Книжен ъгъл

В изолиран австралийски град, застигнат от безкрайна суша, харизматичен и всеотдаен млад свещеник невъзмутимо открива огън и убива петима души, преди самият той да бъде застрелян.
Година по-късно журналистът Мартин Скарсдън пристига в Ривърсенд, за да напише статия за годишнината от трагедията. Вестникът, в който той работи, е получил огромно признание за разкриването на мистерията. Но разговорите с местните и тяхната версия за случилото се противоречат на удобното обяснение прието от обществото.
Точно когато Мартин попада на нова и интересна следа, шокиращо престъпление разтърсва отново града. Борейки се със собствените си демони, Мартин рискува всичко, за да открие истина, която става по-мрачна и по-сложна с всеки обрат. Но има мощни сили, решени да го спрат, и той няма представа колко далеч ще стигнат, за да се уверят, че тайните на града ще останат погребани.
Романът „Сурова пустош“  е носител на множество награди и поставя Крис Хамър сред най-добрите майстори в криминалната литература. След 30 години посветени на международната журналистика, австралиецът в момента се е отдал изцяло на писателската си кариера. Следва откъс.
Мартин иска да хвърли още един поглед на църквата, да мине по стъпките на полицая, но преди това трябва да се погрижи за нещо по-належащо – кафе. Десет и половина е и е време за чаша истинско кафе. Спира пред „Оазис“, но вижда на вратата бележка „Навън съм. Връщам се скоро“ с рисунка на Мечо Пух и Прасчо. Решава, че ще е по-добре да изпие истинското кафе след другото. Може би в бензиностанцията предлагат нещо по-прилично или може би в Клуба? Може да се върне в „Черното куче“ и да си свари чаша нескафе с блудкавата вода, със сухо мляко. Решава да го отложи.
Тръгва си от книжарницата и забелязва мъжа с тътрещите се крака да пристъпва бавно на отсрещната страна на пътя. Температурата вероятно достига вече трийсет градуса и се очертава да догони жегата от предишния ден, а старецът се влачи с все така закопчаното от горе до долу сиво палто. Мартин поглежда пътя към „Хей“ в двете посоки. Някаква жена тегли пари от банкомата на банката срещу кръчмата, двойка излиза от колата си и се отправя към Универсалния магазин, за да напазарува, преди горещината да се е стоварила над града. Мартин се извръща, но от човека няма и следа. Не може да е минал повече от двайсетина метра. Мартин пресича пътя. Няколко коли са спрели, но всичките са празни, а мъжа го няма.
Магазинът за вещи втора употреба е отворен и отвън на тротоара има стойка с дрехи. Мартин влиза. Възрастна жена седи зад малка маса и решава кръстословица. Кимва на Мартин и се навежда отново над заниманието си. Помещението е тясно, вътре мирише на нафталин и престояла пот, виждат се рафтове с носени дрехи, някога любими играчки и поочукани кухненски принадлежности. Няма книги, няма го и стареца.
– Благодаря – промърморва той и се отправя към изхода.
– Девет букви, между небето и ада – обажда се жената, без да вдига поглед.
– Чистилище – отвръща Мартин
Жената изсумтява, но попълва празните квадратчета.
Вече на улицата, Мартин продължава да се оглежда. Недоумява къде може да е отишъл старецът. Отминава фризьорския салон и хвърля поглед към изоставената сграда до него, чиято врата е затворена с верига. Метри по-нататък брокерът на недвижими имоти е извадил табела, че офисът работи. На Мартин му хрумва да надникне вътре, но му се струва малко вероятно човекът да се интересува от имоти. И едва тогава забелязва тясна пътека, широка не повече от метър, която разделя изоставената сграда и офиса на брокера.
– Бинго – промърморва той. Спира. Какво прави? Защо не заговори жената с кръстословицата: Как е бизнесът? Повече хора носят, наместо да купуват? Като напускат града, оставят ли тук нещата си? Можеше да попита брокера много ли хора напускат града, каква може да е причината? Сушата или масовото убийство? Но има предостатъчно време. Нали носи в чантата си записан гласа на полицай Роби Хаус-Джонс? Останалото ще е просто колорит.
От двете страни на пътеката се издигат тухлените стени на сградите. По земята са разпилени стари вестници, пластмасови пликове и вони страшно на котешка урина. В дъното пътеката е затворена с листове ламарина. Мартин пристъпва бавно, внимавайки къде стъпва. Вляво от него има малко прозорче с матово стъкло. Вероятно е към тоалетната на брокера. Малко по-нататък вдясно се вижда дървена врата с олющена червена боя. Мартин завърта топката. Вратата изскърцва силно и се отваря и той влиза в помещение, сякаш излязло от друга епоха. След силната слънчева светлина навън, тук му се вижда твърде тъмно, въпреки тънкият лъч светлина, който се промушва между дъските, заковани пред прозорците. През няколко дупки в тавана прониква оскъдна светлина, осветяваща кълбо прах. Помещението е голямо – широките дъски на пода са изкривени, виждат се две маси, няколко стола и пейки по протежението на стената в дъното. Мебелите са евтини, отпреди поне няколко десетилетия, вероятно от средата на миналия век. Седнал на висок стол пред нещо, което можеше да мине за плот на бар, с гръб към Мартин се е настанил старецът. Кафявият плик е на плота пред него, отгоре стърчи гърло на бутилка, а капачката е на плота.
– Добро утро – обажда се Мартин.
Човекът се извръща, като по всичко личи, че не е изненадан.
– А, ти ли си, Хемингуей? – пита той и отново обръща глава.
Мартин приближава плота. До стареца има още един стол. На плота се виждат две чаши, до половина пълни с нещо тъмно и злокобно на цвят. Старецът държи едната. Мартин се оглежда и не вижда никого другиго в стаята. Сяда на втория стол.
– Сега си наполовина прав – вдига поглед пияницата.
– В смисъл?
– Този път наистина е сутрин.
– С кого пиеш? – пита Мартин.
– С никого. С теб. С призраци. Има ли значение?
– Май няма. Какво е това място?
Човекът се оглежда, сякаш едва в този момент разбира къде се намира
– Това, приятелю, е пивница за вино.
– Видяла е и по-добри дни.
– Като всички нас. – Ако човекът е поне отчасти пиян, това по нищо не личи. Често се случва с пияниците. Или може би е все още рано. В приглушената светлина на бившата пивница човекът не изглежда толкова стар. Дългата до раменете коса е мръсна и сплъстена, осеяна със сребристи нишки. Там, където брада липсва, се вижда обрулено от вятъра и слънцето лице. Устните са напукани, но сините очи са будни и бистри. Наблюдават внимателно Мартин.
– Не съм чувал за пивница за вино – отбелязва Мартин.
– Естествено, че не си чувал. В тази страна е пълно с невежи. Защо да не си един от тях? – Гласът на мъжа звучи отчасти подразнено, отчасти развеселено.
Докато се чуди какво да отговори, Мартин не откъсва поглед от чашата пред него.
– Хайде, пийни. Няма да те убие.
Мартин решава да се престраши. Очевидно това е евтин портвайн, прекалено сладък и силен. Кимва одобрително, предизвиквайки усмивката на своя домакин.
– Питаше за „Комършъл“ от другата страна на пътя, нали? – обажда се мъжът. – Виждал си много такива. Като типичните австралийски кръчми. Може да го сложиш на пощенска картичка и да го изпратиш на приятелите си янкита. Това тук не е от тях. Това е история, която никой не разказва.
– Не разбирам.
– Божичко! Умен млад човек си. Не учите ли история в университета?
Мартин се засмива.
– Какво е толкова смешно, Хемингуей?
– Учих история в университета.
– Поискай да ти върнат парите – изкисква се кратко възрастният мъж, но бързо отново става сериозен. – Така беше преди време. Тогава „Комършъл“ изглеждаше по този начин с три бара. Бар във фоайето. Можеше да заведеш семейството си. Имаше салонен бар – допускаха се дами, мъжете трябваше да са прилично облечени. Риза с яка, дълги панталони или три четвърти с дълги чорапи. Елегантно, уверявам те. Третият беше предният бар – за работниците. Там ходеха стригачите на овце, работниците в силозите или на пътищата за по бира, без да се налага да се измият, където можеха да ругаят, да се карат, да закачат барманката. Място за грубовати хора.
– Какво беше това място?
– За хора, които не ставаха за предния бар.
– Сериозно?
– Разбира се, че съм сериозен. На смешник ли ти приличам?
– Кой идваше тук?
– Умен мъж си. Знаеш ли нещо за разстройствата в резултат на посттравматичен стрес?
Мартин кимва. След една година посещение при психиатър почти няма нещо, което да не знае за това.
– Да, добре. Беше време, когато тази страна бе наводнена с това състояние. Наводнена. Само че тогава не му викахме така, а шок от снаряд, ако изобщо го наричахме някак. Хиляди мъже, десетки хиляди. Тези, които се върнаха от Западния фронт, после след битката с Хитлер и с Хидеки Тоджо. Без крака или ръце, глухи или слепи. Някои със сифилис, гонорея, туберкулоза. Някои още по-зле от това. Грозни, агресивни, алкохолици. Шляеха се из страната, на тълпи по време на Депресията, местеха се от място на място като стада овце. Нали си видял бронзовата фигура на кръстовището пред кръчмата? Не е ли смешно? Изляха ги в бронз, издигнаха ги на пиедестал, обявиха ги за герои. Някои, чиито имена са написани на паметника, щяха да свършат в места като това. Всички те бяха тук, където се пие вино, някъде сред пустошта или в градовете. Във всеки град има такова място. Днес вече е различно. Няма здравни служби и помощи, няма евтини лекарства. Те се лекуваха сами. Нямаше сервиране на вино на маса в пивници: само плоски бутилки с портвайн и шери за готвене, както и домашен алкохол. Отвратително, евтино и ефективно. Тук идваха те, ходещи призраци, които не бяха добре дошли в шибания хотел „Комършъл“.
– Не знаех – казва Мартин. – Ти ветеран ли си? От Виетнам?
– Аз ли? Не. От никаква война.
– Защо идваш тук? Защо не в кръчмата? Или в Клуба?
– Защото приличам на онези мъже. Не съм добре дошъл в предния бар. А и тук ми харесва. Никой не ми досажда.
– И защо не си добре дошъл в предния бар? – настоява да знае Мартин.
Старецът отпива голяма глътка от питието си.
– Кръчмата е затворена. Искаш ли още?
– Малко ми е рано.
Мартин чува някакво дращене. Край стената под една от пейките притичва мишка.
– Не съм от най-харесваните хора тук – започва мъжът. – Не живея по техните стандарти. Ти си единственият, с когото съм разменял повече от три думи, от близо година.
– Защо тогава си останал?
– Израснах тук. От това място съм. Така че, дяволите да ги вземат, оставам.
– Какво си направил? Та всички странят толкова от теб?
– Нищо, в интерес на истината. Или поне не много. Питай някого и виж какво ще ти каже. Ще ти кажат, че съм мошеник, че съм прекарал голяма част от живота си в Лонг Бей или Голбърн, или Бого Роуд. Но това са глупости. Хората вярват на това, на което искат да вярват. Не ме интересува. Техен проблем.
Мартин поглежда лицето му – леко подутия нос, тънките вени на повърхността на кожата и прошарената брада. Не може да определи в сумрака на каква възраст е. Някъде между петдесет и седемдесет. По кожата на китките личат сини очертания на затворнически татуировки. Очите обаче са будни. Мартин усеща, че този скитник го преценява.
– Приятно ми беше – обажда се Мартин. – По-добре да вървя. Как е името ти?
– Снауч. Харли Снауч.
– Мартин Скарсдън, Харли.
Мартин си тръгва, но старецът очевидно не е свършил.
– Пасторът. Не вярвай на всичко, което ти казват. Хората вярват на онова, на което искат да вярват. Не значи, че е истина.
– Какво искаш да кажеш?
– Умееше да се харесва, човече. Можеше да свали панталоните на опосум. Хората го харесваха и не искат да признаят, че са сгрешили.
– В какъв смисъл?
– Хлапаците. Онова, което приятелят ти написа във вестника. Беше ужасно вярно. Много хора не искат да повярват, да признаят, че се е случвало под носа им.
– А ти вярваш, така ли?
– Разбира се. Виждах го с онези хлапета, как ги прегръщаше и какво ли не. Плуваше с тях в реката там при бента. Беше се залепил за тях като епидемия.
– Каза ли на някого? На полицая например.
– Не говоря с полицията, приятелю. Не и ако мога да си го спестя.
– Ами със самия Суифт? Не говори ли с него?
– Говорих. Много пъти. Беше негово задължение. Да се грижи за такива като мен. Дойде дори тук веднъж да пийне с мен. Да се отчете. Не беше пикльо като теб. Пускаше мръсните си шеги и глупави истории.
– Като намек за прелъстяване?
– Да. Намек. Добре го каза. Проверяваше ме без съмнение, търсеше си съучастник. Щом разбра, че не е попаднал на правилния човек, се отказа. Но, човече, аз съм невидим. Минавам през града и хората не ми обръщат внимание. Което не значи, че аз не ги виждам.
– И какво виждаше? Видя ли Суифт да върши нещо нередно?
– Нередно ли? Не, не бих го нарекъл така. Но го виждах с онези хлапета и чувах нелепите му шеги. Това, което искам да кажа, е да не вярваш на всичко, което ти казват.
– Добре. Благодаря.
– Няма за какво. А и не споменавай за мен. Не пиши името ми в това, което пишеш.
– Ще видя какво мога да направя.
– Шибан писач.
Вън на главната улица вече е много горещо, но във въздуха не мирише на нищо повече освен на прах, слънцето сякаш изсушава всичко. Мартин пресича улицата и се насочва към „Оазис“. Хрумва му, че невидимият мъж го наблюдава през процепите в дъските пред прозореца, но се сеща, че Харли Снауч вероятно предпочита да разговаря със своите призраци. Спира в средата на платното и снима, но контрастът е твърде голям – фасадата на пивницата е прекалено тъмна на фона на ослепителната светлина. Мартин присвива очи, но не успява да види дори екрана на телефона си. Минава под навеса и прави снимка в едър план на ръждясалата верига и катинара.