като майка и преподавателка –  Кейти Яндел изплита изпъстрен с много анекдоти и чувство за хумор разказ, който рисува честен и задълбочен портрет на френската душевност.
От него ще научите в коя част на Франция с колко целувки по бузите се поздравяват хората (и от коя буза да започнете първо, за да избегнете неловките ситуации). Ще разберете какво представлява една истинска френска сватба. Ще се озовете в многобройни смешни ситуации, сякаш излезли от сериала „Емили в Париж“. Но и ще откриете най-голямото предимство на la joie de vivre – тържеството на духа, свободата да мислиш, да изказваш мнение, да търсиш и да се радваш, да се смееш и да намираш радост във всеки миг.
Във „Френското изкуство да живееш добре“ Кейти Яндел издава достатъчно, за да помогне на всеки читател да се докосне поне до частичка от онази наглед естествена лекота на съществуването, която французите толкова грациозно носят в себе си. И ни показва как да я пренесем в своя собствен живот, в мечтите и във въображението си.

Тържество на сетивата

Първия път, когато отидох на френска сватба, нямах никаква представа какво ме очаква. Церемонията се състоя в църква, а приемът и вечерята – в голяма извънградска къща, заобиколена от градини и нивя.
– О, значи това е първата ви френска сватба? – попитаха ме смаяни неколцина от гостите.
Всичко започна с чаша шампанско на открито. Какво би могло да бъде по-прекрасно от шампанско, приятелски настроени хора и късче от френската провинция?
Щом се настанихме в красиво помещение с изглед и с патинирани от времето греди на тавана, ни сервираха amusebouche (комплименти), последвани от entrӯe (ордьовър), след това от quenelles (кнедли от риба със сос Нантуа, специалитет от Лион, родния град на булката), които сметнах за основното ястие.
Темите за разговор на моята маса варираха от родните места на гостите, до екскурзионни дестинации и настоящата политическа обстановка. Когато нещата малко се поуталожиха и аз си мислех, че вече е дошъл моментът за сватбената торта, внесоха огромен поднос с печена патица, pommes sarladaises (картофи, сготвени с патешка мас) и пресни зеленчуци. По това време аз вече само бодвах от време на време по нещо от рога на изобилието, изсипал се в чинията ми, и отпивах от превъзходното бургундско от околните лозя. (Нима никой не забелязваше, че вече не можех да преглътна и една хапка? Колко още блюда щеше да има?)
След това поднесоха чудесна салата от хрупкави местни зеленчуци, последвани от сирена от различни региони – синьо сирене от Оверн, козе сирене от Пиренеите и найкремообразното Сен Фелисиен от департамента Рона-Алпи – всички те отбелязани с разговори и добро настроение. Найпосле дойде редът на piѐce montӯe en choux (сватбена кула от малки сладки) и още шампанско, след това кафе, последвано на свой ред от digestif, или pousse-cafӯ (питие след вечеря, което помага да се преглътне кафето). А за тези, които все още имаха сили, дансингът бе отворен през цялата нощ. Въпреки че не се държах съвсем стабилно на краката си, танцувах, а също така научих, че към сватбените вечери във Франция занапред ще трябва да подхождам предпазливо.
Кулинарната френска гордост винаги става очевидна в разнообразието и количеството на поднасяните ястия, но истинската цел е да прекарате часове наред... и още часове... в разговори с хора, които познавате, и такива, които изобщо не познавате, докато се радвате на богатата палитра наслади за сетивата. Но това бе само върхът на айсберга в удоволствието от продължителните вечери. Най-ранният финал на френска сватба, на която съм присъствала, бе в четири сутринта и никой от присъстващите над десет години не изглеждаше сънен – самото време бе включено в това изобилие от наслади.
Сватбите са само един пример от многото фрески празници, свързани с храната. Всеки път, когато се връщах от вечер, прекарана с приятели в Париж, моето приемно френско семейство ме питаше – Какво ядохте?. Това винаги бе първият въпрос – което ме озадачаваше. Не къде сме били, какво сме видели, за какво сме си говорили, а какво сме яли. Отначало отговарях нещо от сорта: О, киш и някаква супа и се опитвах да сменя темата. Но тогава те искаха да узнаят точно какъв киш и точно каква супа. Най-после получих просветление: празненствата и кулинарията са неразделни във Франция. Докато в Съединените щати ние често отиваме на вечеря и след това на представление, във Франция самата вечеря е истинското представление. Както Маршъл Маклуън е казал с прочутото си изречение – комуникационният посредник е самото послание. Във Франция, хрумна ми, храната е посланието, или голяма част от него, и това послание е – Наслаждавай се!
Пренасяйки се години по-късно, двамата с моя съпруг и малките ни дъщери отидохме на гости на семейството на приятелката ми Жозет на коледна вечеря. По онова време всички наши деца посещаваха началното училище и към нас се присъедини съседско семейство с три деца, приблизително на същите години. Натоварени с подаръци за семейството на Жозет, пристигнахме в уречения час около един следобед и намерихме семейството и съседите наблъскани в малкия апартамент – бяхме общо седемнайсет, включително бабите. Кухненската маса, масата в трапезарията и сгъваемата маса бяха съединени и покрити с празнични покривки, а майката на Жозет, Франсин, точно внасяше своите прочути oeufs mimosa, за да ги сложи на масата (яйца, подобни на фаршированите, но поръсени с твърдо сварен жълтък, като така изненадващо заприличваха на цветовете на мимозата).
Франсин е от Перпинян, говори със силен южняшки акцент и има най-голямото сърце, което човек може да си представи. Местните патриоти твърдят, че всички от Перпинян са открити и сърдечни. Не съм се срещала с достатъчно жители от този град, за да потвърдя това клише, но със сигурност то е вярно за Франсин. Жан-Франсоа, очарователният, весел брат на Жозет, закръглен, с червендалесто лице и весели очи, отвори шампанското без обичайния силен гърмеж като професионалист. Той членува в клуб на винари и с изключение на специалистите, знае повече за виното от всеки друг, когото познавам – и намира изгодни сделки и доставчици навсякъде. С удоволствие обяснява за качествата на почвата, необходими за шампанското, или за съответното вино, процента на всеки сорт грозде и в кои години климатичните условия са били идеални за правене на вино. Въпреки че не стига чак дотам да говори за нотките на обработена кожа с привкус от черни боровинки, израз, който често виждате на етикетите на калифорнийските вина, има небце на познавач. Този ден той бе донесъл не само шампанско, но също така и великолепно, отличено с награди бургундско към основното ястие. Не съм в състояние да възстановя по памет всичките блюда, но звездата на вечерта бе печена chevreuil.
Какво е това chevreuil, мислех си аз, без да искам всъщност да узнавам.
Съществото, което се готвехме да изядем, бе поднесено върху табла, изправено на предните си крака, сякаш в поза кобра. Всички заръкопляскаха, когато го донесоха от кухнята.
Хм, помислих си аз. Думата започва като кон на френски, но е прекалено малко, за да е това. Как да постъпя? Не искам да ме помислят за претенциозна американка.
Оказа се, че chevreuil означава елен или сърна. Спомних си за времето, когато наш приятел ловец бе донесъл еленско месо на нашето семейство и ние го бяхме намерили за напълно приемливо. Сърнешкото се смята за деликатес във Франция и както изглежда, единствено ние, американците, намираме тези изправени предни крака най-малкото за смущаващи.
Жан-Франсоа наряза на порции месото и сервира на всички, докато ние му подавахме чиниите си и му съобщавахме предпочитанията си: Съвсем малко за мен, ако обичаш, от моя страна.
Забравих да спомена, че през цялото време яркозелената яребица, домашният любимец на съседите, летеше из стаята, за радост на децата, които се опитваха да я накарат да кацне на ръцете им или на масата до тях. Както можете да си представите обаче, на масата просто нямаше място. Французите държат парчетата хляб до чинията си, докато се хранят, яребицата бързо си бе дала сметка за това и кацаше да кълве трохи от време на време в малкото останало пространство.
Междувременно нашите дъщери се опитваха да си припомнят всички строфи на Яребица в крушата и всичките седем деца хорово запяха стиховете и на френски, и на английски. Песента се оказа трудна за превод. На френски последният стих е Врабче на върха на ябълковото дърво. И любимата ни част – пет златни пръстена на английски, на френски се оказаха пет дебели пиленца – не съвсем същото!
На децата бе разрешено да изпият малка чаша вино, разредено с вода, като я държат с мечешки лапи – с длани, притиснати около столчето, за да не я изпуснат. По едно време те отидоха да играят на разни игри в спалнята, докато възрастните малко се поразкършихме на балкона – а угощението продължи, много бавно, през целия следобед, чак до вечерта.
Около осем поднесоха очакваното коледно пънче, направено в местната пекарна. Това е великолепно произведение – торта, навита във формата на цепеница, с колкото може повече шоколад, както и с пластове сметана. В най-изкусните версии се поръсва със стърган шоколад, за да се изобрази кората, и се украсява с целувки, изглеждащи като истински гъби. Величествено.
Веселбата продължи с кафе и дижестив. Към полунощ вече мислехме да съберем децата, да благодарим на домакините и да си тръгнем – обаче не. Фредерик, бащата на трите съседски деца и отличен с много награди готвач от виетнамски произход, внезапно обяви:
Лучена супа!
А да, нещо, което не бяхме знаели: коледната вечеря в това семейство задължително трябваше да завърши с лучена супа в полунощ. Така че продължихме, споделяхме мисли и истории и после, след като помогнахме с разчистването, доколкото Франсин ни позволи, бавно се отправихме към нашия апартамент на улица Гоблен. Не мога да си спомня докога спахме на следващия ден, но за щастие, нямахме никакви ангажименти. Празник, готвене, приятелство и наслада от общуване с хора от различни поколения увенчаха нашата първа, прилична на сън Коледа в Париж.